Определение № 418 от 02.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1219/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 1170/7.02.2020 г. и касационна жалба вх. № 1178/7.02.2020 г., и двете подадени от Г. Г. Б. и И. В. Б. срещу решение № 422 от 6.12.2019 г. по гр. д. № 503/2019 г. на Софийски окръжен съд, с което е отменено решение № 240 от 28.03.2019 г., постановено по гр. дело № 434/2018 г. по описа на Районен съд - гр. Сливница, в частта относно квотите на страните - общо 1/6 ид. ч. за съделителя Е. Г. Г., и общо 5/6 ид. ч. за съделителите Г. Г. Б. и И. В. Б., по отношение на допуснатата до съдебна делба едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 24 кв. м, находяща се в дворно място, представляващо УПИ * от кв. * по плана на [населено място], с площ от 827 кв. м, при съседи по скица: улица, УПИ *, УПИ *, УПИ *, УПИ * и УПИ *, като вместо това въззивният съд е определил квотите на съделителите по отношение на така посочената сграда – лятна кухня, както следва: за Е. Г. Г. и Г. Й. Г. - общо 1/2 ид. ч.; за Г. Г. Б. и И. В. Б. - общо 1/2 ид. ч. Софийският окръжен съд е визирал, че първоинстанционното решение е влязло в сила, като необжалвано, в частта, в която е допуснато да се извърши съдебна делба между Е. Г. Г., Г. Й. Г., Г. Г. Б. и И. В. Б. на следните недвижими имоти, намиращи се в [населено място], Софийска област, [улица]: дворно място, представляващо УПИ * от кв. * по плана на града, с площ от 827 кв. м, при съседи по скица: улица, УПИ *, УПИ *, УПИ *, УПИ * и УПИ *, заедно с построената в него двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 56 кв. м, при следните права: общо 1/2 ид. ч. за съделителите Е. Г. Г. и Г. Й. Г. и общо 1/2 ид. ч. за съделителите Г. Г. Б. и И. В. Б.. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд в частта за квотите на страните от допуснатата до делба едноетажна жилищна сграда за неправилно, поради нарушения на материалния и процесуалния въпрос и необосновано. В касационната жалба вх. № 1170/7.02.2020 г. са изложени твърдения и за недопустимост и очевидна неправилност на атакуваното решение – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. второ и трето ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към първата от визираните по-горе касационни жалби жалбоподателите твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на съдилищата, а именно:

1. Възможно ли е придобиване на идеална част от недвижим имот от добросъвестни приобретатели в рамките на обема на владяната реална част от тях, щом обектът на владение не отговаря на изискванията за самостоятелен обект за собственост и при положение, че владеещите са собственици, респ. съсобственици на самостоятелен имот в същото дворно място;

2. Възражението за изтекла в полза на ответниците по исковата молба придобивна давност и за погасяване на ищцовата претенция прави ли производството по делото недопустимо.

В изложението се сочи и че повдигнатият правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като има непълнота, неяснота и противоречие в закона, касаеща недопустимостта при произнасяне свръх петитум от съдилищата; тълкуването на казуса от ВКС ще осигури разглеждането и решаването на делата според точния смисъл на законите - чл. 7 ГПК, това ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Сочи се, че ако съществува вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената жалба.

В изложението към втората касационна жалба жалбоподателите твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни въпроси, които са от значение за изхода на делото:

1. При договор за покупко-продажба приобретателят става ли собственик на реално притежаваните от прехвърлителя идеални части, в случай, че с този договор са прехвърлени повече идеални части отколкото прехвърлителят притежава, т. е. сделката поражда ли прехвърлителен ефект по отношение на реално притежаваните от прехвърлителя идеални части;2. Законна масивна едноетажна жилищна сграда отделен обект на правото на собственост ли е и със същата собственикът може ли да се разпорежда, като я прехвърля на друго лице;

3. Законна масивна едноетажна жилищна сграда подлежи ли самостоятелно на делба;

4. Невписването на исковата молба по дело за делба води ли до очевидна неправилност на решението.

Сочи се противоречие на въззивното решение с:

• решение № 162/29.01.2019 г. по гр. д. № 10/2018 г., I г. о. на ВКС, съгласно което едноетажна жилищна сграда, стопанска постройка (салма) и стопанска постройка (баня с тоалетна) са допуснати до делба и са определени квотите в съсобствеността им. В решението е посочено, че стопанската постройка (баня с тоалетна), не представлява самостоятелен обект на собственост, но въпреки това е допусната до делба. От решението е видно също, че описаните сграда и две стопански постройки са били предмет на прехвърлителни сделки, т.е. въззивното решение противоречи на решението на ВКС и в тази част.

• р ешение № 5/25.01.2010 г. по гр. д. № 2728/2008 г., II г. о. на ВКС, в което е посочено, че след като един от сънаследниците е установил върху съсобствения имот самостоятелна фактическа власт, отблъсвайки владението на останалите сънаследници и манифестирайки спрямо тях намерение занапред да владее целия имот изключително и само за себе си, той може да придобие по давност и частите на останалите сънаследници след изтичане на предвидения в чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен давностен срок, ако в този период упражнява фактическата власт върху имота явно, необезпокоявано и непрекъснато.

• решение № 73/3.08.2018 г. по гр. д. № 2244/2017 г., I г. о. на ВКС, съгласно което, ако приживе едно лице е предало владението върху недвижим имот другиму, следва да се приеме, че последният установява самостоятелна фактическа власт върху имота с намерението да придобие собствеността от този момент. И ако до смъртта на лицето, което е предало владението, не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС срок, фактът на наследяването не променя обстоятелството, че в предходен момент един от сънаследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху имота приживе на наследодателя. След като фактическата власт е установена на основание, което изключва владението на останалите сънаследници, намерението му за своене се предполага. Затова при позоваване на придобивна давност от такъв сънаследник е достатъчно да се установи, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС.

• р ешение № 1266/7.07.1995 г. по гр. д. № 1439/1994 г., IV г. о. на ВС, в което е посочено, че не съществува забрана да се придобие по давност мазе или друго такова прилежащо помещение към самостоятелни обекти в етажната собственост, щом в сградата владелецът има друг обект - апартамент. Забрана съществува за лица, които нямат никаква собственост в сградата, да придобият сервизно помещение, но това правило е неотносимо към етажните собственици.

В изложението е посочено и че исковата молба за делба не е вписана, което е в противоречие с приетото в: о пределение № 169/13.04.2009 г. по ч. гр. д. № 36/2009 г., II г. о. на ВКС и определение № 525/27.11.2015 г. по гр. д. № 4973/2015 г., I г. о. на ВКС. Излага се, че с ъгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС служебното задължение на съда да следи за спазването на процесуалните норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото трябва да се разпростре и във фазата по чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което „ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба“.

Наведени са и доводи за наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да са формулирани други въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, освен горепосочените.

От Е. Г. Г. и Г. Й. Г. е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.

С решение № 240 от 28.03.2019 г., постановено по гр. д. № 434/2018 г. по описа на Районен съд - гр. Сливница, е допуснато да се извърши съдебна делба между Е. Г. Г., Г. Й. Г. и Г. Г. Б., И. В. Б. на следните недвижими имоти, намиращи се в [населено място], Софийска област, [улица]: дворно място, представляващо УПИ * от кв. * по плана на града, с площ от 827 кв. м, при съседи по скица: улица, УПИ *, УПИ *, УПИ *, УПИ * и УПИ *, заедно с построените в него двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 56 кв. м и едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 24 кв. м, при следните права: от дворното място и двуетажната жилищна сграда със застроена площ от 56 кв. м: общо 1/2 ид. ч. за съделителите Е. Г. Г. и Г. Й. Г. и общо 1/2 ид. ч. за съделителите Г. Г. Б. и И. В. Б., а от едноетажната жилищна сграда със застроена площ от 24 кв. м - общо 1/6 ид. ч. за съделителя Е. Г. Г., и общо 5/6 ид. ч. за съделителите Г. Г. Б. и И. В. Б..

Решението е обжалвано пред Софийския окръжен съд от Е. Г. Г. и Г. Й. Г. само в частта, в която са определени квотите на съделителите от едноетажната жилищна сграда, като се иска делбата да бъде допусната при следните квоти: Е. Г. – 1/4 ид. ч., Г. Б. и И. Б. – общо 3/4 ид. ч. В постановеното от него решение, Софийският окръжен съд е приел за установено следното от фактическа страна:

Не се спори и се установява от представените удостоверения за наследници, че Е. Г. Г. и Г. Г. Б. са законни наследници на своите родители Г. Й. С., починал на 20.11.1983 г., и В. С. С., починала на 16.05.2017 г.

Със строително разрешение № 26/2.07.1974 г. на Г. Й. С. било разрешено да построи стопанска сграда с размери 6/4 м, с височина до стрехата 2.50 м, върху 24 кв. м от собственото му място в кв. *, парцел УПИ * по плана на [населено място]. С протокол № 33/3.08.1974 г. била дадена строителна линия и определено ниво за стопанска сграда.

С нотариален акт № 153/11.12.2001 г., том IV, н. д. № 770/2001 г. В. С. С., Е. Г. Г. и Г. Г. Б. са признати за собственици (всяка на по 1/3 ид. ч.), въз основа на давностно владение на дворно място с площ от 453 кв. м, съставляващо 453/827 ид. ч. от дворно място, цялото с площ от 827 кв. м, съставляващо УПИ * от кв. 26 по плана на града, с площ от 827 кв. м, при съседи: улица, УПИ *, УПИ *, УПИ *, УПИ * и УПИ *.

С договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 31/6.06.2007 г., том ІII, н. д. № 438/2007 г., В. С. С. продала на дъщеря си Г. Г. Б., по време на брака й с И. В. Б., 1/6 ид. ч. от описаното дворно място, заедно с 1/3 ид. ч. от построената в имота едноетажна масивна жилищна сграда, застроена на 56 кв. м, и 1/3 ид. ч. от общите части на сградата и 2/3 ид. ч. от построената в имота едноетажна жилищна сграда, застроена на 24 кв. м.

С нотариален акт № 111/9.07.2007 г., том III, н. д. № 519/2007 г. Г. Б. е призната за собственик на 1/2 ид. ч. от дворното място, 1/2 ид. ч. от едноетажната масивна жилищна сграда, застроена на 56 кв. м, и 1/2 ид. ч. от общите части на сградата и 5/6 ид. ч. от едноетажната жилищна сграда, застроена на 24 кв. м.

С договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 122/16.07.2007 г., том V, н. д. № 1019/2007 г., В. С. С. продала на дъщеря си Е. Г. Г., по време на брака й с Г. Й. Г., 1/6 ид. ч. от описаното дворно място, 1/3 ид. ч. от построената в имота масивна двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 56 кв. м, ведно с 1/3 ид. ч. от общите части на сградата и 2/3 ид. ч. от всички подобрения, намиращи се в източната част на дворното място - кладенец, трайни насаждения и други.

С нотариален акт № 48/3.08.2007 г., том VI, н. д. № 1155/2007 г. Е. Г. е призната за собственик на 1/2 ид. ч. от дворното място, 1/2 ид. ч. от масивната двуетажна жилищна сграда, ведно със съответните 1/2 ид. ч. от общите части на сградата, ведно с 1/6 ид. ч. от построената в западната част на имота едноетажна стопанска сграда-лятна кухня, със застроена площ от 24 кв. м, ведно с всички подобрения, намиращи се в източната част на дворното място - кладенец, трайни насаждения и други.

При така възприетата фактическа обстановка, въззивният съд е направил следните правни изводи:

Тъй като бракът на Г. Й. С. и В. С. С. бил прекратен през 1983 г. със смъртта на Г. Й. С., за имуществените отношения между съпрузите се прилагат правилата на СК от 1968 г. (отм.), по-конкретно чл. 13, ал. 1 СК от 1968 г. (отм.), съгласно който придобитото по време на брака е общо на двамата съпрузи. Не се спори, че сградите, построени през 1970 г. (съгл. удостоверение № АБ-51/11.06.2009 г.), са съпружеска имуществена общност, тъй като били построени по време на брака. Съгласно чл. 14, ал. 7 СК от 1968 г. (отм.) и постановките на ТР № 27/15.04.1970 г. по гр. д. № 3/1970 г. на ОСГК на ВС, В. С. С. не наследява частта на съпруга си Г. Й. С.. Тази част е преминала по реда на наследяването в патримониума на двете им деца при равни права. Следователно, след смъртта на Г. Й. С. през 1983 г. съпругата му получава 1/2 ид. ч. от общото им имущество, а всяко от двете деца - Г. Г. и Е. Г. - по 1/4 ид. ч. от имотите.

Ето защо, въззивният съд е заключил, че с нотариален акт № 31/6.06.2007 г., том III, н. д. № 438/2007 г. В. С. С. не е могла да продаде на дъщеря си Г. Г. Б. 2/3 ид. ч. от построената в имота едноетажна сграда (лятна кухня), застроена на 24 кв. м. В. С., обаче, не е могла да продаде и притежаваната от нея 1/2 ид. ч. на едната си дъщеря, тъй като лятната кухня се явява принадлежност към главната вещ. В тази връзка съдът е визирал, че между страните няма спор, че сградата представлява лятна кухня. Като такава, тя е постройка на допълващо застрояване, следва главната вещ и не е отделен обект на право на собственост. Сградите на допълващото застрояване имат обслужващ характер спрямо основното застрояване и не представляват самостоятелни обекти, подлежащи на делба отделно от сградата на основното застрояване. Спомагателните постройки не могат да се отделят в самостоятелен дял, а следват основния жилищен имот (в този смисъл: решение № 89/12.07.2019 г. по гр. д. № 3607/2018 г. на ВКС). Софийският окръжен съд е посочил и че след като лятната кухня представлява принадлежност, обслужваща построената жилищна част и следваща главната вещ, собствеността върху нея не може да бъде придобита по давност.

По тези съображения въззивният съд е приел, че квотите на страните по отношения на лятната кухня са равни.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

Настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение не е нищожно. Същото не е и вероятно недопустимо, предвид липсата на данни за вписване на исковата молба – т. 2 от ТР № 3/19.07.2010 г. по тълк. д. № 3/2009 г. на ОСГК на ВКС, съгласно възприетото в която, невписването на исковата молба не може да бъде пречка за възникването на валидно процесуално правоотношение и за постановяване на валиден съдебен акт.

Не е налице и вероятна недопустимост на решението, поради произнасяне свръх петитум при определяне квотите на съделителите. Съгласно наложилата се практика на ВКС, в делбеното производство съдът следи служебно за участие на всички съсобственици и определя действителните им квоти, независимо как те са определени от самите страни. Същевременно съдът намира, че не са налице сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради следното: Въпросите, свързани с изтекла придобивна давност в полза на жалбоподателите по отношение на процесната едноетажна жилищна сграда са неотносими към предмета на делото. Това е така, защото в първата съдебна инстанция възражение за давност не е направено от Г. Б. и И. Б. в преклузивния срок по чл. 342 ГПК - до приключване на първото (и единствено) заседание пред районния съд, и по тази причина същото не подлежи на разглеждане.

Първият въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба вх. № 1178/7.02.2020 г., има отношение към изложените от въззивния съд мотиви, но не е определящ за изхода на спора. Видно от решението на Софийския окръжен съд, последният е заключил, че квотите на страните от едноетажната жилищна сграда са: за Е. Г. Г. и Г. Й. Г. - общо 1/2 ид. ч.; за Г. Г. Б. и И. В. Б. - общо 1/2 ид. ч. За да направи този извод, съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 98 ЗС, съобразно която разпоредба принадлежността (в случая - едноетажната сграда, представляваща лятна кухня) следва главната вещ (двуетажната жилищна сграда), и е взел предвид, че първоинстанционното решение е влязло в сила по отношение на двуетажната жилищна сграда при горепосочените квоти на страните. Вторият и третият въпроси в изложението към касационната жалба вх. № 1178/7.02.2020 г. са формулирани по начин, при който не е отчетено възприетото от въззивния съд обстоятелство, че в случая става дума не за масивна едноетажна жилищна сграда, а за стопанска постройка – лятна кухня, която като такава е елемент на допълващото застрояване и няма самостоятелен характер, а е със спомагателни, обслужващи двуетажната жилищна постройка предназначение и функции.

В конкретния казус не се откриват предпоставките и за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Обратното – решението е съобразено с практиката на ВКС (напр.: решение № 96/1.07.2015 г. по гр. д. № 1116/2015 г., ІІ г. о., решение № 127/31.03.2017 г. по гр. д. № 4281/2016 г., ІІ г. о., решение № 80/27.07.2018 г. по гр. д. № 3114/2017 г., ІІ г. о., решение № 89/12.07.2019 г. по гр. д. № 3607/2018 г., І г. о.), съгласно която постройките от допълващото застрояване не са самостоятелни вещи и не могат да се придобиват самостоятелно, а следват на основание чл. 98 ЗС собствеността на главната вещ.

Вписването/невписването на исковата молба за делба няма отношение към правилността на съдебното решение.

Ответниците по касационната жалба имат право на направените разноски за адвокат пред ВКС в размер на 600 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,