Определение № 60742 от 16.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1569/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. К. Г., чрез адв. Хр. С., против въззивно решение № 1497/14.12.2020 г., постановено по в. гр. д. № 2846/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 05.02.2020 г., поправено с решение № 1908/09.03.2020 г., постановени по гр. д. № 5397/2018 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която И. К. Г. е осъдена да заплати на С. С. М. на основание чл. 79, вр. чл. 284, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 14, ал. 1 ЗН сумата от 22 500 евро, представляваща отчетна сделка по договор за поръчка за предаване на продажна цена, получена от Г. от името и за сметка на наследодателя на М. по договор за продажба, сключен с Нотариален акт № 135, том I, рег. № 2806, дело № 105 от 26.04.2013 г. на Нотариус рег. № ***, ведно със законната лихва от 23.04.2018 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и отхвърляне на предявения иск. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1. „След като при изпълнение на договор за поръчка, довереникът не е получил суми от третите лица, то дължи ли тези суми на доверителя съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 2 ЗЗД?” и 2. „Преводът на суми от сметка на ищцата доверител по сметка на ответницата довереник представлява ли „получаване на суми от трети лица” по договор за поръчка или е отделна правна сделка между страните?”,на който въпрос е даден отговор с решение № 338/27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на ВКС, IV г. о. Поддържа се и очевидна неправилност на решението – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация С. С. М., подаден чрез адв. Д. К., в който се оспорва жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение е отменено първоинстанционното решение, в частта, с която И. К. Г. е осъдена да заплати на С. С. М. сумата 6860 евро, представляваща лихва за забава за периода 23.04.2015 – 23.04.2018 г., както и разноски над 1793,26 лева; в полза на СГС държавна такса и разноски над 1951,84 лева общо и този иск отхвърлен, като решението е потвърдено в останалите обжалвани части. Решението в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е обжалвано и е влязло в сила. Предмет на обжалване с настоящата касационна жалба е въззивното решение, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на И. К. Г. да заплати на С. С. М. сумата 22 500 евро, представляваща отчетна сделка по договор за поръчка, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 23.04.2018 г. до окончателното й изплащане. Въззивният съд е приел, че видно от пълномощно от 26.02.2013 г. и нотариален акт от 26.04.2013 г. между Г. Г. Р. и ответницата И. К. Г. е бил сключен договор за поръчка, по който последната се е задължила да продаде недвижим имот, собственост на Г. Г. Р., да получи продажната цена по банковата сметка на пълномощника и да изтегли сумата от името на продавачката. Продажбата е извършена на 26.04.2013 г. и по нея ответницата, като пълномощник на продавачката Г. Г. Р., е получила 22 550 евро – 2 550 евро по банков път преди сделката и 20 000 евро чрез кредит, отпуснат на купувачите от „Банка ДСК” ЕАД. Банката е превела сумата по кредита в служебно открита сметка на името на Г. Г. Р., а впоследствие – в сметката на И. К. Г. в ПИБ. Г. Г. Р. е починала на 13.03.2014 г. Със саморъчно завещание от 20.01.2014 г., чиято автентичност е установена по делото, тя е завещала на ищцата С. С. М. цялото си имущество. Не се спори, че ответницата не е предавала сумата нито на Г. Г. Р., нито на ищцата С. С. М.. Въззивният съд е приел, че възражението на ответницата, че от съдържанието на пълномощното, предоставено й от Г. Г. Р., следвала волята на упълномощителката ищцата да задържи получената продажна цена е необосновано. Изложил е, че пълномощното служи за доказване предоставената представителна власт на упълномощения в отношенията му с третите лица, с които довереникът действа от името и за сметка на доверителя. В пълномощното е посочено, че И. К. Г. има право да получи продажната цена по посочената банкова сметка (на която титуляр е упълномощената) и да изтегли сумата от името на Г. Г. Р.. Когато едно лице действа от името и за сметка на друго, това означава, че последиците от действията възникват в правната сфера на упълномощителя – в този случай предоставеното с пълномощното право на ответницата да изтегли парите от собствената си банкова сметка от името на Г. Г. Р. означава, че в отношенията между пълномощник и упълномощител, именно Г. Г. Р. е собственик на парите, а ответницата действа от нейно име. В пълномощното няма и намек за желание или намерение на Г. Г. Р. да дари сумата на ответницата. След като изтегли парите от името на доверителката, ответницата трябва да й ги предаде, защото ги е получила в изпълнение на поръчката. На този извод не противоречи обстоятелството, че приживе Г. Г. Р. не е търсила ответницата за отчитане на продажната цена, защото ищцата С. С. М. не е имала представителна власт за изпращане на нотариалната покана от 30.01.2014 г. от името на Г. Г. Р.. Дори и да е имала дарствено намерение, Г. Г. Р. не го е заявила в изискуемата форма за доказване, затова не може да се приеме, че тя се е разпоредила с парите в полза на ответницата. Правото да получи сумата е принадлежало на Г. Г. Р. към момента на смъртта й и по силата на универсалното правопремство е преминало в патримониума на ищцата. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице претендираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Не е налице претендираното от касатора противоречие в мотивите на решенето. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Въпросите не могат да послужат като основание за допускане на касационното обжалване. Първият въпрос се отнася до правилността на изводите на въззивния съд. Чрез него касатора се домогва да получи различно правно разрешение по основателността на предявения иск. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. формулираният от касатора въпрос, представляващ общо основание, не трябва да се отнася до правилността на изводите на съда или до преценката на събраните доказателства, защото в такъв случай представлява оплакване по същество на спора – касационно основание, във връзка с което касационната инстанция би се произнесла едва при допускане до касационно разглеждане на жалбата. Несъгласието с правните изводи на съда не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Вторият въпрос не е разглеждан от въззивния съд и липсва правно разрешение.Освен това същият е общо теоретично и хипотетично заден. Само за пълнота следва да се посочи, че „Банка ДСК“ ЕАД е извършила превода на процесната сума от служебно откритата банковата сметка на Г. Г. Р../съобразно чл. 3, ал. 2 от предварителния договор за покупко-продажба между страните/ след изпълнение на условията по т. 2 от нотариалния акт – учредяване на ипотека и представяне на удостоверение за тежести. Преводът е извършен служебно от банката, а не по нареждане на титуляра на сметката. И. К. Г. е изтеглила процесната сума от името на доверителката Г. Г. Р., въз основа на упълномощаването за получаване на цената по договора за покупко-продажба. Липсата на поставен въпрос с предвиденото в процесуалния закон съдържание е достатъчна да обуслови крайния извод за недопускане на касационно обжалване. Въпреки това за изчерпателност и пълнота на мотивите следва да се посочи, че касатора само се е позовал на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е обосновал какво е значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторката не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. При този изход на спора в тежест на касаторът следва да бъдат възложени сторените и доказани от ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2000 /две хиляди/ лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.