Определение № 3239 от 03.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1333/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД, чрез процесуален представител, против Решение № 57 от 23.02.2024 г. по в. т. д. № 306/2023 г. на Апелативен съд – Варна, в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на Решение № 92 от 24.02.2023 г. по т. д. № 649/ 2022 г. на Окръжен съд - Варна, е осъден да заплати на М. М. И. разликата над 40 000 лв. до 90 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществените вреди, причинени му в резултат на ПТП, настъпило на 18.03.2018 г. по вина на Х. К. К., водач на товарна композиция, ведно с дължимата законна лихва.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изложени са подробни съображения срещу размера на обезщетението, който според касатора е завишен, както и срещу извода за неоснователност на възражението за съпричиняване.

Касаторът се позовава на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси:

1. Кои са критериите и конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да съобрази при определяне размера на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по справедливост на основание чл.52 ЗЗД?;

2. Следва ли съдът да прави преценка на характера, интензитета и продължителността на възстановителния период на понесените в резултат на застрахователното събитие увреди и следва ли тази преценка да рефлектира върху определения по справедливост размер на обезщетение за неимуществени вреди ?;

3. Какви са критериите за отчитане на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреденото лице, съобразно правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД ?;

4. Следва ли въззивният съд да обсъди и анализира всички доказателства, възражения и доводи на страните при формирането на своите решаващи изводи ?;

5. Първоинстанционното решение във влязлата в законна сила негова част има ли същите правни последици като решение по уважен частичен иск ?;

6. Какви са пределите на силата на пресъдено нещо на необжалваните и влезли в сила части от съдебното решение по отношение на въззивната инстанция, пред която са обжалвани останалите части от решението ?;

7. Преклудира ли се възражението за съпричиняване във въззивната инстанция, ако застрахователят не е обжалвал в цялост решението досежно размера на присъденото от първата инстанция застрахователно обезщетение ?;

8. Допустимо ли е разглеждането на възражението за съпричиняване във въззивното производство с предмет - дължимото обезщетение за обезвреда на неимуществените вреди за разликата над част от присъдения с влязлото в сила решение на първоинстанционния съд размер ?.

По въпроси № 1 - № 4 включително, се поддържа допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, обоснована с противоречие между приетото от въззивния съд и практиката на касационната инстанция, намерила израз в: т.11 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г.; и постановени от ВКС решения по по т.д. № 494/2020г., II т.о.; по гр.д. № 756/2018 г. на III г.о.; по т.д. № 1559/2022 г. на II т. о. и по т.д. № 2956/ 2019 г. на II т.о.

Въпроси № 5 - № 8 са обосновани с хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с довода, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба – М. М. И., в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на направените разноски за касационната инстанция.

Третото лице-помагач на страната на ответника – Ю. К. Х., в срока по чл.287, ал.1 ГПК не представя отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Производството пред първата инстанция е било образувано по предявен от М. М. И. против ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 150 000 лв., настъпили вследствие на ПТП, реализирано на 18.03.2018 г. по вина на водача на товарна композиция Х. К. К.. Въз основа на събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е приел, че е налице основание за ангажиране отговорността на застрахователното дружество, предвид противоправното поведение на водача на МПС, отговорността на който е застрахована по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответното дружество, като е уважил иска частично за сумата от 70 000 лв.

Сезиран с жалби и от двете страни, като от ищеца – в отхвърлителната част за разликата над присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 70 000 лв. до част от претендирания размер от 90 000 лв., а от ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД – в осъдителната част над 15 000 лв. до присъдените 70 000 лв., по спорните във въззивното производство въпроси за размера на присъденото обезщетение и наличието на съпричиняване от страна на пострадалия, въззивният съд първо е изходил от разбирането, че първоинстанционното решение, във влязлата в законна сила негова част, има същите правни последици като решение по уважен частичен иск, доколкото със същото е произнесена отговорността на ответника ЗАД „ОЗК Застраховане” АД - застраховател на деликвента Х. К. К. за обезщетяване на част от причинените в резултат на деликта вреди на ищеца М. И.; Съгласно чл.297 и чл.298, ал.1 от ГПК това решение е задължително за страните в настоящото производство и за съда, като спорът в тази му част не може да бъде пререшаван /чл.299, ал.1 ГПК/; Решението се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане, произтичащо от същото право; Формираната СПН на решението по иска за обезщетяване на част от причинените при процесното ПТП вреди относно основанието преклудира и правоизключващите отговорността на прекия причинител, респ. на неговия застраховател, възражения, че вредите от деянието не са по изключителна вина на застрахования водач, а са съпричинени от пострадалия. При тези доводи и съобразявайки, че възражението на ответното застрахователно дружество за съпричиняване на вредите, обосновано с твърдението, че пострадалият ищец М. И. е пътувал в ударения лек автомобил на предната дясна седалка без поставен обезопасителен колан, е било отхвърлено като неоснователно с първоинстанционното решение, въззивният съд е намерил за недопустимо повторното разглеждане на това правоизключващо възражение във въззивното производство с предмет - дължимото обезщетение за обезвреда на неимуществените вреди за разликата над частта от присъдения с влязлото в сила решение на първоинстанционния съд размер. Независимо от това, съдът е приел, че фактът, че ищецът е пътувал на предната дясна седалка, вляво от която не се намират обемни части и детайли, не е достатъчен да се приеме обосновано, че същият не е бил с поставен обезопасителен колан, именно в резултат на което под въздействието на инерционните сили тялото му да е залитнало, за да се удари в по-далечно стоящи обемни части и/или детайли във вътрешността на автомобила. До този извод съдът е стигнал, след като е взел предвид експертното мнение на вещото лице по възложената съдебно-медицинска експертиза, според което счупването на 10-то и 11-то леви ребра и разкъсването на слезката е възможно да е в резултат на действието на поставен обезопасителен колан, преминаващ в тази област на тялото при пътник, седящ в дясната половина на автомобила. За сходно е намерено и заключението на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза (САТЕ), което след анализ посоката на удара, породените в резултат на това инерционни сили и местата на травмите по М. И. е приело, че е по-вероятно ищецът да е бил с поставен колан по време на ПТП. При формиране на извода за неснователност на поддържаното възражение за съпричиняване въззивният съд на основание чл.272 ГПК е препратил и към мотивите на първата инстанция.

При произнасянето си по размера на обезщетението за неимуществени вреди, Апелативен съд – Варна, след анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и от заключението на СМЕ, е установил, че вследствие на претърпяното ПТП ищецът М. М. И. е получил разкъсване на слезката, кръвоизлив с обем от 300 мл в коремната кухина, счупване на 10-то и 11-то леви ребра, както и разкъсно-контузна рана на главата; Бил е транспортиран до спешното отделение на МБАЛ „Св.А.“- [населено място] АД и е бил приет в Хирургичното отделение на същата болница, където му била направена по спешност операция за отстраняване на руптурирания далак и овладяване на кръвоизлива в коремната кухина; Според вещото лице по СМЕ, възстановителният период след коремната операция за отстраняване на слезката е в рамките на 30-45 дни след провеждането й; същият е свързан с болки, необходимост от спазване на щадящ режим и диетично хранене, като след приключване на болничния престой е необходимо да се провеждат прегледи при хирург за следене на зарастването на оперативната рана, смяна на превръзката и сваляне на конците; болният следва да спазва хигиенен режим, препоръчан от лекуващия лекар, прием на предписаната лекарствена терапия, като в първите дни след операцията се е нуждаел от помощ при ежедневните дейности и съблюдаване предимно на постелен режим, като самата загуба на слезката води до нарушение и забавяне на имунния отговор, по-често и тежко боледуване от инфекциозни заболявания, предимно с бактериален причинител; Счупването на 10-то и 11-то ребра води според вещото лице до болезненост и известно затруднение на движенията на тялото за период от около 20-25 дни след травмата, а разкъсно-контузната рана по главата е с оздравителен период от около 15-20 дни, като в първите дни след получаването й пострадалият е изпитвал болка.

От събраните по делото свидетелски показания въззивният съд е приел за установено, че пътното произшествие и получените от него увреди са довели до съществена промяна в живота на пострадалия - преди катастрофата той бил студент по геодезия, четял много, имал желание да израства в професията, но след случилото се и наложилите се грижи за овладяване и възстановяване на здравословното му състояние, този процес за професионално и социално израстване бил преустановен; Впоследствие пострадалият успял да се дипломира, но не започнал работа по специалността, а поради редицата здравословни проблеми, възникнали след катастрофата и лечението, което трябвало да провежда, настъпила промяна в характера му, като от млад човек с разностранни интереси, активен живот с много приятели, позитивен и усмихнат, ищецът станал по-затворен, по-потиснат и притеснен, не искал да излиза, ограничил контактите както с връстници, така и с други хора, с които общувал; След инцидента не искал да излиза от къщи, не желаел да шофира, имал страхови мисли и сънувал кошмари, започнал да заеква, постоянно ходел на прегледи при различни лекари - специалисти.

При тези фактическите данни относно вида и характера на причинените на ищеца увреждания, начинът на тяхното лечение, постоянният риск занапред за здравето му, с оглед отстраняването на далака, довело до намалени компенсаторни възможности на неговия организъм и зачестяване на заболявания с инфекциозна генеза, предимно бактериални, по-тежко и по-продължително преболедуване, съответно изискващо постоянно следене на състоянието, периодично ваксиниране, спазване на хигиенен и хранителен режим, препоръчан от лекуващия лекар, изключената в тази връзка възможност за пълно възстановяване, сериозното отражение на претърпяното върху емоционално-психическото състояние на ищеца, в съответствие и с прогласения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливостта, въззивният съд е приел, че на ищеца М. М. И. следва да се определи обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на 90 000 лв. С тези съображения решаващият въззивен състав е уважил въззивната жалба на ищеца, като е отменил първоинстанционното решение в обжалваната от него отхвърлителна част, и му е присъдил допълнително сумата от 20 000 лв., обезщетение за причинените му неимуществени вреди, ведно с лихви за забава по чл.429, ал.3 КЗ.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.

Първите два въпроса са относими към преценка на критериите за определяне на справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Същите са обсъждани от въззивния съд, обусловили са решаващия му извод за основателност на исковата претенция в определения размер, поради което е налице общата предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК.

При определяне на полагащото се на ищеца обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд се е съобразил с указаните в ППВС № 4/1968г. общи критерии и е преценил специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост, а именно – характера и степента на причинените на пострадалия разкъсване на слезката, кръвоизлив в коремната кухина, счупване на 10-то и 11-то леви ребра и разкъсно-контузна рана на главата черепно-мозъчна травма; продължителността и интензитета на търпените от увреденото лице болки и страдания; вида на проведеното лечение; продължителността на възстановителния период и свързаните със същия неудобства от битов характер; негативното отражение на инцидента върху живота му; доказаната невъзможност за пълно възстановяване с оглед отстраняването на далака, водещо до намалени компенсаторни възможности на организма; сериозното отражение на претърпяното върху емоционално-психическото състояние на ищеца. Доводите на касатора при обосноваване на въпросите са предпоставени от несъгласието с приетия от въззивния съд размер на обезщетението, като в изложението липсва посочване на необсъдени от съда значими за определянето му критерии в подкрепа на защитната му теза за неговата завишеност. При съобразяване размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД съдът е извършил самостоятелна преценка на приетите за релевантни в случая обстоятелства. Правилността на изводите, до които е достигнал в резултат на тази преценка, може да бъде обсъждана само при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му.

Третият въпрос не съответства на решаващия извод в обжалвания акт за липса на принос от страна на пострадалия. Кои са критериите за отчитане на съпричиняването, съобразно правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД, е въпрос, относим към спор досежно степента на съпричиняването, което в случая е отречено, поради което въпросът няма нужното за спора правно значение и не отговаря на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Зададеният четвърти въпрос е процесуалноправен и покрива общото селективно изискване за достъп до касация, но липсват каквито и да било твърдения и данни за допуснато отклонение от посочената от касатора практика и служебно известна на съда такава за задълженията на въззивния съд, а именно – при постановяване на решението си да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението.

Последните четири въпроса от изложението /от № 5 до № 8/ са предпоставени от несъгласието на касатора с мотивите на въззивния съд за преклудиране на възражението за съпричиняване поради необжалване в цялост на първоинстанционното решение от ответника. Решаващ за този извод са приравнените от въззивния съд правни последици на решение по уважен частичен иск към правните последици на влязлата в сила част на първоинстанционното решение. Въпросите, или част от тях, биха удовлетворили общия и допълнителния критерий за искания достъп до касационна проверка, който в случая следва да бъде отказан, доколкото независимо от съображенията за настъпила преклузия за разглеждане на възражението за съпричиняване, въззивният съд се е произнесъл по същото, включително и чрез препращане по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение. Следователно, въпросите не удовлетворяват общото селективно изискване на чл.280 ал.1 ГПК съобразно задължителните разяснения, дадени в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като касаят мотиви, които нямат самостоятелно и решаващо за изхода на спора значение. Липсата на правен въпрос от значение за резултата по конкретното дело сама по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

Заявеното от ответника по касация искане за присъждане на разноски за настоящото производство не следва да се уважава, доколкото не са ангажирани доказателства за извършени такива.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК