Определение № 60422 от 29.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2095/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ЕТ „Орион – Весела Николова“ – в несъстоятелност, представляван от В. Б. Н. и синдика – адв. И. К., срещу въззивно определение № 260120 от 10.03.2021 г., постановено по възз.ч.гр.д. № 81/2021 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 4227 от 22.12.2020 г. по гр.д. № 3492/2020 г. на Окръжен съд – Варна. С първоинстанционното определение е прекратено производството по делото по предявения от жалбоподателя иск с правно основание чл. 439 ГПК за приемане на установено по отношение на ответника – Р. Д. Я., че същият „няма право на индивидуално принудително изпълнение по изпълнително дело № 20207180400116 по описа на ЧСИ С. Д.“, образувано въз основа на издаден по гр. д. № 2840/2015 г. на Окръжен съд – Варна обратен изпълнителен лист от 09.12.2019 г.; и за установяване, че неправилно с изпълнителния лист е постановено предаване владението на описаните недвижими имоти в полза на ответника. В частната касационна жалба се сочи, че обжалваното определение е неправилно и се моли за неговата отмяна. В изложението си страната се позовава на основанията по чл.280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК и поддържа, че касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) процесуално легитимиран ли е да води иска по чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът, в качеството си на едноличен търговец - в несъстоятелност, когато изпълнителното дело е образувано срещу физическото лице, без съобразяване на допълнителното му качество на ЕТ и след откриване на производството по несъстоятелност; 2) несъответно ли е на предмета и целта на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК, искането да се установи липсата на право на индивидуално принудително изпълнение на взискателя срещу длъжника, спрямо когото е било открито производство по несъстоятелност; 3) могат ли да бъдат основание на иска по чл. 439, ал.1 ГПК пороците, допуснати в производството по издаване на обратен изпълнителен лист, както и тези в самия изпълнителен лист. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба, уточнена с молба от 21.12.2020 г., на В. Б. Н., в качеството й на ЕТ „Орион – Весела Николова“ против Р. Д. Я., с която на основание чл.439, ал.1 ГПК е поискано да бъде прието за установено, че ответникът няма право на индивидуално принудително изпълнение по изп. дело № 20207180400116 на ЧСИ С. К. – Д., рег. № 718 на КЧСИ, въз основа на изпълнителен лист № 495 от 09.12.2019 г., издаден по гр. д. № 2840/2015 г. на Окръжен съд – Варна, тъй като с решение № 383/08.10.2019 г. по т. д. № 123/2019 г. на Окръжен съд – Бургас е открито производство по несъстоятелност на ЕТ „Орион – Весела Николова“ и ответникът следва да предяви вземанията и правата си в това производство в срока по чл. 688 от ТЗ; както и че разпореденото предаване на владението на недвижимите имоти, посочени в изпълнителния лист, е неправилно, тъй като не е разрешено със сила на пресъдено нещо. За да потвърди първоинстанционното определение, с което производството по делото е прекратено, въззивният съд е приел, че предвид наведените в исковата молба фактически основания и петитум (и допълнително направените уточнения), с предявения иск се цели оспорване действията на съдебния изпълнител по образуваното изпълнително дело, както и предпоставките за издаване на обратния изпълнителен лист от 09.12.2019 г., респ. законосъобразността на постановеното от съда разпореждане. Тези основания са несъответни на предмета и целта на иска по чл.439 ГПК. С този иск се оспорва материалноправната незаконосъобразност на принудителното изпълнение, поради новонастъпили факти - след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Нито действията на съдебния изпълнител (образуването на изпълнително дело, респ. отказа му да го спре на основание чл.638, ал.1 ТЗ), нито пороци в производството по издаване на изпълнителен лист (неправилността на разпореждането на съда), не могат да бъдат оспорвани чрез отрицателния установителен иск по чл.439 ГПК. Посочено е още, че и ищецът - ЕТ „Орион – Весела Николова“ - не е процесуално легитимиран да води иска, доколкото длъжник по изпълнителното дело е физическото лице В. Н.. При тези решаващи мотиви на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за селектиране на жалбата. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; или независимо от предпоставките по ал.1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Поставените в изложението процесуалноправни въпроси - № 2 и №3, касаещи предмета и допустимостта на отрицателния установителен иск по чл.439, ал. 1 ГПК, предвид условието по ал. 2 на чл. 439 ГПК, са правно релевантни, но поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице. По тези въпроси съществува трайно установена съдебна практика (вж. – Решение №101/01.12.1972 г. по гр. д. № 95/1972 г. на ОСГК на ВС за приложението на чл.255, изр.2-ро ГПК – отм., аналогична на чл.439 ГПК; определение № 233/17.04.2009 г. по ч. т. д. № 239/2009 г., II т.о, определение № 313/25.03.2011 г. по ч. т. д. № 157/2011г., II т. о, определение № 28/23.01.2012 г. по ч. гр. д. № 497/2011 г., I г. о., определение № 57/03.02.2020 г. по т. д. № 2331/2019 г., II т.о. и др.), в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд. Приема се, че искът по чл.439 ГПК (респ. по чл.255 ГПК - отм.), може да бъде основан само на факти, настъпили след постановяване на съдебното решение, по което е издаден изпълнителният лист –т.е. на непреклудирани със сила на пресъдено нещо факти. Предпоставките за предявяване на този иск са изпълнителната сила на решението и промените, които са изменили или погасили материалното право, установено с решението в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Посочените предпоставки обуславят допустимостта на предявения иск, а в случая такива не се сочат в исковата молба. Твърденията на ищцата са за процесуална незаконосъобразност на воденото срещу нея от взискателя Р. Я. принудително изпълнение, поради допуснати от съдебния изпълнител нарушения на процесуалните правила, а единственият новонастъпил факт, който се сочи е решението за откриване на производство по несъстоятелност на страната, в качеството й на ЕТ „Орион – Весела Николова“. Тези доводи касаят процесуалната законосъобразност на производството по индивидуално принудително изпълнение, с оглед предвиденото в нормата на чл.638, ал.1 ТЗ спиране на висящите изпълнителни дела. Процесуално незаконосъобразните действия на съдебния изпълнител ищцата може да оспорва по реда на чл. 435, ал. 2, т. 6 ГПК, като обжалва отказа на ЧСИ да спре изпълнителното дело предвид откритото производството по несъстоятелност, а не с иска по чл. 439 ГПК, който има за предмет защита на длъжника срещу материалната незаконосъобразност на изпълнителния процес (съществуването на изпълняемото право), основана на факти настъпили след приключване на съдебното дирене, в производството по което е издадено изпълнителното основание. Установяването на процесуалната незаконосъобразност на изпълнителния процес, както и неправилността на разпореждането на съда за издаване на изпълнителен лист, не са предмет на защитата с иска по чл.439 ГПК. В този смисъл се е произнесъл и въззивният съд, поради което поддържаните предпоставки за допускане на касационното обжалване не са налице. С оглед изложеното, формулираният първи въпрос в изложението няма претендираното от жалбоподателката значение. Мотивите на въззивния съд по този въпрос имат допълващ характер. Следва да се посочи обаче, че в установената практика на ВКС (решение № 80/26.07.2012 г. по т. д. № 287/2011 г., I т. о и решение № 437/17.01.2012 г. по гр. д. № 70/2011 г., III г. о. на ВКС и др.) се приема, че признаването на търговско качество на едно физическо лице разширява неговата правоспособност, разкривайки пред него възможността то да бъде страна и по правоотношения в областта на търговското право, но без да е налице нов правен субект, т.е. единствено в пределите на собствения му персоналитет. Така всеки един едноличен търговец, като носител едновременно и на търговски, и на граждански права и задължения, винаги отговаря с едно и също свое имущество, независимо дали е част от предприятието на ЕТ, дали е лично имущество, или имущество СИО, по задълженията, придобити в резултат от упражняване на търговската си дейност, както и по всякакви други имуществени отношения, в които той влиза в частния си живот. Поради това, страна по иска по чл. 439, ал. 1 ГПК е физическото лице, независимо от това дали участва в лично качество или в качеството му на едноличен търговец. В случая, предвид изложеното по-горе за недопустимостта на иска по чл.439 ГПК на заявените в исковата молба фактически основания и петитум, неправилно приетото от съда в допълващите му мотиви, че в качеството си на ЕТ ищцата не е процесуално легитимирана да води този иск, не е обуславящо за изхода на спора и за селектирането на жалбата. Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение