Определение № 4877 от 29.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4802/2023 г.

Производството е по чл. 288, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от [община], срещу решение № 338 от 09.06.2023 г. по в. гр. д. № 816/2022 г. на Благоевградския окръжен съд в частта, с която, след частична отмяна на решение № 417 от 18.07.2022 г. по гр. д. № 3099/2021 г. на Благоевградския районен съд, е признато за установено по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на касатора, че К. В. Н. е собственик на основание давностно владение на: 1 110 кв. м. от ПИ с идентификатор [№] по КККР, находящ се в [населено място], с площ за целия имот от 1 415 кв. м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, номер по предходен план: 830021, квартал: 0, която реална част от 1 110 кв. м. е отразена като защрихована част (тонирана в сиво) и заключена между точки: А, Б, В, Г, Д, Е, Ж, З и И, на скицата на л. № 75 от въззивното дело, приложение № 15 към заключението на вещото лице инж. В. Ю., приподписана от състава на съда и представляваща неразделна част от решението, като за разликата над уважения размер от 1 110 кв. м. до претендирания с исковата молба размер от 1 415 кв. м., искът е отхвърлен; в частта, с която ищецът е признат за собственик на същото основание на изградената в имота сграда с идентификатор [№], първоинстанционното решение е потвърдено.

Оплакванията са за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК без изрично да формулира въпрос, като счита, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в следните решения: решение № 84 от 03 .0 8.2022 г. по гр. д. № 4753/2021 г. на I-во г. о., решение № 71 от 08. 07.2021 г. по гр. д. № 3189/2020 г. на I-во г. о., решение № 72 от 03. 07.2018 г. по гр. д. № 3005/2017 г. на II-ро г. о., решение № 8 от 11.02.2014 г. по гр. д. № 4244/2013 г. на I-во г. о., решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на I-во г. о., решение № 541 от 06.07.2010 г. по гр. д. № 661/2009 г. на I-во г. о. В касационната жалба се позовава и на решение № 2 от 22.04.2019 г. по гр. д. № 326/2018 г. на I-во г. о.

В касационната жалба, без да се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 1 ГПК, касаторът аргументира становището си за неправилност на въззивното решение и с решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на РБ.

При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формулира следните въпроси:

1. „Какво е правното значение на записванията в разписния лист, в който е посочено физическо лице, доколкото не са описани документи, удостоверяващи правото на собственост на лицето?“;

2. „Доказва ли вписването в разписния лист на физическо лице, без посочен документ за собственост, че имотът е собственост на това лице и би ли изключило възможността държавата, респ. общината, да придобие имота в хипотезата на чл. 6 ЗС ?“;

3. „Необходим ли е нарочен акт или определени действия от държавен или общински орган за настъпване на трансформацията на правото на собственост от държавен в общински въз основа на § 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС?“;

4. „Следва ли владелецът, който се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност, да докаже в процеса, че е демонстрирал намерението си да свои имота по отношение на действителния собственик?“;

5. „Снабдяването с констативен нотариален акт за собственост за имот, за който няма данни за друг собственик, т. е. този имот е имал статут на държавна собственост по смисъла на чл. 6, пр. 2 ЗС (ДВ, бр. 92/1951 г.), води ли до извода, че към настоящия момент имотът не е държавен, съответно общински?“.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

Ответникът по касация К. В. Н. оспорва жалбата по съображения за нейната неоснователност и отсъствие на релевираните предпоставки за допускането ѝ до касационно обжалване. Претендира съдебно-деловодни разноски.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:

С решението си Благоевградският районен съд е признал за установено по отношение на [община], че К. В. Н. е собственик на основание давностно владение на ПИ с идентификатор [№], находящ се в [населено място], с площ от 1 415 кв. м., както и на изградената в имота сграда с идентификатор [№].

По въззивна жалба на ответната [община] окръжен съд е приел за установено от фактическа страна, че с молба - декларация, подадена до кмета на общината и до нотариус К. М., ищецът е декларирал, че притежава недвижими имоти, за които няма документ за собственост - нотариален акт, а именно процесният поземлен имот и изградената в него сграда с идентификатор [№], със застроена площ от 19 кв. м., брой етажи: 1, с предназначение: жилищна сграда-еднофамилна. Поискал е извършването на обстоятелствена проверка и признаване правото на собственост.

Във връзка с молбата на 26.06.2020 г. на основание чл. 56, ал. 1, чл. 2, ал. 1, т. 7, § 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС от общината е съставен акт № 9479 за частна общинска собственост на поземления имот. От представеното по делото удостоверение изх. № 94К-00-132/30.11.2021 г., издадено от Областна администрация - Б., се установява, че за ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], с площ от 1 415 кв. м., не е регистриран акт за държавна собственост, издаден след 01.06.1996 г.

В производството пред първоинстанционния съд са разпитани свидетели за установяване на началния момент на владението и неговата продължителност. Въззивният състав е кредитирал показанията им, тъй като са последователно и взаимно допълващи се. Свидетелите на ищеца, са установили, че той и семейството му повече от 40 години притежават имот в махала „Предел“ на границата между махалата и последните панелни блокове, като блокът на ищеца е в съседство със спорния имот. В имота има изградена барака и стая, в която живее майката на ищеца, има ограда, сложена преди 2000 г., плодни дръвчета, орех и зеленчукова градина.

Гласните доказателства са подкрепени и от приетата във въззивното производство съдебно-техническа експертиза. Със заключението на вещото лице е установено, че кадастралният план на [населено място], изработен през периода 1969-1975 г., за VII-ми микрорайон, в който попада конкретният имот, е одобрен през 1983 г., когато е одобрен и регулационният план, като имотът остава извън регулация. В разписния лист към проекта за дворищна регулация от 1983 г. пл. № 6004 - дв. място, е записан на М. Г. Г., без документ за собственост; пл. № 6005 - дв. място, е записано на Н. Г. Г., без документ за собственост; имотите попадат извън регулация. По кадастралния план от 1998 г. процесният имот е с пл. № 6004 и част от имот пл. № 6005 и в границите му е заснета паянтова стопанска сграда, като западно от него са заснети много сгради; той и съседните имоти пл. №№ 6005, 6002, 5999 и 6003 остават извън границите на одобрената регулация. По одобрените през 2006 г. КККР поземлен имот с идентификатор [№] е с площ от 1 415,11 кв. м. - урбанизирана територия, „друг вид терени със селищен характер“, с вписана собственост М. Г. Г., без вписан документ. Вещото лице посочва, че Община - Б. не е подавала жалба срещу заповедта за одобряване на КККР. С експертизата не е установено за процесния поземлен имот с посочения идентификатор по КККР, както и за имот пл. №№ 6004 и 6005 по кадастралния план от 1998 г. да е съставян акт за държавна собственост, няма подавани заявления за възстановяване от страна на частни лица и общината с приложени документи за бивша собственост като земеделска земя, няма провеждани процедури по възстановяване с изработен ПКП и няма постановявани предварителни решения за признаване правото на собственост или окончателни такива за възстановяване правото на собственост. В заключението си вещото лице посочва, че в частта от ПИ [№], заградена и ползвана на място, има полумасивна жилищна сграда на един етаж с идентификатор [№]1, паянтова стопанска постройка (навес), зеленчукова градина, дървета, храсти, стар орех и много стари овощни дървета. Констатирано е, че при така заграден и ползван на място имот [№], площта, която действително се ползва, е 1 173.65 кв. м.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел за безспорно, че ищецът е владял част от поземления имот, както и изградената сграда през твърдения в исковата молба период. Владението е било явно и непрекъснато, ищецът е оградил имота, с което е демонстрирал собственически правомощия, поради което възраженията на общината за недоказаност на владението са приети за неоснователни. Установено е, че от 2000 г. ищецът е във владение, поради което до съставянето на акта за частна общинска собственост на 26.06.2020 г. е изтекъл необходимият съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС срок за придобиване по давност. Съобразявайки заключението на вещото лице, че оградената от ищеца площ е разположена частично в имоти с идентификатори [№], [№], [№], [№] и [№]6, съдът е определил площта от процесния имот на 1 110 кв. м., тонирана в сив цвят на приложение № 15 от заключението на вещото лице и разположена между точки А, Б, В, Г, Д, Е, Ж, З и И на скицата.

По възраженията на ответника в защитата по същество срещу иска, основани на акта за частна общинска собственост, в който като основание за съставянето му са посочени разпоредбите на чл. 56, ал. 1, чл. 2, ал. 1, т. 7, § 42 от ПЗР към ЗИДЗОбС, въззивният съд е приел, че по делото не е установено осъществяването на предвидено в закона основание, което да има за последица придобиване правото на собственост върху имота от държавата, впоследствие - от ответната община. Не е доказано наличието на предпоставките за преминаване на правото на собственост върху процесния имот към патримониума на общината по реда на § 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС, нито наличието на друго предвидено от закона правно основание за придобиване на собствеността. За неоснователни са приети доводите, че поради действащия в страната мораторуим по отношение придобиване по давност на правото на собственост на общински имоти, не могат да бъдат признати права на ищеца върху процесния имот, тъй като не е установено в периода, през който същият е осъществявал владението, имотът да е бил държавна или общинска собственост. Напротив, установено е, че в разписния лист към проекта за дворищна регулация от 1983 г., КРП от 1998 г., КККР от 2006 г. имотът е записан на трето лице.

Предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

Позоваването на практиката на ВКС, обективирана в решение № 71 от 08. 07.2021 г. по гр. д. № 3189/2020 г. на I-во г. о., решение № 72 от 03. 07.2018 г. по гр. д. № 3005/2017 г. на II-ро г. о., решение № 8 от 11.02.2014 г. по гр. д. № 4244/2013 г. на I-во г. о., е във връзка с един от решаващите изводи на въззивния съд, а именно, че спорният имот не попада в хипотезата на чл. 6, предл. 2-ро ЗС (първоначална редакция), предвид записванията в разписния лист на физически лица и липсата на акт за държавна собственост. Действително, както е посочено в решение № 72 от 03. 07.2018 г. по гр. д. № 3005/2017 г. на II-ро г. о., притежанието на правото на собственост от физическо лице не може да се предполага. Основателно е и позоваването на решение № 8 от 11.02.2014 г. по гр. д. № 4244/2013 г. на I-во г. о., според което несъставянето на акт за държавна собственост или акт за общинска собственост не може да доведе до извод, че имотът не е държавен или общински. Същевременно обаче, съдебната практика признава доказателственото значение на разписния лист при споровете за собственост, като, както се приема в същото решение, доказването на придобивното основание по чл. 6, предл. 2-ро ЗС става чрез изследване на данните, които се съдържат в различните карти, планове, регистри и друга документация, одобрени по реда на Закона за единния кадастър на НРБ (отм.), ЗТСУ (отм.), ЗКИР, ЗСПЗЗ, ЗВСГЗГФ. Според решение № 541 от 06.07.2010 г. по гр. д. № 661/2009 г. на ВКС, I-во г. о., ако по време на отреждането със съответния план един имот е с неизвестен собственик, той се води за безстопанствен и в този случай се приема, че той е станал държавна собственост. В случая още в разписния лист към проекта за дворищна регулация от 1983 г., впоследствие в КРП от 1998 г., както и в КККР от 2006 г. спорният имот е с вписан собственик физическо лице, като във връзка с тези записвания общината не е подавала възражение при обявяване на кадастралната карта. И след като съдебната практика придава доказателствено значение на записванията в разписния лист като индиция, че щом в него като собственик е записано физическо лице, то имотът не е безстопанствен, то съобразен с практиката на ВКС се явява изводът на въззивния съд, формиран при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, че владението е установено върху имот, принадлежащ на физическо лице, поради което няма пречка за придобиването му давност. При тези данни следва да се приеме, че не е налице противоречие и с решение № 2 от 22.04.2019 г. по гр. д. № 326/2018 г. на I-во г. о., според което тъй като общината не може да докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал друг собственик към момента на актуването, то в тежест на този, който оспорва констатациите в акта за държавна, респективно за общинска собственост, е да установи, че към момента на актуването имотът е имал собственик.

Позоваването на решение № 84 от 03.08.2022 г. по гр. д. № 4753/2021 г. на I-во г. о., и решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на I-во г. о., е във връзка с правния извод на въззивния съд, че упражняваната от ищеца фактическа власт носи обективните признаци на владението. Твърдяното противоречие не се установява, защото в случая е установено както упражняването на непосредствена фактическа власт върху вещта, така и придобиването й при липса на правно основание, в който случай според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи имота за себе си, т. е. има качеството владелец.

В обобщение - основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2-ро ГПК. С решение № 3 от 24.02.2022 г. на Конституционния съд по к. д. № 16/2021 г. са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 ЗД ЗС (обн., ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г.) и на § 2 от Заключителните разпоредби на ЗИД ЗС (ДВ, бр. 7/2018 г.). В последвалата практика на ВКС, свързана с прилагане на това решение, се приема, че за периода 31.05.2006 г. - 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. - 07.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна държавна или общинска собственост не е текла по силата на установения от законодателя мораториум; същата започва да тече с влизане в сила на решението на Конституционния съд на 08.03.2022 г. Давността е текла само в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. ( решение № 50080 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 1814/2021 г. на ВКС, II-ро г. о.). Приема се също, че по отношение на давностните срокове, които са започнали да текат от 01.06.1996 г., както и за тези, за които давността е изтекла в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. след обявяването на § 2 ЗР на ЗИЗС за противоконституционен, следва да се зачетат придобитите права при позоваване на придобивна давност поради обявяване за противоконституционно обратното действие на изменението на ЗС от 19.01.2018 г. (в този смисъл решение № 50141 от 25.04.2023 г. по гр. д. № 3194/2021 г. на ВКС, I-во г. о.). В настоящия случай въззивният съд е приел, че имотът, владян от ищеца, не е частна държавна или общинска собственост, поради което решението на Конституционния съд и последвалата практика на ВКС са неприложими при обосноваване допускането на касационно обжалване.

Не е налице и последното поддържано основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Първите два въпроса, поставени при това основание, са разгледани при обсъждането на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като не е констатирано противоречие с практиката на ВКС във връзка с доказателственото значение на записванията в разписния лист. А наличието на съдебна практика, на която въззивното решение не противоречи, изключва възможността касационното обжалване да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставеният трети въпрос изхожда от предпоставка, която не е установена по делото, а именно да е завладян имот - държавна собственост, който според критериите, залегнали в разпоредбата на § 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС, следва да премине в собственост на общината. Като такъв въпросът не отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Поставеният четвърти въпрос следва да се разгледа в светлината на конкретната хипотеза, в която е установено, че е завладян чужд имот. За този случай съдебната практика приема, че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание (т. нар. завладяване), то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т. е. има качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Достатъчно е упражняваното владение в предвидения от закона срок да е явно, необезпокоявано и непрекъснато (в този смисъл решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.). А в настоящия случай упражняваното от ищеца владение се характеризира именно с тези признаци - имотът е ограден още преди 2000 г., в него има изградени барака и стая, има плодни дръвчета, орех и зеленчукова градина. Осъществен е фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС.

Петият повдигнат въпрос също не обосновава предпоставки за допускане на касационното обжалване в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като такъв въпрос не е включен в предмета на делото и не е разглеждан в обжалваното решение. Съгласно приетите от въззивния съд фактически констатации, до издаване на констативен нотариален акт изобщо не се е стигнало. Уважаването на предявения положителен установителен иск за собственост е мотивирано с извода за доказаност на елементите от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС, като няма спор в съдебната практика, че издаването на констативен акт за собственост не е един от тях. Освен това и този въпрос е поставен при предпоставка, която е отречена с обжалваното решение, а именно имотът да е имал статут на държавна собственост по смисъла на чл. 6, предл. 2-ро ЗС (първоначална редакция).

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация К. В. Н. следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 2 600 лева, представляващи реално внесена сума, по договор за правна защита и съдействие № 7 от 27.09.2023 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.