Определение № 4477 от 08.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 420/2024 г.

Образувано е по касационна жалба на П. П. Б. – Ц. и Х. Д. Ц. срещу въззивно решение № 1150/16.10.2023 г. по в.гр.д. № 604/2023 г. на Варненския окръжен съд, с което е отменено първоинстанционно решение, с което е отхвърлен иск по чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договор за издръжка и гледане на Б. Н. Закова срещу жалбоподателите съпрузите Ц. и вместо това искът е уважен. Ответникът по касационната жалба Б. Н. Закова в писмен отговор оспорва наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима, подадена е в срок от страни по делото, които имат право и интерес да обжалват срещу решение по въззивно дело, за което не е предвидено ограничение за касационно обжалване и е редовна. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел следното: Ответницата е дъщеря на ищцата и съпруга на втория ответник. Ответниците носят тежестта да докажат пълно и главно, че са изпълнили задълженията си по сключения договор за издръжка и гледане. В случая не са уговорени ограничения в обема на дължимите издръжка и грижи, следователно се дължи цялата необходима издръжка и грижи. Без значение са възможностите на прехвърлителя да се издържа сам от имуществото и доходите си. Ищцата е предявила срещу ответниците същия иск през 2019 г. и след образуването на производството е направила отказ от иска, последиците от което се изразяват в недопустимост на изложените твърдения за неизпълнение на задълженията за издръжка и гледане за периода до заявения отказ, поради това, че отказът преклудира правото на ищцата да ги заяви в ново производство. Поради което съдът е ограничил обема на преценката си по отношение на твърдяното неизпълнение на задълженията на ответниците за периода от 30.10.2019 г. – влизане в сила на определението за прекратяване до 11.05.2022 г. – датата на депозиране на исковата молба в съда, когато ищцата е била на 83 години и с описани от съда заболявания, от което съдът е направил извод, че ищцата, която е живеела самостоятелно в къща в двор в [населено място], е имала нужда от чужда помощ в ежедневието си. Съдът е обосновал извода си, че потребността от грижи и помощ не само се предполага, но се и установява от обсъдените от него доказателства, което и ответниците не отричат, но твърдят, че ищцата е започнала да препятства изпълнението на договора, като не приемала храна и грижи, а претендирала само паричен еквивалент на дължимата и издръжка. Ответниците се позовават на подписана от ищцата на 30.05.2019 г. декларация, в която ищцата е декларирала, че след подписване на договора получавала по 200 лева месечно и плащане на разходи за консумация на ел. енергия и закупуване на дърва за отопление при необходимост. Съдът е приел, че от тази декларация не се установява новиране на задължението за грижи и издръжка в такова само за издръжка, а представлява доказателство за приемане на месечна издръжка в размер на 200 лева. Събраните по делото доказателства не установяват ответниците Ц. да са изпълнявали точно и ежедневно нито задължението си да се грижат за прехвърлителката, нито да и осигуряват необходимата за нуждите и издръжка след м.11 2019 г. Осигурените от ответника Ц. почистване на двора и окосяване на тревата и поддържане на инсталациите в къщата (подмяната на ел. кабел) е спомагателно, а не същинско действие по полагане на грижи за прехвърлителката. Нито един от ответниците не сочи, че ответницата Ц. е посещавала майка си, че и е носила храна, купувала дрехи, лекарства и др., нито че е полагала каквито и да е грижи за нея и за дома и. Недоказано по безспорен начин е възражението на ответниците, че ищцата сама се е поставила в забава, неоказвайки дължимото съдействие на ответниците да изпълняват задълженията си по договора, данни за което твърдят, че се съдържа в изходящата от ищцата декларация от 30.05.2019 г. Въз основа на приетото по делото заключение на съдебно-икономическата експертиза за платените от ответниците парични суми за консумативи издръжка, съдът е приел, че в съществено продължителни периоди от време ищцата не е получавала от ответниците нито натурална, нито парична издръжка, с което да осигурява съществуването си – съдът е посочил точния размер на паричния недостиг за всяка година от изследвания период. От това е направил извод, че дори да са били налице за ответниците основанията за трансформиране на дължимата натурална издръжка в парична такава, то същата не е била осигурявана в необходимия размер (количествено неизпълнение) и регулярно и ежемесечно (неточно времево изпълнение). Очевидната нужда от парични средства е принудила ищцата да потърси услугите на фирма за бързи кредити. Сумата 200 лева (месечно) очевидно не е достатъчна за пълноценното съществуване на човек. Дори да се приеме, че задължението за полагане на грижи в полза на прехвърлителката се е погасило поради невиновна невъзможност на длъжника, или че между страните е постигнато споразумение за замяна на това задължение със задължение за изплащане на парична издръжка, които съдът приема за недоказани, то предоставената в изпълнение издръжка не е била нито в достатъчен размер, нито е била осигурявана своевременно ежемесечно. Поради което в полза на ищцата е възникнало право да развали договора за прехвърляне на право на собственост срещу задължение за издръжка и гледане поради неизпълнение на насрещното задължение на ответниците. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Във връзка с доводи, че изводите на въззивния съд, че ответниците не са изпълнявали задълженията си не съответстват на събраните по делото доказателства (са необосновани), жалбоподателите излагат твърдения за обратното, включително твърдят факти, които не са приети за установени и не са обсъждани по делото, както и твърдят, че ищцата не е доказала твърденията си да е получавала грижи и средства от други лица (различни от ответниците). Във връзка с това в изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателите твърдят, че изводите на въззивния съд за това, че ответниците не са провели доказване, че са изпълнявали задълженията си по договора противоречат на практиката на ВКС, каквато не сочат, с което е осъществено основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Това твърдение не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и приетото с ТР № 1 /2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС. Изводът за доказване или недоказване на факти, които имат значение за конкретен спор и по които факти страните спорят, се основава на преценка на конкретни събрани по всяко дело доказателства. В случая не се твърди и не се доказва достигането на различни правни изводи при едни и същи събрани по различни дела доказателства. Жалбоподателите твърдят също, че различните правни изводи на първоинстанционния и на въззивния съд попадат в приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Действащата редакция на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК (изм. - ДВ, бр. 86 от 2017 г.) предвижда, че правният въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, трябва да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз. Жалбоподателите не твърдят такова нещо. Жалбоподателите (процесуалният им представител) може би имат предвид първоначалната редакция на разпоредбата, която предвижда, че правният въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, е решаван противоречиво от съдилищата. Освен, че тази редакция не е приложима, следва да се отбележи, че аргументите на жалбоподателите не съответстват на тълкуването на тази редакция, извършено с т.3 от цитираното по-горе ТР № 1 /2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС, в което изрично е прието, че за да е налице това основание (по т.2) правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. В мотивите на тълкувателното решение изрично е пояснено, че съдебната практика се формира от всички влезли в сила съдебни решения и че приетите противоречиви разрешения в хода на инстанционното производство (първоинстанционно и въззивно) не формират съдебна практика, тъй като актовете, в които са обективирани, не са влезли в сила. Жалбоподателите твърдят, че изводите на въззивния съд, че ищцата е създавала пречки и препятстване, както и нежелание и противопоставяне да получава на храна и да допуска ответниците в дома си (на изпълнението на техните задължения за полагане на грижи за нея и за дома и) противоречат на изводите му, че ищцата не е изпаднала в забава, с което е допуснал противоречие с приетото в решения на ВКС по граждански дела № 756/2009 г. на III г.о., № 1313/2009 на IV г.о. и № 642/2011 на IV г.о., в които е прието, че когато прехвърлителят неоснователно отказва да приеме издръжка в натура, той се поставя в забава. Въпросът не е обуславящ, защото е основан на неприетите от въззивния съд за доказани твърдения на ответниците - че ищцата е започнала да препятства изпълнението на договора, като не приемала храна и грижи, на които е основано възражението на ответниците, че ищцата сама се поставила в забава, неоказвайки дължимото съдействие на ответниците да изпълняват задълженията си по договора. Както беше посочено, въззивният съд е приел, че това възражение (за неоказано съдействие от страна на кредитора за изпълнението на задължението на приобретателите да полагат грижи за прехвърлителката) не е доказано по безспорен начин. Нещо повече: въззивният съд е приел извод, че ответниците не са доказали да са полагали грижи за прехвърлителката и за дома и. Въззивният съд е обосновал този извод с твърденията на самите ответници и със събраните по делото доказателства: нито един от ответниците не сочи, че ответницата Ц. е посещавала майка си, че и е носила храна, купувала дрехи, лекарства и др., нито че е полагала каквито и да е грижи за нея и за дома и, нито са посочени и събрани доказателства за това. Въззивният съд е приел, че осигурените от ответника Ц. почистване на двора и окосяване на тревата и поддържане на инсталациите в къщата (подмяната на ел. кабел) е спомагателно, а не същинско действие по полагане на грижи за прехвърлителката. Както и че такъв извод (че ответниците не са доказали да са полагали грижи за прехвърлителката и за дома и) не може да се направи и от изходящата от ищцата декларация от 30.05.2019 г. Въззивният съд е изложил и евентуални мотиви, че дори и да се приеме, че задължението за полагане на грижи в полза на прехвърлителката се е погасило поради невиновна невъзможност на длъжника, което изрично е посочил, че приема за недоказано, то предоставената в изпълнение издръжка не е била нито в достатъчен размер (посочил е с колко по-малка е била от необходимата по години), нито е била осигурявана своевременно ежемесечно, което е мотивирал с обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателите излагат и доводи за неправилност на въззивното решение, които не могат нито да бъдат разгледани в настоящото производство, което се изчерпва с преценка за наличието на основания за допускане на касационно обжалване и в което не се извършва преценка на доказателства. Жалбоподателите твърдят, че изводите на въззивния съд относно изпълнението на задълженията на приобретателите по договор за издръжка и гледане и относно размера на тази издръжка, при което следва да се вземат предвид и всички суми, получени от ищцата, противоречат на приетото в решение на ВКС по гражданско дело № 1368/2015 г. на III г.о.. Доколкото е формулиран правен въпрос, а не довод за неправилност, той не е обуславящ. Видно от изложеното за мотивите му, въззивният съд е изследвал твърденията и доказателствата за всички получени от ищцата от ответниците суми в изпълнение на техните задължения по договора, но е приел, че предоставената в изпълнение издръжка не е била нито в достатъчен размер, нито е била осигурявана своевременно ежемесечно (заплатените от ответниците суми са били недостатъчни). Поради изложеното дотук не са налице основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски. Ответникът претендира разноски, но не е представила доказателства да е уговорила и направила такива – представила е единствено пълномощно, в което не е написано нищо за уговарянето и заплащането на адвокатско възнаграждение. Поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното, съдът