Определение № 3351 от 25.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 468/2025 г.

Производството е образувано по касационна жалба от Г. П. Г., чрез адвокат Ж. Ж., срещу решение № 5523/11.10.2024г. постановено от Софийски градски съд по в.гр.д.№ 1715/2024г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Д. Л. Д. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Х. Т., оспорва жалбата. Твърди, че въззивното решение е постановено въз основа на цялостен анализ на събраните доказателства, при съобразяване на конкретно установената фактическа обстановка, отношенията между страните, като родители на малолетното дете и изискуемите се от закона предпоставки за уважаване на предявения иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл.284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – София, с което е отхвърлен предявения от Г. П. Г. срещу Д. Л. Д. иск за лишаване на ответника от родителски права по отношение на детето Г. Д. Д., родено на......г. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Страните са били в граждански брак, сключен на 09.04.2020 год. и са родители на детето Г. Д. Д., родено на ......г. С влязло в сила на 04.07.2023г. решение по гр.д. №153651 по описа на Районен съд – София било одобрено постигнатото между Г. П. Г. и Д. Л. Д. споразумение за прекратяване на брака; за предоставяне на родителските права по отношение на детето Г. Д. на майката – Г. П. Г. и за определяне на местоживеенето му при нея; за определяне режим на лични отношения на бащата Д. Л. Д. с детето Г. – всяка трета събота от месеца за времето от 9:00 часа до 12:00 часа, в присъствие на пълнолетно лице, посочено от майката, като бащата взема и връща детето от адрес [населено място], [улица], както и за определяне на дължимата от Д. Д. месечна издръжка в полза на детето Г., чрез неговата майка и законен представител Г. Г. в размер на 1000лв месечно, считано от влизане в сила на решението. Съдът констатирал, че със заповед за незабавна защита №76/14.07.2021 год., издадена по гр.д. № 40591/2021 на Софийски градски съд, Д. Д. бил задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на Г. П. Г.. На същия била наложена забрана, на основание чл. 5, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗЗДН, да доближава Г. П. Г. на разстояние не по-малко от 100 метра, както и забрана на основание чл. 5, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗЗДН, да доближава жилището на Г. П. Г. на разстояние не по-малко от 100 метра. Впоследствие въз основа на влязлото в сила решение от 10.04.2025г. по гр.д.№ 40591/2021 на СГС била издадена заповед на основание чл. 15, ал. 2 ЗЗДН, с която Д. Д. бил задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на Г. П. Г.. Въззивният съд кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели – И. М. С., по реда на чл. 172 от ГПК (майка на Г. Г.) и М. М. в частта, в която същите почиват на личните му възприятия, от които приел за установено, че след раждането на детето Г. за него са се грижели Г. Г. и нейната майка – С.. Приел, че бащата Д. не е установил контакт с детето след прекратяване на брака му с Г., но заплащал определената месечна издръжка. Въззивният съд приел за установено и обстоятелството, че отношенията между страните били влошени и обтегнати, съпътствани с чести скандали. Обстоятелствата свързани с лошите отношения между страните (родители на детето Г.), съдът установил и от обясненията на ответника Д. Д., дадени пред въззивния съд, който посочил, че контактите между него и детето били препятствани от майката. Съдът обсъдил представените по делото социални доклади от Дирекция „Социално подпомагане“ С., [населено място] и Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място], според които били проведени срещи разговори с бащата Д. Д. и с майката Г. Г.. Според същите бащата имал желание и готовност да се среща с детето Г., но контактите му били препятствани от майката. От своя страна майката Г. Г. отказала да посочи адреса, на който живее с детето, както и да допусне социалните работници да го посетят и да проведат среща с детето. По нейни твърдения, то контактувало с роднините си по майчина линия, бащата заплащал издръжка за детето след влизане в сила на решението за прекратяване на брака, но от раждането му не го бил виждал. Въз основа на така установеното въззивният съд направил извод, че непредприемането на действия от бащата Д. за осъществяване на контакт с детето Г. било породено от обективния факт на забрана за доближаване дома на майката и осъществяване на контакти с нея, установено от издадената на 14.06.2021г. заповед за незабавна защита на Г. Г., с която на Д. Д. била наложена мярка за защита по чл. 5, ал. 1, т. 1, т. 3, пред. 1 и 2 от ЗЗДН, последвана от друга заповед по реда на чл.15, ал.2 от ЗЗДН, за наложена мярка по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН. Отбелязал, че независимо от влошените отношения между страните, бащата Д. Д. заплащал дължимата в полза на детето издръжка редовно и в пълен размер, поради което заключил, че по делото не е установено наличието на изискуемите се от закона предпоставки за уважаване на предявения иск – родителят съзнателно, без причина и трайно да не упражнява родителските си задължения, като не полага грижи за детето и не дава издръжка. Изложените съображения обосновали извода на съда за неоснователност на предявения иск. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните правни въпроси: 1/Следва ли да бъде доказано по несъмнен начин неполагането на грижа и/или недаването на издръжка от страна на родител по отношение на детето, за да намери приложение разпоредбата на чл.132 от СК. Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в решения по гр.д.№172/2008г. на ІV г.о.; гр.д.№153/2011г. на ІІІ г.о.; гр.д.№4468/2008г. на ІV г.о.; гр.д.№1125/2010г. на ІV г.о.; решение №24/28.03.2023г. по гр.д.№4493/2022г. на ІV г.о. 2/ Представлява ли самостоятелно основание по чл.132, ал.1, т.2 от СК недаването на съгласие за пътуване на детето в чужбина? Твърди, че решението е в противоречие с разясненията дадени в ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение №406/27.12.2011г. по гр.д.№1125/2010г. на ВКС, ІV г.о.; 3/ Налице ли са предпоставките по чл.132, ал.2 от СК, ако родителят трайно не осъществява контакт с детето си и не му е плащал издръжка в първите години след раждането, а е започнал да я плаща след като е бил осъден за това. Навел е довод за противоречие на въззивното решение с решение №162/12.03.2024г. по гр.д.№1041/2023г. на ВКС ІV г.о. Поставените въпроси се свеждат до един обобщен въпрос свързан с приложението на разпоредбата на чл.132, ал.1, т.2 от СК и предпоставките за уважаване на иска за лишаване от родителски права. Същият е от значение за предмета на делото и е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, но по отношение на него не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По него е формирана и трайно установена практика на ВКС, включително и сочената от касатора, според която трайното неполагане на грижи за детето и липсата на финансов или друг материален принос за отглеждането му сочи на противоправно поведение на родителя и представлява цялостно неизпълнение на родителските задължения, което е основание за лишаване от родителски права при условията на чл. 132, ал. 1, т. 2 СК. Разяснено е, че грижата по смисъла на посочената разпоредба е съвкупност от действия на родителя, насочени към осигуряване на правилно психофизическо развитие на детето. Родителят, който не упражнява родителските права, но не се възползва от предоставения му режим за лични контакти без основателна причина, не проявява интерес към здравето, към нуждите на детето, към физическото му и емоционално развитие, и същевременно не дава средства за издръжката му, не изпълнява своя родителски дълг. Недаването на издръжка без основателна причина от пълнолетния и трудоспособен родител е неизпълнение на задължението за материалното осигуряване на детето. В производството за лишаване от родителски права съдът изследва всички обстоятелства, свързани с поведението на родителя, включително дали е налице основателна причина за трайно пренебрегване на родителския дълг. Когато не е налице такава обективна основателна причина, установяването на която е в тежест на страната, която твърди наличието ѝ, недаването на издръжка за осигуряване живота на детето и трайното неполагане на грижи за отглеждането му сочи на дезинтересиране и пренебрегване на родителските задължения. Въззивното решение е постановено в съответствие с посочените разяснения. При преценка основателността на предявения иск, съдът е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната цялост – взел е предвид обясненията на бащата; съобразил е представените по делото социални доклади, обсъдил е свидетелските показания, като се е обосновал защо кредитира част от тях, а други не и какви факти приема за установени от същите. Направил е преценка на поведението на ответника, който заплащал дължимата в полза на детето издръжка, относимо към предвидените в закона предпоставки за лишаването му от родителски права; причините, поради които не е осъществявал контакти с детето Г., както и отношенията на страните. Въззивният съд не е обсъждал доводите свързани с отказа на бащата да даде разрешение за пътуване на детето в чужбина, поради което въпросът дали същото е самостоятелно основание за уважаване на иска е неотносим към решаващите мотиви на съда. В допълнение следва да бъде изложено, че в съдебните решения посочени в изложението на касационните основания, са възприети същите принципни разрешения, но те са постановени при обстоятелства и факти различни от тези в настоящото производство. В изложението е направено искане за допускане на обжалването и с оглед неизпълнението на задължението от въззивния съд да установи и да запази най-добрия интерес на детето. Във връзка с това искане касаторът е навел доводи, че въззивният съд е отказал да уважи предявения иск по чл.132 от СК, независимо от обстоятелството, че при изслушване на ответника той е заявил, че не познава детето и не го е виждал. Твърди противоречие на решението с практиката на ВКС в решение №209/06.04.2010г. по гр.д.№4468/2008г.; решение №406/27.12.2011г. по гр.д.№1125/2010г. на ІV г.о.; решение №290/20.02.2020г. по гр.д.№1119/2019г. на ІV г.о.; решение №58/16.04.2019г. по гр.д.№2931/2018г. на ІV г.о. Трайно установена е практиката на касационната инстанция, че когато предметът на спора изисква от съда във всички инстанции служебно да следи за интересите на детето, същият не може да откаже да прецени твърдение на страна или да допусне доказателствено искане, независимо, кога са направени, щом са от значение за установяване най-добрия интерес на децата. Именно поради това, както е разяснено в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и в множество решения по чл. 290 ГПК, въззивният съд не е обвързан от предметните предели на въззивната жалба по тези дела, произнася се служебно не само по валидността и допустимостта на първоинстнционното съдебно решение и за точното приложение на императиви правни норми, а също и изцяло за правилността на същото с оглед благополучието на детето; длъжен е служебно да изисква от страните и от социалните служби да установяват релевантните за спора обстоятелства, а когато е нужно и сам да събира доказателства; за страните и във въззивна инстанция не съществуват преклузии да сочат обстоятелства и доказателства, както и да представят доказателства. В конкретния случай въззивното решение е постановено в съответствие с посочените разрешения. При разглеждане на делото, в разпоредителното заседание съдът служебно е разпоредил изслушване на бащата Д. Доков и е възложил изготвяне на нови социални доклади за установяване условията на живот при всеки от родителите, като е задължил ищцата да окаже съдействие на социалните служби и да посочи адреса, на който отглежда детето. В хода на производството не са били направени искания по доказателствата, по които въззивният съд да не се е произнесъл или да не е допуснал поради настъпила преклузия. Решението е съобразено с интереса на детето, изискващ за уважаване на иска да бъде установено трайно дезинтересиране от детето, приравнено на отказ на бащата да полага своя родителски дълг; същият да е имал прояви, с които да е поставил в опасност личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето, като и това поведение да е било трайно. Родителите следва да съобразят поведението си с нуждата и интереса на детето да общува с всеки от тях, да проявяват настойчивост и да участват в грижите и издръжката му, да съдействат за упражняване на родителските права на другия родител, като не създават пречки за това, с които поставят детето в риск. Поставеният въпрос е обоснован с несъгласието на страната с крайния извод на съда и преценката на събраните по делото доказателства, което по естеството си представлява оплакване за неправилност на решението. Както е разяснено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. Наличието на съдебна практика по поставените въпроси, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, обосновава и липса на посоченото от страната допълнително основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. В допълнение следва да бъде посочено, че в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване липсва обосновка и на това основание, а именно за значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Трайна и непротиворечива е практиката на Върховния касационен съд, че бланкетното позоваване на хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане словесно на правните норми не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Несъгласието на страната с постановеното от съда въззивно решение, не е такава обосновка. Касаторът е направил искане за допускане на обжалването и пореди очевидна неправилност на решението, в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, тъй като същото е постановено без да са изследвани всички предпоставки предвидени в разпоредбата на чл.132 от СК; без да е отчетено поведението на бащата, който е дезинтересиран от детето, не го познава, не полага грижи за него, а само плаща издръжка и то след определянето ѝ по съдебен ред; без да е отчетено обстоятелството, че лишаването от родителски права е и мярка за защита на детето от родителя, който му вреди, при установени особено тежки случаи на посегателство върху детето (насилие, оставяне в беда, трайно вредно влияние и поставяне в риск), в който смисъл са решенията по гр.д.№480/2014г. на ВКС, ІІІ г.о.; по гр.д.№4218/2014г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение №24/28.03.2023г. по гр.д.№4493/2022г. на ВКС, ІV г.о. Съдът намира, че не е налице основание за допускане на обжалването и по реда на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК. При постановяване на въззивното решение съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл.281 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане Г. П. Г. следва да бъде осъдена да заплати на Д. Л. Д. сумата от 1800лв., представляваща направените разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. Мотивиран от горното, съдът