Определение № 2523 от 14.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1186/2026 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Г. Д., чрез назначения й особен представител – адв. А., против решение № 1323 от 16.12.2024 г. по гр. д. № 1111/2024 г. на Апелативен съд – София, 14-ти граждански състав.

Ответникът Д. Г. Д., чрез адв. Н., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Прокуратурата на Република България като контролираща страна не взема становище по жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 69 от 04.01.2024 г. по гр. д. № 7587/2023 г. на Софийски градски съд, ГО, 7-ми брачен състав, за поставянето под ограничено запрещение на Р. Г. Д. по предявения от Д. Г. Д. иск с правно основание чл. 5 ЗЛС.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил като безпротиворечиво по делото, че ответницата Р. Д. (на 37 г.) страда от параноидна шизофрения, личностна промяна, медикаментозна ремисия. Горното е обосновал със заключението на допуснатата във въззивното производство комплексна тройна съдебно-психиатрична експертиза, което е приел като обективно и компетентно дадено. Посочено е също, че данните от това заключение сочат ответницата да не е в състояние пълноценно да се грижи за своите работи и да защитава интересите си; че тя има намалени възможности за самостоятелно функциониране, като е била подпомагана ежедневно от баща си, с когото е живеела до неговата смърт през май 2021г.; че освидетелстваната е в състояние да се справя с по - елементарни задачи от ежедневието и бита, но когато се касае за по - сложни ситуации не би могла да се ориентира правилно и да взема решения, чрез които да защитава своите права и интереси; същата не е в състояние да осмисли в цялост обстановката, да отличи главното от второстепенното, да съобрази своите решения и действия в съответствие с нововъзникналото положение; болестите, от които тя страда имат траен характер, с органична генеза и са с неблагоприятна прогноза. Съдът е отчел допълнението на експертизата, извършено с устните обяснения на вещите лица в съдебно заседание, които потвърждават поставената диагноза – параноидна шизофрения, без да има яснота за давността на това заболяване (изразено е предположение, че се е проявила след смъртта на бащата на ответницата през май 2021г.), както и обстоятелството, че същото е необратимо и изисква постоянен прием на лекарства. Съставът на втората инстнация е съобразил и становището на вещото лице в открито съдебно заседание пред първа инстанция, че при заболяването на ответницата не е възможно дефинитивно излекуване и то няма обратим характер; че при нея от една страна е налице шизофренен процес, което представлява душевно заболяване, а от друга – определени когнитивни дефицити и формална критичност; че при ответницата е невъзможна изцяло правилна оценка на обстановката или собствените действия, особено в сложна ситуация. В обжалваното решение са обсъдени депозираните по делото свидетелски показания и са кредитирани тези на свидетелите Н. и С. - приятели на ответницата Р. и брат й Д. (ищец по делото) като кореспондиращи на останалия доказателствен материал и заключенията на назначените по делото експертизи. Така е решаващо произнесено, че ответницата Р. Д. страда от параноидна шизофрения, начална личностова промяна, поради което не може да се грижи за своите работи и да защитава своите лични интереси. Обосновано е прието, че наличното при нея психично състояние води до частична невъзможност самостоятелно да взема решения и да се грижи за себе си, т.е. налице е т. нар. медицински критерий. Взето е предвид обстоятелството, че ответницата е безкритична към предписания медикаментозен режим, в резултат на което изпада в безпомощно състояние, скита по улиците и по този начин застрашава собственото си здраве. Прието е, че с оглед това си заболяване лицето не може да се грижи за своите работи, интереси и дела, и следва да бъде поставена под запрещение. Този извод е мотивиран със съображения за наличие на промяна на личността у ответницата, нарушенията в аналитичното й мислене, липсата на критичност към болестните си убеждения, които определят поведението и постъпките й. По тези аргументи съдът е приел в обжалваното решение, че в случая е доказано наличието и на двата кумулативно разписани в чл. 5 ЗЛС критерия (медицински – наличието на душевна болест и юридически –неспособността на ответницата да се грижи изцяло сама за своите работи и интереси, с акцент на влиянието, което трети лица биха могли да й окажат). В тази връзка е отчетено обстоятелството, че срещу евентуални користни подбуди от страна на трети лица, респ. близките й, тя може да бъде защитена единствено от органа по настойничество, който да защитава имуществените й интереси - вкл. по дела за подялба на имущество при наследяване. Предвид установеното наличие и на двата критерия (медицински и юридически), въззивният съд е счел, че са налице условията на закона за поставяне на ответницата под ограничено запрещение. Този извод е обоснован с данните на експертите по делото, че ответницата може да се грижи за по – леките си ежедневни дейности, за разлика от способността й да взема самостоятелни решения при по-сложни социални и правни проблеми, каквато несъмнено не се установява у лицето.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Горните въпроси са със следното съдържание:

1. „В случай, че са налице две висящи производства между едни и същи страни, с различен предмет – делба и производство по поставяне под запрещение, с един и същи ищец и ответник, не следва ли същите две производства да са в отношение на преюдициалност? Кое би било обуславящото и обусловеното дело? Не следва ли делбеното производство да бъде разгледано и решено до влязъл в сила съдебен акт, а производството по поставяне под запрещение да бъде спряно до решаване на спорния предмет с имотите между страните?“;

2. „Не следва ли съдът да спре исковото производство за поставяне под запрещение при условие, че му е известно за висящо делбено производство между същите страни, поради правен интерес, който може да бъде тълкуван като превратно упражняване на процесуални права за придобиване на материална облага?“.

Поддържа се, че въззивното решение е решено в противоречие с практиката на ВКС, без да се сочи и прилага конкретна такава. Основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също се поддържа бланкетно, без да се излагат конкретни доводи, които да го обосновават.

Настоящият състав на ВКС счита, че сочените селективни основания за допускане на обжалването не са налице.

Предвид формулировката на повдигнатите в изложението питания, те нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Същите са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, а представляват изложение на тезата на касатора, че в случая поставянето под запрещение се иска от лице, което е заинтересовано с оглед данните за висящо делбено производство между същите страни относно сънаследствени имоти. Сочи се, че предвид изложеното ищецът се явява силно заинтересовано лице, като интересът му е свързан с лично материално облагодетелстване, както и елиминиране и игнориране на правата на ответницата. Изложените твърдения са резултат от интерпретация на страната за осъществилите се факти и обстоятелства по делото, а не изхождат от фактическите установявания, възприети в обжалваното решение. Решаващият състав не е констатирал наличието на превратно упражняване на процесуални права за придобиване на материална облага, породени от паралелно протичащото делбено производство, с която хипотеза жалбоподателят обосновава питането си. Напротив, след подробен анализ на установените по делото обстоятелства и съвкупната преценка на доказателства по делото, втората съдебна инстанция е приела, че са налице и двата критерия, визирани в чл. 5 ЗЛС за поставянето на ответницата под запрещение, като изрично е мотивирала съображения, че срещу евентуални користни подбуди от страна на трети лица, в това число и близките й, ответницата може да бъде защитена единствено от органа по настойничество, вземайки предвид и водените делбени дела с предмет наследствени недвижими имоти. Ето защо, въззивният съд не е приел за установени такива факти, като въведените с въпросите, съответно не е давал и правно разрешение по така поставените от жалбоподателя въпроси. Така питанията се явяват привързани към оплакванията на касатора за неправилна оценка на фактите и доказателствата по делото и чрез тях се изрязва несъгласието му с извода за основателност на исковата претенция за поставяне под ограничено запрещение. По своето естество те съставляват касационни основания (по чл. 281, т. 3 ГПК) за неправилност на обжалвания въззивен акт, който обаче е релевантен във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията ѝ (по чл. 288 ГПК). Непоставянето пък на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК. Отделно от изложеното, касаторът в изложението към жалбата си не е обосновал и допълнителните предпоставки, специфични за селективните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, на които се е позовал.

За пълнота на мотивите следва да се посочи, че в случая се касае за специално исково производство, при което законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на една от страните в процеса – в случая на лицето, чието запрещение се претендира. Затова и въззивният съд като инстанция по същество има задължение служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето – вж. мотивите към постановките по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. В случая това задължително за съдилищата правно разрешение е съобразено от втората съдебна инстанция, чиято процесуална активност се е съсредоточила изцяло върху събиране на данни за установяване психическото състояние на ответницата и в частност страда ли тя от слабоумие или душевна болест като предпоставки от фактическия състав на чл. 5 ЗЛС (т. н. медицински критерий). За да приеме за безпротиворечиво установено по делото, че ответницата страда от параноидна шизофрения, решаващият състав в случая се е позовал на заключенията от назначените по делото (в първа и втора инстанции) съдебно - психиатрични експертизи. Съобразил е и заключенията на вещите лица, че в резултат от установената диагноза, ответницата не е в състояние пълноценно да се грижи за своите работи и да защитава личните и имуществените си интереси, изключая справянето с по – елементарните й ежедневни, битови проблеми – т. е. не е изцяло лишена от възможност да разбира и ръководи постъпките си. (юридическия критерий). Изтъкнал е, че посочените обстоятелства се установяват и от събраните по делото свидетелски показания, което е довело до решаващия извод, че лицето следва да се постави под ограничено запрещение. Процедирайки по този начин, всички процесуални действия на въззивния съд по разглеждане на настоящото дело са съобразени със задължителните разрешения по приложението на чл. 5 ЗЛС, които безпротиворечиво са съблюдавани в практиката на ВКС.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.