Определение № 2346 от 23.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1106/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Астрея фунги и тартуфи“ ООД, [населено място], обл. Пловдив срещу решение № 42 от 11.02.2025 г. по т. д. № 560/2024 г. на Пловдивски апелативен съд, потвърждаващо решение № 380 от 14.10.2024 г. по т. д. № 291/2024 г. на Пловдивски окръжен съд в обжалваната негова част, с която за начална дата на свръхзадължеността на дружеството е определена датата 03.05.2023 г., а е отхвърлена молбата му за обявяване на дружеството в неплатежоспособност с начална дата 07.05.2024 г. и в свръхзадълженост с начална дата 22.04.2024 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно поради нарушение на материалния закон. Изразено е несъгласие с извода, че публичното задължение на дружеството, което е обуславящо за определяне на началната дата на свръхзадължеността, е възникнало през 2021 г., а не към датата на влизане в сила на ревизионния акт. Според касатора, неправилността на този извод произтича от неразграничаването на понятията данъчно задължение и данъчен дълг, в каквато насока същият излага подробни аргументи. Именно с твърдението, че във въззивното решение са приравнени посочените две понятия, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Освен това, като значим за изхода на спора е поставен и въпросът: „Коя е началната дата на неплатежоспособност/свръхзадълженост, към която съдът следва да оцени цялостното икономическо състояние и възможностите на длъжника да заплати едно свое публично задължение – датата на изискуемост на публичното задължение, установено с влязъл в сила ревизионен акт, с който за пръв път е установено това задължение, или датата, на която евентуално дружеството е следвало да подаде съответната декларация съобразно изискванията на съответния закон“. Касаторът поддържа, че така поставения въпрос е от значение за точното прилагане на закона, тъй като по него няма формирана съдебна практика. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в указания от съда срок, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди решението на Пловдивски окръжен съд по отношение началната дата на свръхзадължеността на „Астрея фунги и тартуфи“ ООД, въззивната инстанция е приела, че именно към датата 03.05.2023г. дружеството-длъжник е било в състояние на свърхзадълженост. Този извод е направен с оглед данните от заключението на икономическата експертиза, изследвало финансовото състояние на „Астрея фунги и тартуфи“ ООД в периода 2020г. - 2023г., в което е констатирано, че: Към 06.03.2023г. дружеството е преустановило търговска дейност и след тази дата няма данни да е генерирало приходи; Към 31.12.2023г. и към момента на изготвяне на експертизата дружеството няма налични стоки и вземания от клиенти т. е. няма краткотрайни активи; Единствените задължения на молителя са публични задължения към ТД на НАП - Пловдив в общ размер на 154 761.72 лв. към 10.06.2024г., възникнали по ревизионен акт от 20.02.2024г., влязъл в сила на 07.05.2024г.; Предоставените заемни средства по договори за заем от 2021 г. са върнати изцяло по банков път в периода 2021г. - 2023г.; Дружеството е извършило разпределение на печалба с протоколи на ОС, като на 04.03.2023г., 08.03.2023г., 15.03.2023г., 20.03.2023г., 27.03.2023г., 05.05.2023г., 09.05.2023г., 15.05.2023г., 19.05.2023г., 24.05.2023г. и на 29.05.2023г. на всеки от двамата съдружници са изплатени в брой на каса по 9800 лв., а на 03.05.2023 г. и на 04.05.2023 г. на всеки от тях по банков път са изплатени по 485 000 лв. Въззивният съд е преценил като неоснователно оплакването на жалбоподателя срещу извода на първата инстанция, че публичното му задължение е възникнало през 2021г., а не към твърдения от него момент – датата на която е съставен, евентуално влязъл в сила, ревизионният акт. Приел е, че издаденият ревизионен акт има декларативен характер и не поражда публични задължения, а само установява налични такива (чл. 118, ал. 1, т. 1 ДОПК) и че данъчните задължения възникват ex lege, като установяването им става по предвидения за това ред. С оглед данните в ревизионния акт, че публичните задължения на длъжника са за ДДФЛ, допълнително начислен, след като е установено, че е декларирал, начислил и внесъл данък за 4 физически лица, вместо за 43 лица, извършвали дейност по доставка на диворастящи гъби и трюфели, е счел, че същите са краткосрочни и са част от структурата на пасива на длъжника. Поради това, преценявайки съотношението с притежаваните от него краткотрайни активи, е приел, че към 03.05.2023г. пасивът от 155 000 лв. надхвърля наличното му имущество, изразяващо се единствено в остатък от генерирана печалба от 58 800 лв. и следователно длъжникът е в състояние на свръхзадълженост, а за начална дата на това състояние следва да се определи именно 03.05.2023г., т. е. след изплащането на печалбата от по 485 000 лв. на всеки от съдружниците. Посочил е, че неточното деклариране, респ. невнасяне на дължимия данък, не означава, че задължението за това не е възникнало към определения от закона (чл. 43, ал. 4 ЗДДФЛ) момент за данъка върху дохода, в случая – през 2021 г. За пълнота на изложението, решаващият състав е посочил, че състояние на неплатежоспособност по отношение на длъжника с дата, предхождаща определената дата на свърхзадълженост, не се установява, предвид добрите показатели на ликвидност, финансова автономност и задлъжнялост на молителя до края на 2023г. Според него, дори коефициентите да се коригират, като се отчетат задълженията на молителя към фиска към 2021г., то за опровергана следва да се приеме презумпцията по чл. 608, ал.1 ТЗ, предвид установения факт, че длъжникът е погасявал други свои задължения, в т. ч. по заемни правоотношения, което означава, че не е бил неплатежоспособен, а е упражнил съзнателния си избор да не погасява публичните си задължения. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да бъде извършена преценка за наличието на това основание, необходимо е касаторът да е посочил конкретния порок на решението, довел до неправилност, която, според него, е „очевидна“, т. е. необходимо е да е посочил кой закон е приложен в противоположен смисъл, кой основен съдопроизводствен принцип е нарушен или кой извод на съда е в явно противоречие с правилата на формалната логика. В случая касаторът се е позовал на оплакванията в самата касационна жалба за неправилност на въззивното решение, изразяващо се в това, че въззивният съд „е приравнил две основополагащи понятия – данъчно задължение и данъчен дълг“. Подобни изводи обаче в обжалваното решение липсват. Решаващият състав не е разсъждавал върху тези две понятия, а е изразил становището си за значението на ревизионния акт с оглед разпоредбата на чл. 118, ал. 1, т. 1 ДОПК. Така изразеното от него становище не може да бъде преценено като „очевидно неправилно“, доколкото предполага задълбочен анализ на нормативната уредба, касаеща публичните задължения на правните субекти. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по поставения от касатора въпрос, достатъчно за което е ненадлежното заявяване на подържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно задължителните указания в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посоченото основание се формира от две кумулативно изискуеми предпоставки – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, докато в случая е заявена само едната от тях. Отделно от това, не може да се счете, че по отношение на поставения въпрос е изпълнено и общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото същият е изцяло относим към правилността на решението, която е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК