Определение № 1473 от 06.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4264/2022 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Община Велико Търново против решение № 107 от 26.07.2022 г. по гр.д.№ 119/2022 г. на Апелативен съд-Велико Търново, в частта, с която е потвърдено решение № 486 от 09.12.2021 г., постановено по гр.д. № 322/2021 г. на Великотърновският окръжен съд, с което е осъдена Община Велико Търново да заплати на М. И. Т., сумата от 29 000 лв., частично от сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие непозволено увреждане, настъпило на 01.03.2018г., поради лошо изпълнение на възложената от ответника на „Организация на движението, паркинги и гаражи“ ЕООД работа по полагане на пътна маркировка на пешеходна пътека на кръстовището на [улица]и [улица]в [населено място], ведно със законната лихва, считано от 21.04.2018 г. до окончателното изплащане на вземането. Със същото въззивно решение Общината е осъдена да заплати на Т. и деловодни разноски в размер на 350 лв., сумата от 1 400 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната на ищеца безплатна адвокатска помощ и на ВТОС сумата от 1 060 лв. – дължима държавна такса върху уважения иск, от заплащането на която ищецът е бил освободен. Решението е постановено при участието на трето лице, помагач на ответника в процеса, „Организация на движението, паркинги и гаражи“ ЕООД [населено място]. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с чл. 52 ЗЗД, защото присъденият размер на обезщетението не е съобразен с установените в съдебната практика критерии и доказателствата по делото. Твърди се и необоснованост на решението относно определения размер на обезщетението. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като се твърди противоречие с ПП-4-68 по четири въпроса: 1. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички обстоятелства от значение за размера на неимуществените вреди от деликт и съответно да изложи собствени мотиви при определяне размера на обезщетението по справедливост, като формира собствен извод за приноса на всеки от релевантните за определяне обезщетението факти? 2. Следва ли въззивният съд да вземе предвид обществено-икономическите условия, когато определя обезщетението за понесените вреди по справедливост? 3. Може ли без промяна на мястото и характера на работата на пострадалия да се приеме, че същия изпитва болки и страдания над обичайните, ако работното му място се намира на разстояние 38 кв. от дома му и лицето самостоятелно шофира до там два пъти дневно? 4.Може ли съдът да присъжда обезщетение за неимуществени вреди, определяйки размера на дължимото обезщетение въз основа на усложнения, болки и страданоия над обичайните, които не са заявени в исковата молба? Ответникът по касация оспорва касационната жалба и допускането до касация, тъй като първия въпрос перефразира текст от закона, задължаващ съда да обсъди всички доказателства доводи и възражения на страните, каквото задължение е изпълнено от съда, по втория въпрос се оспорва допускане до касация, тъй като не може да се приеме, че съдът не е съобразил обществено икономическите условия – касаторът не сочи с какво точно не е съобразено, оспорва се относимостта на третия въпрос към спора, защото пътуването с автомобил е ирелевантно за спора. Оспорва се и допълнителната предпоставка за допускане до обжалване на това основание, защото цитираните решения към всеки от въпросите не са по аналогични случаи – присъдените по-малки размери на обезщетенията са по по-леки случаи. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: С влязло в сила решение № 109 от 21.01.2020г. по гр.дело № 3138/2018г. на Районен съд-Велико Търново, Община Велико Търново е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, сумата от 1 000 лв. по предявен частичен иск от 30 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие непозволено увреждане, настъпило на 01.03.2018 г. поради лошо изпълнение на възложената от ответника на „Организация на движението, паркинги и гаражи“ ЕООД работа по полагане на пътна маркировка на кръстовището на [улица]и [улица]в [населено място], ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане. Въззивният съд, позовавайки се на ТР № 3/22.04.2019г. по т.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС е приел, че влязлото в сила решение, с което е уважен частичния иск формира сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти за претенцията по настоящия спор – че на 01.03.2018 г. около 17 часа в [населено място], при преминаване на пешеходна пътека на кръстовището на [улица]и ул.“М.“, от страна на Кооперативния пазар, след като стъпил върху маркировката на пешеходната пътека, ищецът се подхлъзнал и паднал, в резултат на което е получил счупване на костите на подбедрицата на левия крак. По настоящото дело, по което се претендира обезщетение от същото непозволено увреждане за разликата над уважения размер до 30 000 лв., т.е. за 29 000 лв. е спорен размера на обезщетението. От представените болнични амбулаторни листи, протокол на медицинска комисия и епикризи е установено, че ищецът е бил в отпуск поради временна неработоспособност за периода от 01.03.2018 г. – 27.08.2018 г., че към 01.08.2018 г. и 15.08.2018 г., придвижвал се е с помощни средства и с накуцваща походка, че за периода 27.10.2018 г. – 03.11.2018 г. е провел лечение с рехабилитационни процедури вследствие счупване на крака. От заключението на СМЕ е установено, че при инцидента на 01.03.2018г. ищецът е получил закрито разместено счупване на лявата малкопищялна и голямопищялна кост на лявата подбедрица по механизма на удар и усукване с или върху твърди тъпи предмети. Счупването е определено от вещото лице като тежко. Възстановителният период, вследствие претърпяната оперативна интервенция и продължителна активна физиотерапия, е продължил около девет месеца. Към момента на изготвяне на заключението не е налице пълно възстановяване на долния крайник на ищеца, налице са болезнени и ограничени движения в ляво коляно и ляв глезен и оплаквания от тръпнене, схващане на мускулите при натоварване, намален обем на мускулната маса и сила на увредения крайник. Според вещото лице твърдените от ищеца неудобства – болки през нощта и изтръпване на крайника, болки при продължително ходене, движение по стълби и при промяна времето, болки в гърба и невъзможност да кляка са вследствие получената на 01.03.2018 г. травма. Към 18.10.2021г. вещото лице е установил, че ищецът има накуцваща походка с ляв крак, а мускулатурата на лява подбедрица е с намален обем от около 10 процента, ограничена с 20% дорзална флекция на ляво ходило и флексия на ляво коляно възможна до 90 градуса. Експертът е категоричен, че пълно възстановяване на крайника няма да настъпи, а причината за това е поставения метал в крайника, който по всяка вероятност няма да бъде отстранен, тъй като това би засилило ефекта на контрактура в глезенната и колянната става, а при евентуалното му оперативно отстраняване биха могли да се получат патологични фрактури. Вещото лице пояснява, че ограничените движения са в резултат и на пирона, и на хипотрофията, намалената дейност на крайника, което води до свиване на мускулите и тежкия характер на счупването. При така установените увреждания, първата инстанция е определила обезщетение в общ размер 30000 лв., от които по уважения частичен иск са присъдени на ищеца 1000 лв., а по настоящия иск е присъдена разликата от 29 000 лв. Въззивният съд е посочил, че справедливото обезщетяване по смисъла на чл. 52 от ЗЗД включва паричен еквивалент както на болките и страданията, понесени от ищеца, така и на всички неудобства, емоционални, физически и психически сътресения, които съпътстват същите, които се определят от характерът на увреждането, последиците, възрастта на увредения и др. При определяне размера на дължимото обезщетение на Т., съдът е взел предвид следните обстоятелства: вида на увреждането - закрито разместено счупване на лявата малкопищялна и голямопищялна кост на лявата подбедрица; проведеното лечение – това, че непосредствено след падането ищецът е бил на лечение в болница в продължение на шест дни, като е било предприето оперативно лечение чрез метална остеосинтеза, след което е бил на домашно лечение, проведена е и продължителна активна физиотерапия; изпитваните от ищеца болки и страдания, установени от разпитаните свидетели и от СМЕ – това, че болките са били с висок интензитет по време на целия деветмесечен възстановителен период; изпитваните от ищеца неудобства в ежедневието поради невъзможността да се придвижва - в продължение на един месец е бил обездвижен, а след това още четири месеца използвал патерици, за да се придвижва; неудобствата от необходимостта да бъде обслужван и подпомаган от близките си; възрастта на ищеца към момента на произшествието - 44 години; периода на нетрудоспособност, вследствие на причинената травма-пет месеца и двадесет и шест дни; периода на възстановяване - 9 месеца; обстоятелството, че към момента не е налице пълно възстановяване на долния крайник на ищеца - налице са болезнени и ограничени движения в ляво коляно и ляв глезен и оплаквания от тръпнене, схващане на мускулите при натоварване, намален обем на мускулната маса и сила на увредения крайник; ищецът има накуцваща походка с ляв крак, а мускулатурата на лява подбедрица е с намален обем от около 10 процента, ограничена с 20% дорзална флекция на ляво ходило и флексия на ляво коляно възможна до 90 градуса; наличието към момента при ищеца на болки през нощта и изтръпване на крайника, болки при продължително ходене, движение по стълби и при промяна времето, болки в гърба и невъзможност да кляка; ограничаването на контактите с близки и приятели по време на възстановителния период. Съобразено е, че ищецът е претърпял тежко счупване и на двете кости на подбедрицата и продължава да изпитва болки и трудности при придвижване, особено по стълби, не може да клекне, изпитва болки при промяна на времето. Отчетена е и неблагоприятната прогноза за липса на възможност за пълно възстановяване на ищеца, която според вещото лице се дължи на характера на счупването и наличието на поставен имплант, чието отстраняване лекарите не препоръчват. Освен тези обстоятелства, съдът отчел и икономическите условия в страната към момента на увреждането -1.03.2018г. и общественият критерий за справедливост по чл.52 от ЗЗД. С тези мотиви е възприет определеният размер на обезщетението от първата инстанция общо 30 000 лв., от които 1000 са присъдени с влязлото в сила решение по частично предявения иск и по настоящия иск, съдът е присъдил останалата част от 29 000 лв. ведно със законната лихва от 21.04.2018 г. Въззивната инстанция е приела, че няма основание за намаляване на този размер на обезщетението. За неоснователен от въззивната инстанция е приела довода на жалбоподателя, че от събраните по делото доказателства не се установява съществена промяна в живота на ищеца, защото от свидетелските показания, потвърдени и от заключението на СМЕ е установено, че след падането, и счупването на двете кости на подбедрицата на левия крак, ищецът вече не може да изпълнява някои от дейностите в бита, защото не може да кляка, не може да носи тежко, не може да прави някои сложни движения, поради което съдът е приел, че живота на ищеца се е променил независимо, че се е върнал на предишната си работа. От изложените мотиви на въззивната инстанция е видно, че съдът е обсъдил и се е обосновал кои конкретно обстоятелства, установени по настоящото дело са от значение за размера на обезщетението за неимуществените вреди на ищеца, посочени са конкретно всички релевантни факти и приноса им за определяне размера на обезщетението. Съдът е формирал собствени изводи, а не е преценявал правилността на решението на първата инстанция. Обсъдени са и доводите във въззивната жалба, че не се е променил живота на ищеца и за прекомерно голям размер на обезщетението, но са преценени за неоснователни. Затова по първия поставен въпрос, съдът не констатира противоречие със съдебната практика и конкретно с посочените от касатора решение № 215 от 03.02.2017 г. по гр.д.№ 2908/2015 г. на ВКС, І т.о., решение № 310/08.01.2019 г. по гр.д.№ 915/2018 г. на ВКС, ІV гр.о. решение № 47 от 07.03.2019 г. по гр.д.№ 1464/2018 г. на ВКС, ІІІ гр.о., решение № 5 от 03.02.2017 г. по гр.д.№ 50292/2016 г. на ВКС, І гр.о., решение № 226/30.01.2019 г. по гр.д.№ 756/2018 г. на ВКС, ІІІ гр.о. и решение № 210/15.01.2019 г. по гр.д.№ 174/2018 г. на ВКС, ІІІ гр.о. Следващият въпрос е свързан със изискването на съдебната практика при определяне справедливия размер на обезщетението, съдът да вземе предвид обществено-икономическите условия – стандарта на живот, покупателната възможност към момента на деликта. /решение № 67/13.03.2019 г. по гр.д.№ 3166/2018 г. на ВКС, ІV гр.о. и решение № 15 от 26.02.2019 г. по гр.д.№ 1277/2018 г. ІІ гр.о. Въззивната инстанция изрично е посочила в решението, че съобразява и този критерий. Цитираната съдебна практика не изисква посочване на статистически данни. Затова съдът не констатира противоречие с цитираните решения, в които също обществено-икономическите условия в страната са посочени като критерий без да се обсъждат конкретни данни. Следователно по този въпрос не е налице основанието по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Третия въпрос е конкретен, свързан с факта, че ищецът работи в населено място на 38 кв. от мястото, където живее. Въпросът не е правен. Отделно от това изпитването на болки и страдания от пострадалия при деликт не зависят от това дали ходи на работа и на какво разстояние от дома му. Ако деликта би довел до това, пострадалият да не може да работи, тогава обезщетението би било много по-високо, защото следваше да обезщети и загубата на възможността да се осигуряват средства за покриване на ежедневните нужди. По тези съображения третият въпрос не обуславя допускане до касация. Не е налице и допълнителното основание по този въпрос. Цитирани са три решения: С Решение № 38/07.03.2018 г. по гр.д.№ 2126/2017 г. на ВКС, ІV гр.о. е намалено обезщетението, присъдено от въззивния съд защото увреждането в резултат на деликта не е трайно и не са установени специфични увреждания, произтичащи само от поведението на ответника по иска. В настоящия случай счупването е тежко, на две кости е, довело е до трайни и невъзвратими увреждания за ищеца, които му пречат да извършва някои дейности в ежедневието му. С Решение № 213 от 19.11.2019 г. по гр.д.№ 714/2019 г. е намалено обезщетение от 30 000 лв. на 12 000 за две травми /счупване на ръка и крак/, но деликта е от 2015 г., сумата е присъдена преди приключване на лечението, когато е предстояло отстраняване на остеосинтезния материал и по делото не е имало данни за това дали възстановяването ще е пълно. С третото решение № 177/31.12.2020 г. по гр.д.№ 293/2020 г. ІV гр.о. е присъдено обезщетение за подобно увреждане в [населено място] размер на 15 000 лв. през 02.2017 г., по касационна жалба на ответника е допусната касация и в тази част решението е потвърдено, но не се установява от съдържанието на решението дали е претендирано обезщетение в по-висок размер. Тъй като закона изисква да се обезщетят всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, а съдебната практика изисква конкретна праценка на всички факти, имащи отношение към настъпилите вреди, техния обем, интензитет и продължителност, с оглед различните факти, посочени в цитираните решения, съдът не констатира противоречие с тази съдебна практика. Последният въпрос не кореспондира на данните по делото. В страница втора от исковата молба са заявени болките и страданията и ограниченията, които ищецът е принуден да търпи и за в бъдеще в резултат на увреждането. Тези увреждания, болки, страдания и ограничения от тях са доказани в хода на производството и за тях е присъдено обезщетението. Тъй като този въпрос не кореспондира на съдържанието на исковата молба и данните по делото, по него не се допуска касационно обжалване. В обобщение не е налице наведеното основания по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по формулираните четири въпроса, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответника по касация следва да се присъди претендираното от него адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ, съгласно чл. 38 ЗА в претендирания размер 1680 лв., който не надвишава минималният размер по НМРАВ при материалният интерес пред настоящата инстанция. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение