Определение № 60671 от 10.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 1814/2020 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Велде България“ АД срещу въззивно решение на Великотърновски апелативен съд. Ответникът „ВиК Стенето“ ЕООД оспорва жалбата. По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Въззивният съд е приел за установено, че между страните е бил сключен на 01.08.2005 г. договор за приемане, отвеждане и пречистване на промишлени отпадни води от предприятието на ищеца срещу съответно възнаграждение, определяемо в частта относно пречистването и съобразно степента на замърсеност. Действието на договора не било ограничено от срок, а в чл. 31 от същия била предвидена възможност прекратяването му да се поиска с 30-дневно предизвестие. По заявеното от ответника възражение за извършено от същия прекратяване на договора на основание тази уговорка въззивният съд е приел, че изразената в чл. 31 воля на страните е прекратяването на договора да настъпи с изтичане на предвидения срок на предизвестието, без да е необходимо и задължително постигането на отделно съгласие за прекратяването. Възприетото тълкуване на уговорката е обосновал със съображението, че изискването за съгласие противоречи и обезсмисля предвидения срок, и обратно - че уговарянето на срок предполага настъпването на определени последици - прекратяване на облигационната връзка между страните с изтичането му. Съдът е отхвърлил като неоснователни възраженията на ищеца за нищожност на уговорката по чл. 31 е нищожна като противоречаща на закона и добрите нрави, доколкото същата съответства на чл. 20а, ал.2 ЗЗД (предварително уговорен начин на прекратяване), както и на специалните норми на ЗРВКУ и Наредба № 7/14.11.2000 г. за условията и реда за заустване на производствени отпадъчни води в канализационните системи на населените места. В частност въззивният съд е приел, че независимо че осъществяваната от ответника дейност е в обществен интерес, това не ограничава правото на изпълнителя да прекрати договор с потребител като противоречащо на добросъвестността, тъй като съгласно специалната нормативна уредба отношенията с потребителите се уреждат при общи условия, като е допустимо и индивидуално договаряне в отклонение от тях. По-нататък съдът е приел, че след прекратяването на договора, настъпило на 05.08.2013 г., ответникът е продължил предоставянето на услугата, а възложителят - заплащането й, като за периода след тази дата страните не са били обвързани от договор, включително и такъв при общи условия, поради което възнаграждението, което възложителят дължи на изпълнителя следва да бъде определено съобразно цената на услугата, определена с Решение № Ц-12/26.02.2013 г. на ДКЕВР. Процесните фактури са били издадени след прекратяване на договора между страните и е безспорно предоставянето на услугите от ответника, поради което за извършените за тези периоди услуги по пречистване на отпадъчни води се дължи възнаграждение съгласно фактурите, заплатено от ищеца. Като краен извод съдът е приел, че след като сумите са платени за извършените в полза на ищеца от ответника услуги на основание утвърдените по реда на ЗРВКУ цени, предявените искове по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на платени по фактурите суми са неоснователни. По отношение на възражението на ищеца, че степента на замърсеност (липсваща, евентуално по-ниска според тезата на ищеца) на отпадните води не съответства на степента, съобразно която е фактурирано възнаграждението съдът е приел, че установяването на различна степен на замърсеност на водите е следвало да бъде извършено към датата на предоставяне на услугата, но в този период ищецът не е правил подобни възражения, а е приел, услугата, осчетоводил е фактурите и е платил цената, като единствените му възражения са били относно размера на единичните цени, по които следва да се определи дължимата за услугата сума – обстоятелства, които съдът е счел за извънсъдебно признание на количеството и степента на замърсеност на отпадните води. Касационно обжалване не следва да се допуска. На първо място, не се установява вероятна недопустимост на въззивното решение като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК по повод оплакването на ищеца за липса на представителна власт на представлявалия го пред двете инстанции пълномощник, доколкото редовно пълномощно е представено още с исковата молба. Не се установява вероятна недопустимост и по оплакването, че съдът не е разгледал едно от основанията, на които се основава претенцията му, а именно липсата на замърсеност на отпадните води, поради което платените за пречистване възнаграждения се явяват лишени от основание. Така изтъкнатите обстоятелства не съставляват основание на самостоятелен иск, различен от предявения и разгледан от инстанциите по същество, поради което обсъждането или необсъждането им може да бъде въпрос от значение за правилността на решението, но не и за неговата допустимост. На второ място, не се установява и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр 3 ГПК във връзка с оплакването, че съдът е приел за установена замърсеност на отпадните води, въпреки че от страна на ответника такива доказателства не били ангажирани. В действителност това представлява оплакване за неправилност на фактически изводи на въззивния съд, което не отговаря на критериите за очевидност, установени в утвърдилата се последователна практика по чл. 280, ал. 2, пр 3 ГПК. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Не е налице и основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият от формулираните от жалбоподателя въпроси „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички основания и фактически твърдения за отмяна, посочени от жалбоподателя?“ не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Значението на въпроса е обосновано с довода, че въззивната инстанция не е обсъдила възраженията на страната за липса на прекратяване на договора, за за нищожност на уговорката по чл. 31 от договора, че при иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД няма законово изискване ищецът предварително за изчерпи/заяви всичките си претенции извънсъдебно, вкл. и тези за липса на замърсеност на водите, за липса на доказателства за уговорена между страните и действителна степен на замърсеност на отпадните води. Въпросът не се явява обуславящ правните изводи на въззивния съд, тъй като по всички изтъкнати доводи на ищеца въззивният съд е изложил съответните мотиви. Не отговаря на общото изискване и втория въпрос „Как следва да бъде разпределена доказателствената тежест при иск по чл. 55 от ЗЗД, и следва ли ответникът да докаже съществуването на основание да получи, съответно задържи процесното плащане?“. Въззивният съд не е освободил ответника от тежестта да докаже степента на замърсеност като елемент от твърдяното от него основание да получи и задържи платеното, а е основал извода си за наличие на основание по смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД върху приетото за доказано обстоятелство (чрез посоченото извънсъдебно признание на ищеца), че отпадните води са били замърсени в съответната степен. По следващите три въпроса: „Допустимо ли е ВиК оператор едностранно и без основание да прекрати договор за ВиК услуги, с оглед разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от ЗРВКУ?“, „Допустимо ли е предоставяне на ВиК услуги без договор-било индивидуален или при общи условия?“, и „Допустимо ли е предоставяне на В и К услуги по приемане и пречистване на промишлени отпадни води без индивидуален писмен договор, съответно без регламентиране на степен на замърсеност и конкретни показатели за топлина и количества за всяка степен?“ не се обосновава специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока, извън бланкетното твърдение за непълнота и неяснота на отделни разпоредби на ЗРВКУ и на Наредби № 4 и № 7, не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване. Не обосновава допускане на касационно обжалване и последният въпрос „При иск по чл. 55 от ЗЗД, има ли ограничение за ищеца да заяви по делото с допълнителната искова молба възражения срещу направените от ответника с отговора на исковата молба възражения срещу иска, или следва да изчерпи (направи) възраженията си предварително и извънсъдебно преди делото?“ поради липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е отрекъл възможността ищецът с допълнителната искова молба да заяви възражения срещу въведените от ответника с отговора на исковата молба оспорвания, а липсата на своевременно (т. е. при осчетоводяване и плащане на фактурите) оспорване от страна на ищеца на фактурираната степен на замърсеност е приел за извънсъдебно признание на ищеца за наличието на такава замърсеност, т. е. като факт от значение за основателността на иска по същество, а не като процесуална преклузия. Освен това не се обосновава и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съобразно изложеното по-горе и липсата на конкретни аргументи за непълнота и неяснота на посочените чл. 55 ЗЗД и чл. 372 ГПК. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На ищеца разноски не се следват, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК същият дължи на ответника направените за касационното производство разноски в размер на 3413,92 лв. С тези мотиви съдът