Определение № 4508 от 10.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2936/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. И. А. и Ч. К. А. срещу определение № 705 от 15.03.2024 г. по в. ч. гр. д. № 652/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане № 25946 от 29.11.2023 г. по гр. д. № 14215/2021 г. на Софийски градски съд, с което е върната подадената от жалбоподателите насрещна въззивна жалба с вх. № 77038 от 21.08.2023 г., идентична с жалба с вх. № 56083 от 13.06.2023 г., срещу първоинстанционното решение по делото. Жалбоподателите поддържат неправилност на атакуваното определение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Навеждат, че не е направена разлика между срок за продължаване и заболяване, при което е постигнат необясним резултат – отказ от една немалка държавна такса. Твърдят, че въззивният съд не е разделил процесуалната им легитимация, като смятат, че не може да се иска такса от загубилия и от спечелилия делото субект. Считат, че като е отказал да получи една държавна такса, съдът е нарушил закона, без да изложи мотиви за това. Молят обжалваното определение да бъде отменено като неправилно и да им бъде дадена възможност да заплатят държавната такса. Навеждат основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: „Може ли и допустимо ли е въззивният съд да не раздели процесуалната легитимация на касаторите в общата частна жалба, респ. да не може да иска такса от загубилия и от спечелилия делото субект?“ и „Може ли даден от съда срок – процесуален съдебен срок да се приеме за императивна правна норма и да не подлежи на уведомяване? Респективно може ли неуведомяването от съда за продължаване на срок да бъде основание за прекратяване?“. Ответникът по частната касационна жалба - А. И. И. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на частната жалба. Частната касационна жалба е подадена в срок, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване преграждащ съдебен акт, поради което тя е допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел следното: Производството по делото е образувано по искова молба на А. И. И. срещу К. И. А. и Ч. К. А. за осъждането на ответниците да заплатят солидарно сумата 136 908 лв., на основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД. С постановеното по делото първоинстанционно решение № 3228 от 14.11.2022 г. по гр. д. № 14215/2021 г. на Софийски градски съд е уважена исковата претенция срещу К. А. и същата е отхвърлена срещу Ч. А.. В срока за въззивно обжалване ищецът И. е депозирал въззивна жалба срещу решението, а двамата ответници – обща насрещна въззивна жалба. С разпореждане № 21860 от 10.10.2023 г. по гр. д. № 14215/2021 г. на Софийски градски съд, насрещната въззивна жалба, подадена от К. А., действаща лично и в качеството си на пълномощник на Ч. А., е оставена без движение, като са дадени указания на двамата ответници да посочат в каква част се обжалва съдебното решение от всеки от тях, съответно какъв е правният интерес на Ч. А. да обжалва решението, предвид обстоятелството, че исковата претенция срещу него е отхвърлена. Указано е още на Ч. А. да представи пълномощно за К. А. да го представлява по делото, в случай, че поддържа насрещната си въззивна жалба, както и всеки от жалбоподателите да представи доказателства за внесена държавна такса за разглеждането на насрещната въззивна жалба, в размер на по 2 738.16 лв.. С разпореждане от 02.11.2023г. срокът за отстраняване на нередовностите на въззивната жалба е продължен с две седмици, като изрично е отбелязано, че продълженият срок изтича на 14.11.2023 г.. Срокът е продължен по молба на двамата ответници А. с правно основание чл. 63, ал. 1 ГПК, обоснована с внезапно тяхно заболяване. Тъй като в рамките на дадения от съда срок, ведно с продължението му, касаторите не са отстранили нередовностите на насрещната си въззивна жалба, последната е върната от администриращия първоинстанционен съд с разпореждане, потвърдено с обжалваното въззивно определение. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че в дадения от администриращия първоинстанционен съд срок, ведно с продължението по чл. 63, ал. 1 ГПК, не са изпълнени указанията му за отстраняване на нередовностите на насрещната въззивна жалба, поради което последната правилно е върната. За неоснователно е намерил възражението на касаторите, че не са били уведомени за продължаването на срока, с аргумента, че съдът не е задължен да уведомява страните при произнасяне по искане за продължаване на срок, респективно за продължения срок. По основанията за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение: Първият поставен въпрос, касаещ това допустимо ли е въззивният съд да не раздели процесуалната легитимация на страните и може ли да се иска такса от загубилия и спечелилия делото субект, е неясно формулиран, като не става ясно как същият е от значение за изхода на спора по частната жалба, т.е. как е относим към решаващите изводи на въззивния съд в обжалвания съдебен акт. Същият не е и правен според задължителното тълкуване в т. 1 ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото представлява преформулиран довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение във връзка с администрирането на подадената насрещна въззивна жалба, а не формулиран с по-висока степен на абстрактност, макар и свързан с конкретните правни изводи в обжалваното решение, материалноправен или процесуалноправен въпрос, представляващ общо основание за допускане на касационно обжалване. Поради това, поставеният първи въпрос от касаторите не може да обоснове допускането на искания касационен контрол. Вторият въпрос, преформулиран от касационната инстанция съобразно правомощията й съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се отнася до това подлежи ли на връчване определението по чл. 63, ал. ал. 1 и 2 ГПК за продължаване на срок. Същият е обуславящ за изхода на спора, т.е. съставлява правен въпрос и общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но спрямо него не е налице нито едно от двете наведени допълнителни основания за допускане на касационно обжалване. Касаторите не са обосновали допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което са се позовали, така, както е предвидено в т. 4 TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: не са посочили кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване; нито са обосновали настъпили изменения в законодателството или обществените условия. Същевременно по този въпрос съществува последователна и безпротиворечива практика на ВКС, обективирана в определение № 364/27.06.2018 г. по ч. т. д. № 1656/2018 г. на ІІ т. о., определение № 348/18.06.2015 г. по ч. т. д. № 135/2015 г. на І т. о., определение № 454/15.07.2013 г. по ч. гр. д. № 4232/2013 г. на ІV г. о., определение 147/15.03.2012 г. по ч. гр. д. № 84/2010 г. на ІІІ г. о., определение № 385/04.10.2010 г. по ч. гр. д. № 374/2010 г. на ІІ г. о. и др., с която обжалваното определение е изцяло съобразено. В горепосочената практика на ВКС е възприето разрешението, че продълженият срок тече от изтичането на първоначалния - чл. 63, ал. 2, ГПК, като процесуалният закон не предвижда задължение за съда да връчва на страната изрично съобщение, че искането й за продължаване на срока е уважено. Задължение за връчване на съобщение за продължения срок и за последиците от пропускането му не произтича и от служебното начало в гражданския процес и от разпоредбата на чл. 7, ал. 2 ГПК, която урежда връчване само на подлежащи на самостоятелно обжалване актове. В съответствие с разпоредбата на чл. 63, ал. 2, изр. 2 ГПК страната е задължена сама да следи дали искането й за продължаване на срока е уважено или отхвърлено и в зависимост от това да предприеме извършване на дължимите процесуални действия. Създадената от ВКС практика по приложението на чл. 63, ал. 2 ГПК изключва наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което частните жалбоподатели са се позовали бланкетно. Доколкото въззивният съд се е произнесъл в съответствие с константната практика на ВКС, няма основание за допускане на обжалваното определение до касационен контрол и на другото релевирано допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно гореизложеното, настоящият съдебен състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което