Определение № 984 от 11.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2535/2015 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на три касационни жалби, подадени срещу решение № 17 805/28.10.2013 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-д въззивен състав, постановено по гр. д. № 17 231/2011 година. С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е осъдил С. Я. Р. и Г. Я. Я., на основание чл. 41 от ЗС, да заплатят на Х. Й. С., първата сумата от 4082.19 лева, а втория сумата от 2113.16 лева, които суми представляват припадащите им се части за ремонт на общи части на сграда, намираща се в [населено място], [улица], заедно със законната лихва върху тях, считано от 12.10.2010 година до окончателното заплащане като за разликата над уважените до пълните претендирани размери от 10 091.00 лева за първия и от 3289.00 лева за втория исковете са отхвърлени като неоснователни. Със същото решение е потвърдено решение № 6685470/07.08.2011 година на Софийски районен съд, І-во гражданско отделение, 51-ви състав, постановено по гр. д. № 1102/2010 година, с което е отхвърлен предявеният от Х. Й. С. срещу С. Я. Р. и Г. Я. Я. иск с правно основание чл. 41 от ЗС за солидарно заплащане на сумата от 13 380.00 лева, представляваща припадащите им се части за ремонт на общи части на сграда, намираща се в [населено място], [улица]. С. Я. Р. е подала касационна жалба с вх. № 150 559/15.12.2014 година, срещу въззивното решение в частта му, с която е осъдена да заплати на Х. Й. С. сумата от 4082.19 лева, като е изложила доводи за това, че същото е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск. Освен това твърди, че решението е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Направено е искане за отмяна на решението в обжалваната му част като се постанови друго, с което предявения срещу нея иск бъде отхвърлен изцяло. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК излага доводи за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Г. Я. Я. е подал касационна жалба с вх. № 155 264/29.12.2014 година, срещу въззивното решение в частта му, с която е осъден да заплати на Х. Й. С. сумата от 2113.16 лева, като е изложил доводи за това, че същото е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск. Освен това твърди, че решението е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Направено е искане за отмяна на решението в обжалваната му част като се постанови друго, с което предявения срещу него иск бъде отхвърлен изцяло. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК излага доводи за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Х. Й. С. е подал касационна жалба с вх. № 153 387/22.12.2014 година, срещу въззивното решение в частта му, с която предявеният от него срещу С. Я. Р. иск с правно основание чл. 41 от ЗС е отхвърлен за разликата над уважената част от 4082.19 лева до пълния предявен размер от 10 091.00 лева. Твърди, че в тази му част решението е постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано. Направено е искане за отмяна на решението в тази му част и постановяване на друго, с което предявеният срещу С. Я. Р. иск да бъде уважен в пълния му предявен размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК излага доводи за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. С подадения от нея отговор с вх. № 47 978/15.04.2015 година С. Я. Р. не оспорва подадената от Г. Я. Я. касационна жалба като с втория си отговор с вх. № 47 980/15.04.2015 година твърди, че подадената от Х. Й. С. такава е неоснователна и трябва да бъде оставена без уважение. От своя страна Г. Я. Я. не оспорва подадената от С. Я. Р. касационна жалба, а оспорва тази подадена от Х. Й. С. с твърдението, че е неоснователна и трябва да бъде оставена без уважение. С отговор с вх. № 15 318/06.02.2015 година Х. Й. С. е оспорил подадената от С. Я. Р. касационна жалба като твърди, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната с нея част, а ако такова бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и се иска същата да се остави без уважение, а въззивното решение да се потвърди. С. Я. Р. е била уведомена за обжалваното решение на 19.11.2014 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 150 559/15.12.2014 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима Г. Я. Я. е бил уведомен за обжалваното решение на 24.11.2014 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 155 264/29.12.2014 година. Поради това, като се има предвид това, че дните от 24.12.2014 година до 28.12.2014 година включително са неприсъствени, с оглед правилото на чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Х. Й. С. е бил уведомен за обжалваното решение на 24.11.2014 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 153 387/22.12.2014 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Касационните жалби са допустими с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК. Трите са насочени срещу частта на въззивното решение, с която частично са уважени и частично отхвърлени исковете на Х. Й. С. срещу С. Я. Р. и Г. Я. Я. за разделното им осъждане. В тази си част иска на Х. Й. С. срещу Г. Я. Я. е в размер на 3289.00 лева, което е под минималния размер, установен с разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК. Х. Й. С. обаче изрично е посочил, че поддържа като главно искането си за солидарно осъждане на двамата ответници за сумата от 13 380.00 лева, като това за разделно осъждане е предявено като евентуално, в случай че не се уважи искането за солидарност. В този случай цената на иска трябва да бъде определена съобразно главната претенция на С.. Същата е в размер над посочения в чл. 280, ал. 2 от ГПК, поради което касационното обжалване на въззивното решение е допустимо. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: С решение № 6685470/07.08.2011 година на Софийски районен съд, І-во гражданско отделение, 51-ви състав, постановено по гр. д. № 1102/2010 година, е отхвърлен предявеният от Х. Й. С. срещу С. Я. Р. и Г. Я. Я. иск с правно основание чл. 41 от ЗС за солидарно заплащане на сумата от 13 380.00 лева, представляваща припадащите им се части за ремонт на общи части на сграда, намираща се в [населено място], [улица]. Х. Й. С. е подал въззивна жалба с вх. № 1047354/10.1.2011 година срещу първоинстанционното решение като по повод на нея е образувано гр. д. № 17 231/2011 година по описа на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-д въззивен състав. С определение от 07.05.2013 година по посоченото дело въззивният състав е оставил производството по делото без движение на основание чл. 129, ал. 2 във връзка с чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК като е дал на Х. Й. С. едноседмичен срок от получаване на съобщението да посочи на какво основание претендира солидарно осъждане на ответниците и да посочи размера на притежаваните от всеки един от ответниците идеални части от общите части на сградата. С молба вх. № 66379/05.06.2013 година Х. Й. С. е посочил, че ако се приемат за неоснователни доводите за солидарна отговорност на двамата ответници всеки един от тях притежава по 1/4 идеална част от общите части на сградата. С последваща молба с вх. № 95083/20.08.2013 година С. е уточнил твърдението си като е посочил, че С. Я. Р. притежава 46.00 % идеални части от общите части на сградата, а Г. Я. Я. притежава 4.00 %идеални части от общите части. Последвала е нова конкретизация, извършена с молба намираща се на лист 110-ти от въззивното производство, с която притежаваните от С. Я. Р. общи части от сградата са определени на 37.71 %, а тези притежавани от Г. Я. Я. на 12.29 %. Последното уточнение е било допуснато от въззивния съд с протоколно определение в съдебното заседание, проведено на 14.05.2014 година. В последващо съдебно заседание, проведено на 30.09.2014 година, Х. Й. С. е заявил, че поддържа искането си за солидарно осъждане на двамата ответници - С. Я. Р. и Г. Я. Я., като е посочил, че ако бъде прието, че не са налице основанията за солидарно осъждане то претендира при условията на разделност от Р. сумата от 10 091.00 лева и от Я. сумата от 3 289.00 лева. Това уточнение е допуснато от въззивния съд и е разглеждано от него в обжалваното решение. В мотивите на обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е посочил какви са твърденията на всяка една от страните в производството и какви са събраните в него доказателства. Приел е, че е сезиран с искове по чл. 41 от ЗС. Било е установено, че Х. Й. С. е извършил ремонт на покрива на притежаваната от страните в режим на съсобственост сграда, намираща се в [населено място], [улица] като разноските за него са били необходими за поддържането на общата част. Изложил е доводи, че в този случай солидарната отговорност на ответниците е изключена, поради което първоинстанционното решение, с което основаната на такава отговорност претенция е отхвърлен е правилно. Прието е, че е бил осъществен неотложен ремонт, за който не е било необходимо решение на общото събрание на етажната собственост. Поради това С. не е бил задължен да иска съгласието на ответниците за ремонта на покрива, а те са длъжни да му заплатят стойността на същия до размера на притежаваните от тях идеални части от общите части на сградата. Въззивният съд е приел за доказано твърдението на С., че е извършил неотложните ремонтни дейности на покрива като е определил стойността на същите въз основа на заключението на изслушаната по делото тричленна съдебно-техническа експертиза. При това съставът на Софийски градски съд се е позовал на заключението на изслушаната пред него съдебно-техническа експертиза, която е дала заключение за размера на принадлежащите към притежаваните от двамата ответници обекти в сградата общи части, като е извършил собствени изчисления, при които е прието, че някои от тези обекти са съвместно притежание с трети лица, но без да изложи мотиви за тези свои изводи. Въз основа на тези преизчисления съставът на Софийски градски съд е стигнал до извода за размера на дължимите се от С. Я. Р. и Г. Я. Я. и е постановил обжалваното решение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване С. Я. Р. твърди, че в решението си съставът на Софийски градски съд се е произнесъл по следните материалноправни и процесуално правни въпроси от значение за спора, а именно: 1) допустимо ли е предявяване на нов иск при условията на евентуалност във въззивната инстанция и в случай че е допустимо, трябва ли да се даде на ответника възможност за представяне на писмен отговор по чл. 131 от ГПК?; 2) допустимо ли е приемане от въззивния съд на писмено доказателство, което страната е била в състояние да представи в производството пред първоинстанционния съд, а също така и допускането на съдебно-техническа експертиза за доказване на обстоятелства, които е следвало да се докажат пред първоинстанционния съд, при положение, че последният е указал това при разпределението на тежестта на доказване?; 3) когато съдът отхвърли искане по чл. 200, ал. 2 от ГПК за назначаване на тричленна съдебно-техническа експертиза трябва ли да се мотивира?; 4) при иск по чл. 41 от ЗС, в случай че ищецът претендира разноски за извършен от него незаконен строеж в обща част на сградата, следва ли съдът при постановяване на решението си да вземе предвид разходите за премахване на незаконния строеж?; 5) при иск по чл. 41 от ЗС, в случай, че ищецът претендира разноски за извършен от него незаконен строеж в обща част на сградата, при уважаването на иска и след влизане в сила на решението в сила, ответникът осъден да заплати тези разноски, става ли на свой ред съизвършител на незаконния строеж и следва ли да понесе предвидената от закона отговорност, в т. ч. глоби, разходи по премахване на незаконния строеж и други?; 6) при иск по чл. 41 от ЗС, в случай, че ищецът претендира разноски за извършен от него незаконен строеж в обща част на сградата, при уважаването на иска и след влизане в сила на решението в сила, ответникът осъден да заплати тези разноски ще носи ли отговорност в случай на увреждане на хора и вещи, в т. ч. причиняване на телесно увреждане или смърт, които са резултат или са причинени от незаконния строеж?; 7) при иск по чл. 41 от ЗС, в случай, че ищецът претендира разноски за извършен от него незаконен строеж в обща част на сградата и искът му бъде уважен това ще представлява ли нарушение на общия принцип на правото, че никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение? и 8) трябва ли съдът в мотивите на решението си да обоснове върху кои доказателства основава изводите си и следва ли да обсъди всички доказателства?. За първия въпрос се твърди наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК като се сочи противоречие с ТР № 1/2000 на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2001 на ОСГК и ТР № 1/2013 на ОСГТК. Освен това се сочи и това, че решението е постановено в противоречие с константната практика на съдилищата, а именно решение №590/14.11.2013 година на Окръжен съд Плевен, постановено по гр. д. № 842/2013 година, решение № 418/31.10.2013 година на Окръжен съд Хасково, постановено по гр. д. № 651/2013 година, решение № 32/12.02.2010 година на Окръжен съд Кюстендил, постановено по гр. д. № 754/2009 година и определение от 26.05.2010 година на Апелативен съд Пловдив, постановено по т. д. № 253/2008 година, което представлява основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. За четвъртия от посочените въпроси се твърди противоречие с т. ІІ-7 от ППВС № 6/1974 година, решение № 308/30.10.2012 година, постановено по гр. д. № 271/2012 година на ВКС, ГК, І г. о., определение № 368/15.05.2012 година, постановено по гр. д. № 271/2012 година на ВКС, ГК, І г. о. и определение № 1206/03.12.2013 година, постановено по гр. д. № 4437/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. По отношение на осмия от въпросите се сочи противоречие с указанията дадени с ППВС № 1/1953 година, ППВС № 7/1965 година и ППВС 1/1985 година. За останалите въпроси е посочено, че са налице основания за допускането на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на Г. Я. Я. горните въпроси са приповторени като се твърди, че освен по тях в решението си съставът на Софийски градски съд се е произнесъл по следните материалноправни и процесуално правни въпроси от значение за спора, а именно: 1) допустимо ли е изменение на иска и/или предявяване на нов такъв при условията на евентуалност за разделно осъждане, в последното открито съдебно заседание пред въззивната инстанция и след двукратна отмяна на хода по същество?; 2) нищожно ли е решение, в което липсва произнасяне в диспозитива относно предявения за солидарно осъждане иск, а в мотивите е посочено, че искът за солидарно осъждане е неоснователен?. По отношение на тези въпроси се твърди, че те са такива, за които съгласно указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС съдът следи служебно. В останалата си част изложените на Я. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и изложените в него твърдения се припокриват с тези в изложението на Р.. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване на Х. Й. С. се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси, които са обусловили изхода на спора, а именно: 1) при направен от етажен собственик ремонт, необходим за поддържането или възстановяването на общите части на сградата, в какви квоти следва разходите за този ремонт да бъдат разпределени между етажните собственици?; 2) при частично уважаване на иска, длъжен ли е съдът да изложи мотиви защо счита за неоснователен иска в неуважената му част и защо го смята за недоказан?; 3) когато по указание на въззивния бъде направено уточнение на исковата молба и направените в тази връзка конкретизации на фактите не бъдат оспорени, следва ли същите да бъдат определени като безспорни обстоятелства? и 4) предвид разпоредбата на чл. 30 от ЗС, чия е доказателствената тежест за установяване на размера на идеалните части от общите части на сградата, когато ответниците по иск по чл. 41 от ЗС не оспорват (и се установява), че са етажни собственици, но от документите им за собственост не може да се установи кой от тях колко идеални части притежава?. За последния от поставените въпроси се твърди липса на съдебна практика и се иска допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По отношение на останалите въпроси се твърди, че са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС, като разрешението по първия е в противоречие с решение № 238/19.08.2013 година, постановено по гр. д. № 1012/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., по втория е в противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС и решение № 134/30.12.2013 година, постановено по т. д. № 34/2013 по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., а по третия се твърди противоречие с решение № 458/23.11.2011 година, постановено по гр. д. № 73/2011 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. Първият от въпросите поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Р. и двата посочени по-горе в изложението на Я. се отнасят до допустимостта на съдебното решение, за която касационният съд следи служебно и по силата на т. 1, изр. 4 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС може да може да допусне касационно обжалване и без оплакване на страната и поставен от нея правен въпрос в тази насока. Във връзка с направените от С. Я. Р. и Г. Я. Я. оспорвания и като се вземе предвид изложеното по-горе за действията на въззивния съд по реда на чл. 129 от ГПК следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение с оглед преценка на допустимостта му. При тази проверка трябва да се даде отговор на въпросите дали в случаите, когато е налице несъответствие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, изразяващо се в това, че посочените факти и обстоятелства сочат на съществуването на разделни задължения на ответниците, а искането е за солидарното им осъждане обвързан ли е съдът от този петитум и трябва ли да постанови решение съобразно него или трябва да даде указания за привеждане в съответствие на двете части на молбата и евентуално до кой момент от производството може да направи това. Възможно ли е в тези случаи ищецът да заяви, че поддържа искането си за солидарно осъждане на ответниците, но наред с него да предяви и евентуално такова за разделното им осъждане. Представлява ли това действие изменение на иска по чл. 214 от ГПК, съответно предявяване на нов иск или не и до кой момент може да бъде извършено. Освен това следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по поставения от С. Я. Р. и Г. Я. Я. въпрос за това трябва ли съдът в мотивите на решението си да обоснове върху кои доказателства основава изводите си и следва ли да обсъди всички доказателства и по този поставен от Х. Й. С. за това дали при частично уважаване на иска, длъжен ли е съдът да изложи мотиви защо счита за неоснователен иска в неуважената му част и защо го смята за недоказан. Първите двама касатори твърдят, че в решението не е посочено, на кои доказателства съдът е основал крайния си извод, не е обсъдено възражението им за незаконността на извършения ремонт, не са обсъдени показанията на ангажираните от тях свидетели, не са изложени мотиви защо е прието, че ремонтът представлява неотложна дейност и такива за размера на извършеното строителство, за това дали същото е доказано, както и за вида и количеството на дейностите по същото. От своя страна Х. Й. С. твърди, че този въпрос е от значение за спора, тъй като въззивният съд не е обосновал извършените от него преизчисления, въз основа на които е определил дължимите суми. Допускането на касационно обжалване по тези въпроси се основава на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като с оглед посочените по-горе мотиви на обжалваното решение същото не съответства на представената от страните задължителна съдебна практика, а именно ППВС № 1/1953 година, ППВС № 7/1965 година и ППВС 1/1985 година, а също така т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС и решение № 134/30.12.2013 година, постановено по т. д. № 34/2013 по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Тъй като въпросите се отнасят до едно задължение на съда и предпоставят отговори, които ще се припокрият в значителна степен, то по силата на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС те трябва да бъдат обединени в един общ въпрос, който да бъде формулиран в следния смисъл, а именно: Трябва ли в мотивите на съдебното решение съдът да посочи и обсъди всички доводи и възражения на страните както и представените от тях доказателства, да определи предмета на спора и относимите към него факти, както и да изложи точни и ясни мотиви защо счита определени доводи и възражения за доказани или за недоказани и въз основа на какви доказателства?. Допускането на съдебното решение до касационно обжалване по така формулирания въпрос налага допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по първия от поставените от Х. Й. С. в изложението му по чл. 284, ал. 1 от ГПК въпроси и по четвъртия въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на С. Я. Р., който в това на Г. Я. Я. фигурира като седми. Допускането на касационно обжалване на решението в тази му част се налага с оглед на проверка за съответствието му с посочената от страните задължителна съдебна практика-решение № 238/19.08.2013 година, постановено по гр. д. № 1012/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. по поставения от С. въпрос и т. ІІ-7 от ППВС № 6/1974 година, решение № 308/30.10.2012 година, постановено по гр. д. № 271/2012 година на ВКС, ГК, І г. о. по въпроса на Р. и Я.. Не следва да се допуска касационно обжалване по въпросите от пети до седми включително поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на С. Я. Р., които са приповторени и от Г. Я. Я.. Същите освен, че са твърде общо формулирани се отнасят и до евентуални последици, които според двамата касатори биха могли да възникнат за тях при уважаването на предявения иск по чл. 41 от ГПК. Тези последици не са включени в предмета на съдебния спор и поради това не са били разглеждани от въззивния съд и не са обусловили решението му. Поради това не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Р. втори и трети правни въпроси, които са приповторени и в изложението на Я. също не са основание за допускане на касационно обжалване. В изложенията си и двамата касатори формално са посочили като основание за допускане на касационно обжалване по тези въпроси разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, която предвижда, че касационно обжалване се допуска когато поставеният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Преценката дали правния въпрос отговаря на тези критерии се извършва от ВКС въз основа на твърденията на касатора и изложените от него факти и обстоятелства в изложението за допускане на касационно обжалване, обосноваващи приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Когато такива липсват, както е в сегашния случай, касационно обжалване не може да бъде допуснато само на основание формалното посочване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК Не следва да се допуска касационно обжалване по третия и четвъртия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Х. Й. С. процесуално правни въпроси. Съгласно решение № 234/03.07.2014 година, постановено по гр. д. № 7607/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. идеалните части на отделните съсобственици в общите части на етажната собственост са определяеми съобразно императивната разпоредба на чл. 40 от ЗС като са съразмерни на съотношението между стойността на отделните помещения, които те притежават, изчислени при учредяване на етажната собственост. В случая разпоредбата на чл. 30, ал. 2 от ЗС е неприложима доколкото размера на идеалните части от общите части, които притежава всеки етажен собственик се определят по реда на чл. 40 от ЗС, която е императивна и не допуска уговаряне на нещо различно от установеното в нея. Предвид на това, когато в документите за собственост не е посочено кой от етажните собственици каква част от общите части притежава тя може да бъде установена в исковото производство чрез допустимите за това доказателства. В този случай доказателствената тежест се носи от лицето, което е заинтересовано от установяването на размера на притежаваните от етажните собственици идеални части от общите части при спазване на правилата на чл. 154 от ГПК. При постановяване на решението си съдът е длъжен да определи размера на идеалните части, които притежава всеки етажен собственик като вземе предвид всички събрани по делото и относими към този въпрос доказателства, независимо от коя от страните са посочени. В случая въззивният съд е изслушал заключение на съдебно-техническа експертиза, която е била допусната по искане на С. и е преценявал същата при определянето на размера на идеалните части. Предвид на това поставения от С. четвърти процесуално правен въпрос не е обуславящ за изводите на въззивния съд. Още повече, че исковете не са отхвърлени поради това, че не са ангажирани доказателства за размера на притежаваните от Г. Я. Я. и С. Я. Р. идеални части от общите части на сградата. Касационно обжалване не може да се допусне на третия процесуалноправен въпрос за възможността определени факти да бъдат определени като безспорни при липса на оспорване от страна на ответниците. Само по себе си липсата на изрично изразено оспорване на определени факти и обстоятелства не е равнозначно на съгласие с тях или на признаването им. Същите могат да бъдат обявени за безспорни само в случаите, когато съдът е изпълнил задълженията си по чл. 145 и чл. 146 от ГПК и е отделил спорното от безспорното. При това, в случаите, когато тези факти и обстоятелства са предмет на регулиране от императивна правна норма, действието на същата не може да бъде игнорирано само поради това, че страните не спорят за тях. В този случай съдът може служебно да приложи императивната норма и без да има искане на страните за това. Разпоредбата на чл. 40 от ЗС има императивен характер и съдът може служебно да изследва въпроса за притежаваните от страните идеални части от общите части на сградата, поради което обстоятелството дали за съществува спор между страните за техния размер или не е без значение. На С. Я. Р. и Х. Й. С. трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесат държавна такса в размер на 82.00 лева първата и 120.18 лева втория по сметка на ВКС и да представят доказателства за това като им се укаже, че ако не направят това в определения срок подадените от тях касационни жалби ще бъдат върнати, а образуваното въз основа на тях производство ще бъде прекратено. Тъй като касационната жалба на Г. Я. Я. е подадена чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител адв. С. Й. М. не трябва да се определя държавна такса за същата. Същевременно Х. Й. С. трябва да бъде задължен в едноседмичен срок от съобщението да представи по сметка на ВКС доказателства за внесени 377.92 лева, представляващи възнаграждение на особения представител на Я., определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 за минималн4ите размери на адвокатските възнаграждения.. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение