Определение № 283 от 10.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 3761/2013 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. П. П., срещу решение № 1010 от 07.06.2013г. по в.гр.д. №1020/2013г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение №4688 от 17.12.2012г. по гр.д. № 4023/2012г. на Пловдивски районен съд, 5 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от касатора искове с правно основание чл.226 от КЗ за заплащане на обезщетение за претърпени болки и страдания, вследствие на осъществено на 30.09.2010г. ПТП по вина на ответника Н. П. К., в общ размер на 25 000 лева. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че въззивното решение е постановено и в нарушение на чл.52 от ЗЗД, тъй като съдът не е съобразил тежестта и характера на претърпените от ищеца увреждания, както и интензитета на понесените във връзка с тях болки и страдания. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставката по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Ответникът, [фирма], оспорва жалбата. Поддържа,че в изложението на основанията за допускане до касационно обжалване липсва ясно формулиран материално – правен и/или процесуално – правен въпрос, който да има съществено значение за делото и по който съдът да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Счита,че изложените от касатора доводи за неточно приложение от съда на въведения с чл.52 от ЗЗД критерий за справедливост, касаят евентуална неправилност на решението, но не и допустимостта на касационното обжалване. Ответникът Н. П. К. оспорва жалбата и моли да не бъде допускано касационно обжалване на решението. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от И. П. П. вследствие на процесното ПТП неимуществени вреди възлиза на 18 000 лева, намалено с 20%, поради принос на пострадалия ищец за настъпване на увреждането, и като е взел предвид извършеното от страна на ответника [фирма], плащане на сумата от 15 000 лева в хода на производството, е отхвърлил претенцията за неимуществени вреди като неоснователна. Изводът за наличие на съпричиняване е изведен от това, че ищецът, като пешеходец, е нарушил нормата на чл.108 ал.2 от ЗдвП, тъй като не се движел по пътното платно в посока, противоположна на движението на пътните превозни средства, по възможност най – близо до лявата му граница. Касаторът в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК сочи, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по материалноправния въпрос за приложението на чл.52 от ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВКС /основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК/. Формулираният от касатора въпрос е включен в предмета на делото, образувано по иск по чл.226 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, и е обусловил изхода на спора, поради което е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол. Настоящият състав намира, че е налице хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по материалноправния въпрос „относно приложението на чл.52 от ЗЗД”, за проверка за съответствие на въззивния акт с разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968г. Доколкото размерът на присъденото обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане не е обусловен единствено от спецификата на отделните факти, относими към определянето му във всеки конкретен случай, а от различно, спрямо даденото в т. 11 от ППВС № 4/1968 г. тълкуване на чл.52 от ЗЗД, то противоречие по смисъла на чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК е налице, поради което искането за допускане на касационно обжалване въз основа на този селективен критерий следва да бъде уважено Касаторът е освободен от заплащане на държавна такса по реда на чл. 83 от ГПК, поради което делото следва да се докладва за насрочване в открито заседание без внасяне на такса за разглеждане на касационната жалба. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд