Определение № 2360 от 02.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 355/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. А., действащ в качеството си на търговец, регистриран по ДДС/VAT/ № DE243184095, с адрес ул. •••, 38259, З., Германия срещу решение № 647 от 25.10.2023 г. по в. т. д. № 164/2023 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав. С него е обезсилено решение № 26 от 04.01.2023 г. по т. д. № 190/2022 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-3 състав, с което „Интерграфик сървис“ ЕООД, [населено място] и „Интерграфик сървис и партньори“ ЕООД, [населено място] са осъдени солидарно да заплатят на касатора сумата от 50 000 евро, частично от 190 000 евро, представляваща подлежаща на връщане цена по развален договор за продажба на употребявана машина от 26.05.2015 г., ведно със законната лихва върху сумата от 50 000 евро от 31.01.2022 г. до окончателното й плащане, както и сумата от 12 000 евро, частично от 45 600 евро, представляваща дължима неустойка по т. 5 от писмено споразумение за прекратяване на договор за продажба на употребявана машина от 26.05.2015 г., и е прекратено производството по делото по исковете на касатора срещу „Интерграфик сървис“ ЕООД и „Интерграфик сървис и партньори“ ЕООД за солидарното им осъждане да заплатят горните суми. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излага доводи за неправилност на изводите в обжалваното решение за наличието на абсолютна процесуална пречка по смисъла на чл. 126, ал. 1 ГПК за допустимост на исковете с оглед висящото производство по предявените от ищеца осъдителни искове, по които е образувано гр. д. № 155/2022 г. на Пазарджишки районен съд. Поддържа, че за да се прекрати производството по по-късно образувано дело по частичен иск, е необходимо да е налице пълно тъждество на делата. Изразява становище, че преценката за идентитет не може да се осъществява само въз основа на исковите молби, тъй като съгласно процесуалното правило на чл. 143, ал. 2 ГПК ищецът може да уточни исковата молба и петитума й. По тези съображения счита, че Софийски апелативен съд е следвало да спре производството по делото до приключване на първото заседание по по-рано образуваното дело /на Пазарджишки районен съд/, след което да осъществи преценката по чл. 126, ал. 1 ГПК. Прави искане за отмяна на обжалваното въззивно решение. Допускането на касационното обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: „1. При определяне дали е налице идентитет между два предявени иска достатъчно ли е съдът да се запознае само с исковата молба на по-рано заведения иск или следва да установи дали е проведено първото по делото съдебно заседание и дали е направено уточняването на иска по чл. 143 ГПК и едва тогава да направи правния извод за наличие на идентичност между страни, основание и част от вземане?; 2. Задължен ли е съдът да спре производството по делото до приключване на първото по делото заседание по по-рано образувания иск, за да може да установи налице ли е основанието по чл. 126, ал. 1 ГПК за прекратяване на производството по по-късно заведеното дело?“. Твърди, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по тях няма формирана задължителна съдебна практика. Поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно. Ответниците „Интерграфик сървис“ ЕООД и „Интерграфик сървис и партньори“ ЕООД изразяват становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, при извършена служебна проверка на основание чл. 269 ГПК, Софийски апелативен съд е счел, че първоинстанционното решение е недопустимо. Посочил е, че с влязло в сила на 06.01.2022 г. решение № 1152 от 24.06.2019 г. по т. д. № 1876/2018г. на СГС е формирана сила на пресъдено нещо по уважени искове на касатора в настоящото производство – търговец с регистрация в Германия срещу „Интерграфик сървис“ ЕООД и „Интерграфик сървис и партньори“ ЕООД за главница в размер на 25 564, 60 евро по частичен иск от 190 000 евро, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на исковата молба до окончателното й плащане, неустойка за забава върху частичната главница в размер на 3 283 евро, частично от 12 844 евро, за периода от 01.02.2017 г. до 10.09.2018 г. Установил е, че производството по т. д. № 190/2022 г. по описа на СГС, приключило с обжалваното първоинстанционно решение, е образувано по искова молба с вх. рег. № 5103/31.01.2022 г., която е подадена по пощата на 28.01.2022 г. Въз основа на представения заверен препис от исковата молба по гр. д. № 155/2022г. на Пазарджишкия районен съд въззивният съд е констатирал, че исковата молба по това дело е подадена по пощата на 17.01.2022 г., като с нея са предявени искове от ищеца М. А. срещу Т. Б. Р., „Интерграфик сървис“ ЕООД и „Интерграфик сървис и партньори“ ЕООД за главница в размер на 1 250 лв. /639,12 евро/, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на исковата молба до окончателното й плащане, договорна лихва върху главницата от 1250 лв., в размер на 300 лв. /153,39 евро/, считано от 09.01.2019 г. до 17.01.2022 г. Решаващият състав на въззивния съд е формирал извод, че в случая има влязло в сила решение по първите частични искове, което следва да бъде съобразено по всяка една от следващите претенции и за останалата част от вземането. Намерил е, че е налице висящо производство по предявени искове пред Пазарджишкия районен съд на 17.01.2022 г., за които в обстоятелствената част и петитума на исковата молба не се сочи, че са частични, както и висящо производство по предявени частични искове пред СГС на 28.01.2019 г., които са предмет на настоящия спор. При позоваване на т. 3 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 год. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК в обжалвания акт е прието, че с оглед установените по делото факти предявените по настоящото дело искове са недопустими на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. Решаващият състав е определил като неоснователно твърдението на ищеца, че от описанието в обстоятелствената част на исковата молба, депозирана пред Пазарджишки районен съд, за водено предходно производство, може да се направи извод за предявяване на отделни частични искове. Подчертал е, че по тези втори по ред искови претенции не е посочено изрично, че се претендира само част от вземането или остатъка от вземането. Изразил е становище, че уточнението, че се касае до частични искови претенции, следва да бъде направено именно в производството, чийто предмет са тези претенции, а не в последващо производство за друга част от вземането на ищеца. Съдът е намерил, че висящността на производството по предявените осъдителни искове пред Пазарджишки районен съд представлява абсолютна процесуална пречка по чл. 126, ал. 1 ГПК за започване и за провеждане на производство по същите искови претенции към датата на подаване на исковата молба в СГС /28.01.2022 г./, с която молба е инициирано производството по настоящото дело. По тези съображения съдът е намерил, че обжалваното решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а производството по делото прекратено на основание чл. 126, ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросите, които поставя касационният жалбоподател, не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответстват на процесуалните действия на страните и на данните по делото и не са обсъждани в обжалваното решение. Въпросите са поставени в контекста на доводи на касатора за неправилно определяне от въззивния съд на предмета на производството по гр. д. № 155/2022 г. на Пазарджишки районен съд, а именно неотчитане, че предмет на това дело са частични претенции. Касаторът не твърди и по делото не е установено след депозирането на исковата молба по гр. д. № 155/2022 г. на Пазарджишки районен съд да са направени уточнения на исковата молба, включително по реда на чл. 143, ал. 2 ГПК, в смисъл, че предявените искове са частични. Липсва позоваване пред първоинстанционния и въззивния съд, разглеждащи настоящия спор, на такива процесуални действия на ищеца и на доказателства във връзка с осъществяването им, както и искане за спиране на производството по дело до приключване на първото заседание по гр. д. № 155/2022 г. на Пазарджишки районен съд. Касаторът не е обосновал и предпоставките, включени в допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В случая касационният жалбоподател не е навеждал такива доводи. Наред с това досежно процесуалната пречка за надлежното упражняване на правото на иск по смисъла на чл. 126, ал. 1 ГПК при предявен частичен иск са дадени задължителни разяснения в мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че в хипотезата, когато в първоначалната искова молба ищецът не е посочил изрично, че претендира част от спорното право, част от вземането, то се счита, че с исковата молба е предявено цялото спорно право, цялото вземане. В този случай предявеният последващ иск за същото вземане или за част от него е недопустим поради наличието на обективен идентитет между двете дела и съществуването на процесуална пречка за паралелната им висящност и производството по второто дело следва да се прекрати поради недопустимост на иска на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. При формирането на изводите си досежно наличието на пречката за допустимост на предявените искове по чл. 126, ал. 1 ГПК въззивният съд е съобразил именно тези задължителни разяснения на ВКС, като е анализирал съдържанието на исковата молба по по-рано заведено дело. Следва да бъде отбелязано, че разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ГПК, която е била предмет и на последователно тълкуване от страна на ВКС, урежда само възможност за ищеца - във връзка с направените оспорвания на ответника да поясни или допълни исковата молба, без това да съставлява изменение на иска. По изложените съображения в случая не може да се приеме, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не е налице и въведеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Касационният жалбоподател не е обосновал съществуването на нито една от възможните проявни форми на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК той свързва очевидната неправилност с поставените въпроси. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е независимо от поставените въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и следва да бъде надлежно обосновано. По тези съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответниците по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за производството пред ВКС за адвокатско възнаграждение в размер на 10 380 лв. с ДДС, чието договаряне и извършване се установява от представените договор за правна защита и съдействие и фактура от 5.02.2024 г. и преводно нареждане от 13.02.2024 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение