Определение № 36 от 18.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 1214/2018 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ответниците В. Д. С. и М. К. С., двамата от [населено място] чрез процесуален представител адв. К. Т. срещу решение № 297 от 21.12.2017г. по в. т. дело № 443/2017г. по описа на Апелативен съд Варна, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 185 от 13.03.2017г. по т. дело № 1381/2016г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение в обжалваната му част и ответниците по исковете /въззивници във въззивното производство/ са осъдени да заплатят на „Алианц Банк България“ АД, [населено място] юрисконсултско възнаграждение в размер 300 лв.

С потвърдената част на първоинстанционното решение М. К. С. и В. Д. С. са осъдени да заплатят солидарно на „Алианц Банк България“ АД следните суми: 141 763,22 евро – непогасена главница по договор за ипотечен кредит № 32270/21.08.2008г., анекс № 1/23.09.2010г., анекс № 2/23.03.2012г., анекс № 3/13.11.2012г. и анекс № 4/16.05.2013г.; 9 072,77 евро – просрочена договорна лихва за периода 22.10.2013г. – 29.09.2016г.; 91 306,63 евро – наказателна лихва за просрочена главница за периода 22.10.2013г. – 29.09.2016г., начислена върху просрочената сума за дължима главница в размер на 15 пункта годишно над уговорения размер на възнаградителната лихва; 43 137,56 евро – неустойка за периода 22.10.2013г. – 29.09.2016г., начислена върху просрочената сума за дължима договорна лихва в размер на 15% месечно; 8 123,12 евро – просрочена лихва върху преструктуриран кредит за периода 29.09.2010г. – 29.06.2016г., включваща по анекси №№ 1, 2, 3 и 4 непогасени плащания на неустойка и годишна възнаградителна лихва, погасяването на които е уговорено в самостоятелен погасителен план; законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.06.2012г. до окончателното й изплащане на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, чл. 92, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 430 ТЗ връзка със Закона за кредитните институции. С първоинстанционното решение ответниците /настоящи касатори/ са осъдени да заплатят на ищеца сумата 25 362,81 лв. – разноски за първоинстанционното производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Касаторът М. К. С. прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и приложено към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. При изрично оспорване по формалната и материалната доказателствена сила на документ съдът следва ли да укаже и разпредели доказателствената тежест в доклада по делото?

2. Предоговарянето на договор за кредит, чрез подписване на анекс към същия, предпоставя ли автоматично извод, че оспорените като неравноправни клаузи от договора се приемат за индивидуално договорени?

3. Нищожно ли е допълнително споразумение за предоговаряне на кредит, ако задължението на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи? Допустимо ли е да се приеме, че при констатирана неравноправност на оспорени клаузи по Договора за кредит, същата се санира с подписването на Анекс към договора, с който се променя единствено крайният срок на погасяване?

4. Следва ли в договор за кредит да бъдат включени клаузи, касаеши размера на лихвата и по-точно по ясен и недвусмислен начин да бъде посочена методиката /метод/ за изчисляване на съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраенето на договора, както и вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/ или индикатори? – противоречие с Решение № 95/13.09.2016г. по т. д. № 240/2015г. на ВКС, II т. о.; Решение № 424/02.12.2015г. по гр. д. № 1899/2015г. на ВКС, IV г. о., Решение № 77/22.04.2015г. по гр. д. № 4452/2014г. на ВКС, III г. о., Решение № 205/07.11.2016г. по т. д. № 154/2016г. на ВКС, I т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

5. Противоречи ли на добрите нрави уговарянето на компенсаторна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, и възнаградителна лихва по обезпечен заем, надвишаваща двукратния размер на законната лихва? – противоречие с Решение № 378/18.05.2006г. по гр. д. № 315/2005г. на ВКС, II г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

6. Следва ли да се възприеме за липса на условие за намаляване на уговорената неустойка обстоятелството, че длъжникът е депозирал възражение при опит на кредитора да се снабди със заповед за незабавно изпълнение и с това си действие е причинил вреди на същия?

Касаторът поддържа, че по посочените в т. 1, 2, 3 и 6 правни въпроси не е налице съдебна практика, поради което същите следва да бъдат разгледани, което ще доведе до точното прилагане на закона и развитието на правото, предвид и на обстоятелството, че голям брой потребители с оглед финансовата криза са принудени да търсят защита на правата си реализирайки законово гарантираното им право на възражение - основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касаторът В. Д. С. прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и приложено към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. При условие, че кредиторът е отнесъл кредита като предсрочно изискуем и е заявил това пред съдебен орган следва ли да се приеме, че с изтичането на шест месеченния срок от този момент е настъпило погасяване на възникналото от договора за поръчителство задължение за поръчителя? – противоречие с т. 4б от ТР № 4/18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

2. При наличието на волеизявление от взискателя за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, недостигнало до длъжника, следва ли да се приеме, че поръчителство не е налице по отношение на предходните вноски, чиито падежи вече са настъпили? По този въпрос касаторът се позовава на т. 4б от ТР № 4/18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и Решение № 139/05.11.2014г. по т. дело № 57/2012г. на ВКС, ТК, I т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

3. При договаряне на нов срок на договора и съответно промяна в размера на дълга следва ли поръчителят изрично да приподпише допълнителното споразумение, за да бъде ангажирана отговорността му?

4. Следва ли да се ангажира отговорност на поръчителя, тъй като изменението на задълженията по договор за кредит е с разписано „съгласие на страните по кредитното правоотношение“? По този въпрос касаторът се позовава на Решение № 100/31.07.2017г. по т. д. № 1357/2016г. на ВКС, ТК, I т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

Ответникът „Алианц Банк България“ АД, [населено място] не изразява становище по касационните жалби.

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:

След собствен анализ и обсъждане на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че между страните е възникнало валидно облигационно отношение въз основа на сключения Договор за универсален ипотечен кредит № 32270/21.08.2008г., по силата на който ищецът предоставил на кредитополучателя М. С. кредит в размер на 150 000 евро. Ответникът В. Д. е обезпечил връщането на кредита като е сключил с банката на 23.03.2012г. договор за поръчителство и договор за учредяване на ипотека върху недвижим имот, вписан с нот. акт № 34, том XXI, дело 18928, вх. per. № 24149/22.08.2008г. на Служба по вписванията - Варна и № 101, том IV, per. № 3897, дело 701/2008г. по описа на Нотариус Д. В., per. № 480 в НК. Установил е постъпване на сумата 147 000 евро по сметка на кредитополучателя с основание „Усвояване на кредит“, а остатъкът от 3 000 евро е използван за заплащането на административни такси по кредита.

Съдебният състав е приел, че с последващи анекси № 1/23.09.2010г., № 2/23.03.2012г., № 3/13.11.2012г. и № 4/16.05.2013г. кредитът е преструктуриран чрез формиране на нова редовна главница, включваща просрочената главница и разсрочване издължаването на просрочените задължения – неустойка и просрочена годишна лихва, въведен е 12-месечен гратисен период, в който не се дължат вноски по главницата. Констатирал е, че общият размер на погасените задължения е 48 811.76 евро, като от 22.09.2011г. кредитът е погасяван нередовно, през периода от 23.03.2012г. до 13.11.2012г. съобразно погасителния план са погасявани само падежиралите преструктурирани лихви и кредитополучателят е спрял плащанията на 25.07.2013г.

На два пъти банката е инициирала производство по издаване на заповед за незабавно изпълнение - по ч. гр. дело № 5518/2014г. и по ч. гр. дело № 1424/2014г. по описа на ВРС, като и двете производства са приключили с обезсилване на издадените заповеди за изпълнение и изпълнителни листи поради ненадлежно уведомяване на длъжниците за предсрочната изискуемост на кредита. Поради продължаваща забава в погасяването на задълженията по кредита - главница, възнаградителна лихва и неустойки и на основание т.19.1., буква „е“ от договора за универсален ипотечен кредит, банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, като изявлението й за това е обективирано в исковата молба и е стигнало до длъжниците с връчване на препис от същата.

Въззивният съд е приел за установено, че БЛП е променен веднъж на 15.10.2008г., като е увеличен от 7.6% на 7.9%, което е довело до промяна в размера на погасителната вноска. Размерът на договорната лихва е формиран като сбор от БЛП и надбавка от 1.55%. Към датата на подаване на исковата молба – 29.09.2016г. размерът на дълга при непроменен БЛП е 316 926,21 лв., от които сумата от 141 763.22 евро представлява непогасена главница по договора за ипотечен кредит и четирите анекса, сумата от 9 072.77евро - просрочена договорна лихва за периода 16.05.2013г.-30.01.2014г., сумата от 91 306.63 евро - наказателна лихва за просрочена главница за периода 22.09.2013г.-29.09.2016г., сумата от 46 660,47евро - неустойка за периода 22.10.2013г.-29.09.2016г., сумата от 28 123.12 евро - просрочена лихва върху преструктуриран кредит за периода 22.05.2010г.-29.06.2016г.

За неоснователно е прието и възражението, че договорната лихва от 9,15 % по чл. 5.1 от договора за кредит се дължи върху ползваната сума от 147 000 евро, а не върху целия размер на договорения кредит от 150 000 евро, по аргументи, че сумата 3 000 евро представлява административни такси, дължими на банката, които не се превеждат на кредитополучателя и не му се предоставят за ползване, но представляват част от предоставения кредит, макар и реално неусвоена, поради което не е налице основание да бъде изключена при определяне на дължимите лихви по кредита.

Във въззивното производство е поддържано възражението за нищожност на клаузите на чл. 5.1, 5.3 и 5.4 от договора поради тяхната неравноправност, както и възражението за нищожност на клаузата на чл. 5.4 от договора поради противоречието й с добрите нрави.

Относно клаузата на чл. 5.1 от договора /предвиждаща заплащане от кредитополучателя на банката за ползвания кредит годишна лихва, формирана от сбора на базов лихвен процент /БЛП/, определян периодично от Управителния съвет на банката, плюс надбавка от 1.55 пункта/ въззивният съд е приел, че не е неравноправна по съображения, че предоговарянето на елементите от кредитното правоотношение в четири последователни анекса към договора съставлява процедура по индивидуално договаряне, която от своя страна изключва позоваването на потребителя на неравноправност на клаузи от договора.

Съдебният състав е изложил и други аргументи за неравноправния характер на клаузата на чл. 5.1. от договора, дори и да не е било проведено индивидуално договаряне:

Независимо, че към момента на сключване на процесния договор от 21.08.2008г. Методиката за изчисляване на БЛП не е била изготвена и не е била представена на кредитополучателя, клаузата не е неравноправна, предвид точно посочения метод за изчисляване на размера на лихвата, както и формулирането на клаузата на ясен и разбираем език, даващ възможност на нормално осведомения и средно съобразителен потребител да изчисли цената на заема си.

Въззивната инстанция е приела, че клаузата на чл. 6 от договора /предоставяща изключителното право на банката едностранно, по свое усмотрение, с решение на управителния си орган, а не при настъпването на обстоятелства, изрично уговорени в договора и по причини от обективен характер, да променя размера на възнаградителната лихва по договора за заем/ представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 във връзка с чл. 144 ЗЗП. Поради това съдебният състав е заключил, че при преценката на основателността на исковата претенция следва да бъде взет предвид договорения между страните първоначален лихвен процент от 9,15 %, без неговото увеличение.

За да направи извод за неоснователност на възраженията за прекомерност на договорения размер на неустойките /около четирикратния размер на законната лихва по чл. 5.4 и двукратния размер по чл. 5.3 от договора/, предвид липсата на краен срок и за тяхната нищожност поради противоречие с добрите нрави, предвид излизането извън присъщата им обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, съдебният състав е изложил следните аргументи:

1/ В чл. 5.3 и чл. 5.4 от договора са уговорени две различни и отделни задължения за плащане – за компенсиране на различни вреди: наказателната лихва по чл. 5.3 е уговорена за забава в плащането на главницата, а неустойката по чл. 5.4 – за забава в плащането на текущата лихва, съставляваща цена за ползването на отпуснатия кредит.

2/ Основното предназначение на неустойката за забава е не само да компенсира вредите от забавеното изпълнение, но и да стимулира длъжниците да изпълнят навреме задължението си, за да не попаднат в по-неблагоприятна ситуация.

3/ Липсата на уговорен краен срок, до който неустойката може да бъде начислявана, не я прави нищожна поради противоречие с морала и добрите нрави. Така определеният размер на наказателната лихва и на неустойката по чл. 5.4 е възприет от длъжника, както при самото първоначално договаряне, така и при последващото неколкократно анексиране на договора.

4/ Налице е продължително неизпълнение от страна на длъжниците, довело до установения по делото размер на санкцията за забава; налице е и двукратно осуетяване на усилията на кредитора да се снабди със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за вземането си, чрез обжалване на разпореждането за издаване на изп. лист. С оглед на претърпените от банката вреди в този смисъл не са налице условията за намаляване на уговорената неустойка по реда на чл. 92 ал.2 ГПК.

Възражението на поръчителя В. Д. за недължимост на претендираните суми поради изтичане на преклузивния 6-месечен срок по чл. 147 ЗЗД на 25.04.2014г. с подаване на първото заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК вх. № 10781/25.04.2014г., т. е. преди предявяване на настоящата искова молба, е прието за неоснователно. Предвид обжалване на двете разпореждания за незабавно изпълнение на Заповед № 2995/29.04.2014г. по ч. гр. д. № 5518/2014г. на ВРС, ХХХІХ състав и Заповед № 7333/13.11.2014г. по ч. гр. д. № 14240/2014г. на ВРС, ІХ състав, с влезли в сила съдебни актове е установено, че волеизявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем не е доведено надлежно до знанието на длъжниците, въззивният съд е направил извод, че моментът на обявяване предсрочната изискуемост на кредита съвпада с момента на връчване на преписа от исковата молба по настоящото първоинстанционно производство.

За да приеме за неоснователно възражението на въззивниците /ответници по исковата молба/, че волеизявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем не може да породи валидно действие поради това, че изхожда от лице без процесуална власт, решаващият съдебен състав се е позовал на пълномощното на юрисконсулт В. К. и делегираните с него права. Посочил е, че искането за присъждане на главницата и лихвите по кредита в хипотезата на неговото прекратяване въз основа на изложените в исковата молба правопораждащи вземането на банката факти имплицитно съдържа в себе си и волеизявлението за обявяване на предсрочната му изискуемост.

Въззивната инстанция е изложила съображения, че фактът на неприлагане по делото на приложения № 3 „Ж“ и № 3 „З“ към договора за кредит съгласно чл. 3 и чл. 4 на Анекс № 4, съдържащи новите погасителни планове, не може да бъде ценен като недоказване на сроковете, в които е следвало да бъдат извършени съответните плащания на главницата и лихвите, респективно не доказва липсата на обективния елемент от обявяването на кредита за предсрочно изискуем – неплащане, тъй като тези приложения съставляват неразделна част от този анекс, съгласно изричната уговорка между страните, а самият Анекс № 4 е подписан от кредитополучателката М. С., влязъл е в сила от деня на подписването му – 16.05.2013г. и по него е извършвано частично погасяване на дълга, последното от което е извършено на 25.07.2013г.

Възраженията по отношение на уважената претенция за просрочена лихва по преструктуриран кредит в размер 28 123,12 евро за липса на договорно основание за нейното начисляване и изтекла давност /за претендираното преди 29.09.2013г. вземане/ са приети за неоснователни по съображения, че вземането, представляващо сбор от забавени плащания на неустойка и годишна възнаградителна лихва, за които е изготвен самостоятелен погасителен план, е предвидено и в четирите анекса към договора, и претенцията за периода от 22.10.2013г. до завеждане на исковата молба – 29.09.2016г. не е погасена по давност.

Доколкото и в четирите анекса е разписано съгласието на страните по кредитното правоотношение преструктурираните вземания да не се олихвяват и за тяхното погасяване да се подписва отделен погасителен план, съдът е направил извод, че не е налице твърдяния от въззивниците анатоцизъм.

Претенцията за лихви е съобразена с направеното възражение за давност.

Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма, като касационната инстанция има право да уточни или конкретизира изложените от касатора релевантни материалноправни или процесуалноправни въпроси.

По касационната жалба на М. К. С.:

Първият процесуалноправен въпрос е поставен от касатора във връзка с оплакването в касационната жалба, че не е разпределена доказателствената тежест по оспорване на съдържанието на представените анекси и приложенията към тях. Въпросът не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е решен в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в т. 2 и т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката за правилността на акта е косвен резултат от тази дейност. Дори дължимите от първата инстанция процесуални действия да са били опорочени, въззивният съд не е длъжен да ги извършва наново, а трябва да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. В случай, че във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, включително на липсата или на неточен или непълен доклад, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, а дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В настоящия случай не е въведено оплакване във въззивната жалба на ответницата М. К. С. за допуснати съществени нарушения относно доклада по делото, респективно за неразпределяне или неправилно разпределяне на доказателствената тежест във връзка с оспорване на съдържанието на представените анекси и приложенията към тях.

Формулираният от касатора М. С. в т. 2 от изложението материалноправен въпрос е важен, но както и да бъде решен, същият не би променил изхода на спора, тъй като въззивният съд при преценката, че клаузата на чл. 5.1 от договора за универсален ипотечен кредит не е неравноправна, е изложил и други съображения, а именно: Независимо, че към момента на сключване на процесния договор от 21.08.2008г. Методиката за изчисляване на БЛП не е била изготвена и не е била представена на кредитополучателя, клаузата не е неравноправна, предвид точно посочения метод за изчисляване на размера на лихвата, както и формулирането на клаузата на ясен и разбираем език, даващ възможност на нормално осведомения и средно съобразителен потребител да изчисли цената на заема си.

Посочените в т. 3 от изложението към касационната жалба на М. С. материалноправни въпроси не отговарят на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не са обусловили правните изводи на решаващия съдебен състав.

Материалноправният въпрос по т. 4 от изложението към касационната жалба на М. С. е релевантен поради това, че е от значение по делото, включен е в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. По отношение на клаузата на чл. 6 от договора за универсален ипотечен кредит въпросът е решен в съответствие с посочената от касатора константна практика на ВКС, тъй като в обжалвания въззивен съдебен акт е прието, че същата е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 във връзка с чл. 144 ЗЗП. Поради това при преценка за размера на дължимите суми съдът е приложил първоначално договорения лихвен процент от 9,15% без неговото увеличение.

По отношение на чл. 5.1 от процесния договор за кредит, въззивният съд е приел, че клаузата не е неравноправна, предвид точно посочения метод за изчисляване на размера на лихвата, както и формулирането на клаузата на ясен и разбираем език, даващ възможност на нормално осведомения и средно съобразителен потребител да изчисли цената на заема си. Относно първото изречение на чл. 5.1 от договора за кредит съдебният състав не е съобразил практиката на ВКС, обективирана в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /цитираните от касатора Решение № 95/13.09.2016г. по т. д. № 240/2015г. на ВКС, II т. о., Решение № 205/07.11.2016г. по т. д. № 154/2016г. на ВКС, I т. о., както и Решение № 165/02.12.2016г. по т. д. № 1777/2015г. на ВКС, ТК, І т. о./ съгласно която конкретната формула за определяне на възнаградителната лихва – методиката за изчисление на лихвата, съответно базовият лихвен процент е съществен елемент от съдържанието на банковата сделка. Методът на изчисление на съответния лихвен процент трябва да съдържа конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти. Необходимо е начинът на формиране на възнаграждението на кредитодателя /възнаградителната лихва/ да бъде посочен ясно и разбираемо. В клаузата на чл. 5.1 от договора за кредит възнаградителната лихва е формирана от два компонента: променлив базов лихвен процент /БЛП/, определян периодично от Управителния съвет на банката, т. е. налице е субективен елемент, и фиксиран лихвен процент /обективен елемент/ 1,55 пункта. Независимо, че в договора за кредит няма ясна и разбираема информация за начина на определяне на базовия лихвен процент, то посоченият в чл. 5.1, изречение второ от договора общ размер на годишната лихва към момента на сключване на договора за кредит – 9,15%, включващ двата компонента, е определен достатъчно ясно, точно и разбираемо като процент, по начин, даващ възможност на нормално осведомения и средно съобразителен потребител да изчисли възнаградителната лихва. Поради това, че преценката за дължимост на претендираните суми, с оглед изпадане на кредитополучателя в забава, и за наличие на предпоставките за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, е извършена на база именно на този ясно определен размер на възнаградителната лихва, не е осъществена предпоставката за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Посоченият в т. 5 от изложението материалноправен въпрос е във връзка с възражението на ответницата /настоящ касатор/ за нищожност на клаузите на чл. 5.3 и чл. 5.4 от договора за кредит поради противоречието им с добрите нрави и в този смисъл е от значение за спора, тъй като е обусловил правните изводи на въззивния съд. Съобразно правомощията на касационната инстанция съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС релевантният материалноправен въпрос може да бъде уточнен по следния начин: Противоречи ли на добрите нрави клауза, съгласно която при просрочие от страна на кредитополучателя на изплащане на главницата банката начислява и събира в допълнение към уговорената възнаградителна лихва и наказателна надбавка над нея в размер 15 пункта годишно, начислявана върху просрочената сума, както и клауза, съгласно която в случай на неплатени в срок възнаградителни лихви кредитополучателят дължи на банката неустойка в размер 15% месечно върху начислената, но неплатена лихва до окончателното й издължаване? Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСТК, т. 3 преценката за нищожност на клауза за неустойка в търговските договори поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани различни критерии, например: естеството на задълженията на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди; други критерии. Уточненият материалноправен въпрос попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК и е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос за проверка на съответствието на даденото разрешение в обжалваното решение с практиката на ВКС - Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСТК. Следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която М. К. С. е осъдена да заплати на „Алианц Банк България“ АД следните суми: 91 306,63 евро – наказателна лихва за просрочена главница за периода 22.10.2013г. – 29.09.2016г., начислена върху просрочената сума за дължима главница в размер на 15 пункта годишно над уговорения размер на възнаградителната лихва; 43 137,56 евро – неустойка за периода 22.10.2013г. – 29.09.2016г., начислена върху просрочената сума за дължима договорна лихва в размер на 15% месечно; 8 123,12 евро – просрочена лихва върху преструктуриран кредит за периода 29.09.2010г. – 29.06.2016г., включваща по анекси №№ 1, 2, 3 и 4 непогасени плащания на неустойка и годишна възнаградителна лихва, погасяването на които е уговорено в самостоятелен погасителен план; сумата 12 324,02 лв. /част от присъдените 25 362,81 лв./ – разноски за първоинстанционното производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по посочения в т. 6 от изложението въпрос е неоснователен поради това, че както и да се реши, отговорът на този въпрос не би променил изхода на делото, тъй като изводът за липса на предпоставки за намаляване на уговорената неустойка е аргументиран и с други доводи: в чл. 5.3 и чл. 5.4 от договора са уговорени две различни и отделни задължения за плащане – за компенсиране на различни вреди; продължителното неизпълнение на задълженията по кредита от длъжниците, довело до установения по делото размер на неустойката за забава. Освен това, възражението за намаляването на уговорената неустойка е в зависимост от отговора на посочения в т. 5 от изложението въпрос за нищожност на клаузите на чл. 5.3 и чл. 5.4 от договора поради противоречието им с добрите нрави.

По касационната жалба на В. Д. С.:

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по посочените от него правни въпроси е неоснователен.

Първите два материалноправни въпроса се отнасят до приложението на разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е краен и преклузивен и с изтичането му се прекратява самото поръчителство. Ако към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, кредитът не е обявен за предсрочно изискуем, поради което разпореждането за незабавно изпълнение е отменено, възражението за отпадане отговорността на поръчителя съгласно чл. 147, ал. 1 ЗЗД е неоснователно. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 92/16.06.2009г. по т. д. № 467/2008г. на ТК, II т. о., решение № 58/15.04.2009г. по т. д. № 584/2008г. на ТК, II т. о. и решение № 40/17.06.2015г. по т. д. № 601/2014г. на ТК, I т. о., отговорността на поръчителя по договор за кредит, обезпечен с поръчителство, се погасява, ако към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е изтекъл 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, чийто начален момент се определя от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника - кредитополучател и то ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. Срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД по отношение на цялото вземане започва да тече след уведомяване на длъжника, че кредитът е превърнат в предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост на кредита е право на кредитора и ако това право не е упражнено, респективно волеизявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем не е достигнало до кредитополучателя, то срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД не е започнал да тече. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС и след установяване на фактическата обстановка е направил извод, че моментът на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита съвпада с момента на връчване на преписа от исковата молба по настоящото първоинстанционно производство и възражението на поръчителя В. Д. за недължимост на претендираните суми поради изтичане на преклузивния 6-месечен срок по чл. 147 ЗЗД на 25.04.2014г. е неоснователно.

Формулираният от касатора правен въпрос по т. 3 от изложението към касационната му жалба не е решен в противоречие с константната практика на ВКС, съгласно която всяко предоговаряне на срока, рефлектиращо в продължаване на първоначалния, както и промяната на размера на дълга, обвързват поръчителя, ако последният се е съгласил с тези промени. В настоящия случай поръчителят е подписал договора за поръчителство от 23.03.2012г. и анекс № 2 от 16.05.2013г. към него, в който изрично е заявил, че анекс № 2 е неразделна част към договора за поръчителство и анекс № 1/13.11.2012г., както и към договора за универсален ипотечен кредит № 32270/21.08.2008г. и прилежащите към него анекс № 1/23.09.2010г., анекс № 2/23.03.2012г., анекс № 3/13.11.2012г. и анекс № 4/16.05.2013г., като по този начин практически е изразил изрично съгласие с преструктурирането на кредита, осъществено с четирите анекса към договора за кредит. Независимо от това, задълженията са изчислени въз основа на първоначално договорения лихвен процент за възнаградителна лихва 9,15%, предвид нищожността поради неравноправност на клаузата на чл. 6 от договора за кредит, с който лихвен процент поръчителят се е съгласил, подписвайки договора за поръчителство.

Доводът, че въпросът по т. 4 от изложението към касационната жалба е решен в противоречие с Решение № 100/31.07.2017г. по т. д. № 1357/2016г. на ВКС, ТК, I т. о. е неоснователен, тъй като цитираното решение е неотносимо. В посочения съдебен акт е разгледан друг въпрос, а именно въпросът за основанието на предявен по реда на чл. 422 ГПК иск за съществуване на вземания по договор за банков кредит, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК, с оглед преценката на предмета на делото – при позоваване на предсрочна изискуемост на целия остатък от кредита, може ли да се уважи искът само за вземането по отношение на вноските с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението, ако предсрочната изискуемост не е била надлежно обявена на длъжника. В каузалната част на посоченото решение по отношение на отговорността на поръчителя е изразено разбирането, че не са налице основания за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу поръчителя, ако съдът констатира от документите към заявлението, че към датата на подаването му е изтекъл преклузивният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД.

Неоснователен е и доводът на касатора В. Д. С. за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По посочените от касатора релевантни правни въпроси е формирана константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна, нито са настъпили изменения в законодателството и обществените отношения, налагащи практиката на ВКС да бъде осъвременявана.

По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдяните от касатора В. Д. С. основания за допускане на касационно обжалване на решението на Варненски апелативен съд в частта по предявения иск срещу него.

С оглед изхода на спора разноски на касатора В. Д. С. не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени за настоящото производство.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът М. К. С. трябва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 5 576,76 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение