Определение № 1004 от 09.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2636/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Н. П. Х., чрез назначения от съда на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. Ст. С. от АК-Бургас, и на С. Д. Х., чрез назначения от съда на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. Ел. С. от АК-Бургас, срещу Решение № 594/17.06.2022 г., постановено по в. гр. д. № 315/2022 г. по описа на ОС-Бургас, III въззивен граждански състав, с което е потвърдено Решение № 261070/11.08.2021 г., постановено по гр. д. № 6475/2019 г. по описа на РС-Бургас, в частта, в която са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК субективно пасивно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на паричното вземане (при пораждане на пасивна солидарност между касаторите-ответници) в размер на сумата от 7669,38 евро, удостоверено в Заповед № 1326/13.04.2018 г. за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 2490/2018 г. по описа на РС-Бургас, която представлява част от остатъчната главница по Договор за ипотечен кредит № 98-51/18.07.2007 г., сключен с „Алфа Банк” АД (чрез управителя на регистрирания клон в Република България), чийто универсален правоприемник е „Юробанк България” АД, ведно със законната мораторна лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 05.04.2018 г., до окончателното ѝ заплащане (с прекъсване за периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2010 г. - от първоинстанционния съд е съобразена правната норма, уредена в чл. 6 ЗМДВИП). Касаторите поддържат, че въззивното решение е недопустимо, тъй като процесната заповед за незабавно изпълнение подлежи на обезсилване поради установения в хода на исковия процес факт, че длъжниците в заповедното производство нямат обичайно местопребиваване в Република България. Считат, че решението е незаконосъобразно, тъй като то е постановено при неправилно прилагане на материалния закон и при необоснованост на фактическия извод, че чрез упражняване на потестативно право банката надлежно е превърнала разсроченото главно парично задължение в предсрочно (незабавно) изискуемо. В този смисъл, твърдят, че уведомленията за предсрочна изискуемост на кредита не са връчени на ответниците, а на лице, което не може да се счете, че е част от семейството или домакинството, т.е. то не овластено да получи книжа, от които биха настъпили законови последици. Считат, че в настоящото исково производство е останало неизяснено обстоятелството каква част от твърдения остатък на главницата се претендира (за кои вноски и за кой период), като извършените през 2017 г. плащания от длъжниците неправилно са отчетени за погасяване на вземания, чиято изискуемост е настъпила през 2013 г. (при безспорността на факта, че за вноските, в които се включва и част от главницата, е издадена заповед за незабавно изпълнение, която е влязла в сила). В този смисъл, твърдят, че окръжният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не се е произнесъл и по довода им, че по делото е представен погасителен план единствено за първата година, поради което не може да се определи конкретната структура на дълга, изразена в съответните месечни погасителни вноски, респ. не може да се установи дали погасяването на кредита е ставало по описания от приетата ССЕ начин. Поддържат своите правни доводи за нищожност поради неравноправност на клаузата в договора за банков кредит, която овластява банката с едностранно волеизявление да превърне разсроченото главно парично вземане в предсрочно (незабавно) и изцяло изискуемо. Касаторът-поръчител счита, че въззивният съд неправилно е установил действителния момент, в който е настъпила твърдяната предсрочна изискуемост на кредита, поради което не е приложил и правната норма на чл. 147 ЗЗД, уреждаща 6-месения преклузивен срок, с изтичането на който се прекратява учреденото от поръчителя лично обезпечение. В този смисъл, поддържа своя правен довод, че връчването на уведомлението за превръщане на кредита в предсрочно изискуем не е надлежно, поради което неправилно се явява правното съждение на въззивния съд, че предсрочната изискуемост е настъпила на 07.12.2017 г. и с подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – на 05.04.2018 г., банката е обезпечила своите права спрямо поръчителя. Счита, че, като не е обсъдил тези оплаквания за незаконосъобразност на първоинстанционното решение, ОС-гр. Бургас е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, уредени в чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК. Въз основа на така изложените правни съждения поръчителят твърди, че неговата акцесорна отговорност може да бъде ангажирана само за неплатените вноски с настъпил падеж – за шестте месеца преди връчването на препис от исковата молба, което е станало на 18.02.2020 г., като се съобрази и обстоятелството, че по отношение на него предявените вземания са погасени с изтичане на законоустановения давностен срок. Искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът Н. П. Х. обосновава със специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Следва ли да се приеме, че уведомяването за извършеното правоприемство между кредитора и трето лице е достигнало да длъжника по договор за банков кредит и е надлежно извършено, когато самото съобщение, връчено чрез ЧСИ, е получено от трето лице (сестрата на втория ответник), което не е член на семейството или домакинството на длъжника-ответник, дори и с отбелязването, че ще го предостави на адресата, с което кредиторът е обявил кредита за предсрочно изискуем?”; 2. „Задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства, събрани по делото, и доводите, направени въз основа на тях?” и 3. „При произнасянето си по спорния предмет на делото задължен ли е въззивният съд да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях?” По първия (материалноправния) въпрос твърди противоречие с Решение № 180/23.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 2400/2015 г., ТК, I отд. и Решение № 25/03.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 60208/2016 г., II г. о., а по втория и третия (процесуалноправните) въпроси, които по своето правно естество разкриват тъждествено съдържание - противоречие с ТР № 1/17.02.2001 г. на ОСГК на ВКС и Решение № 212/01.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1106/2010 г., II т. о. С правни доводи за нарушение на правилата на логическото мислене, довело да твърдяната необоснованост на въззивното решение, този касатор обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при допълнителната процесуалната предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - поставените правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът С. Д. Х. поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси за допускане на въззивното решение до касационно обжалване: 1. „Длъжен ли е съдът в решението си да обсъди всички събрани доказателства по делото, както и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения на страните, както и да посочи на кои точно факти, обстоятелства и доказателства почиват изводите по тях?”; 2. „Въз основа на какви предпоставки може да се приеме, че кредиторът по договор за банков кредит е довел до знанието на длъжника, съответно на поръчителя, волеизявлението си, с което е обявил кредита за предсрочно изискуем и дали е изпълнил надлежно задължението си да ги уведоми, ако е използвано посредничеството на ЧСИ?”; 3. „Длъжен ли е съдът в решението си да обсъди всички събрани доказателства по делото, както и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения от страните, като посочи на кои точно факти, обстоятелства и доказателства почиват изводите му по тях, съответно да изложи ясни и логични мотиви?” Касаторът твърди противоречие на обжалваното решение с постановките на т. 19 на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 2/1967 г.; както и с казуалната практика: Решение № 60117/1.02.2022г. на ВКС по т. д. № 667/2020 г., II т. о.; Решение № 2/17.02.2021 г. по гр. д. № 1248/2020г., III г. о. на ВКС; Решение № 104/19.07.2021 г. по гр. д. № 2017/2020г., IV г.о. на ВКС; Решение № 25/3.05.2017г. по гр. д. № 60208/2016г., II г. о. на ВКС; Решение № 41/29.05.2017г. по гр. д. № 60106/2016г. на II г. о. на ВКС. Поддържа, че въззивното решение е постановено и в противоречие с цитираната в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК практика на СЕС, формирана с решения, постановени по преюдициални запитвания от национални съдилища – процесуално основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК. Счита, че въззивното решение трябва да се допусне до касационно обжалване и при допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - поради необходимостта от обогатяване на съдебната практика относно въпроса дали е допустимо размяната на кореспонденция между съдоговорителите, в частност отправянето на уведомления от кредитора по договор за ипотечен кредит до длъжника, съответно поръчителя, да става чрез частен съдебен изпълнител. Ответникът не е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационните жалби са редовни – подадени са от особени представители, назначени от съда на основание чл. 47, ал. 6 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд изцяло е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, като по този начин ги е възприел като свои, но се е произнесъл по наведените във въззивните жалби правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение. ОС-Бургас е приел за установено, че по силата на договор за банков кредит от 2007 г. праводателят на ищцовата банка (при универсално правоприемство – по договор за прехвърляне на търговско предприятие) е предоставила на кредитополучателя Н. Х. кредит от 62000 евро, обезпечен с ипотека, при срок на действие на договора от 20 години (до 18.07.2027 г.), като паричното задължение за връщането на кредита е разсрочено на 228 анюитетни месечни вноски, при 12-месечен гратисен период. За обезпечаване на точното изпълнение на породените по това кредитно правоотношение парични задължения е било учредено лично обезпечение по договор за поръчителство с втория ответник – С. Х.. Съобразил е заключението на приетата СИЕ, съгласно която за погасяване на главницата по кредита - за периода от 26.08.2008 г. до 18.10.2017 г., са отнесени 9996,44 евро, като след приспадане на платените суми (при обявена предсрочна изискуемост) към момента на подаване на заявлението за издаване на процесната Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК - 10.04.2018 г., са останали незаплатени суми по главницата от 52003,56 евро, а от възнаградителната лихва (макар те да не са предмет на настоящото заповедно и исково производство) към 10.04.2018г. са останали незаплатени 11422,13 евро. Като е разгледал поддържаните във въззивните жалби доводи за неправилност на обжалваното решение, въззивният съд е счел за неоснователни твърденията за неуведомяване на длъжниците за универсалното правоприемство между праводателя и ищеца, респ. за обявената предсрочна изискуемост на кредита. В този смисъл, съобразил е тълкувателните разяснения по т. 18 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които при предявен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, в случай че кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил писмено длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита - тя настъпва от момента на връчване на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора, ако към този момент са били налице материалните предпоставки, обуславящи предсрочната изискуемост. Позовавайки се на формирана казуалната практика (Решение № 180/23.11.2016 г. по т. д. № 2400/2015 г. на ВКС, I т. о. и Решение № 25/03.05.2017 г. по т. д. № 60208/2016 г. на ВКС, II г. о.), окръжният съд е изяснил, че начинът на удостоверяване на връчването на уведомително писмо на банката, с което кредитът се обявява за предсрочно изискуем, е поставен в зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване, поради което редовността на връчването се преценява според така избрания способ на връчване. В конкретния случай ищецът е избрал да уведоми ответника чрез връчване на уведомление чрез ЧСИ - по заповедното производство са приложени два броя (до всеки от ответниците) покана-уведомления от 04.12.2017 г. за предсрочна изискуемост - за връчване чрез ЧСИ, с които „Юробанк България” АД е уведомило за правоприемството по процесния договор с „Алфа Банка”-клон България и е обявила вземанията по процесния кредит за предсрочно изискуеми - поради бездействието на длъжниците (спиране на погашенията след заплатени 96 броя месечни вноски), на основание чл. 30.2, т. 2 от договора. Тъй като на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд е възприел и правното становище на РС-Бургас, че съобразно заключението на допълнителната СИЕ дори и при преизчисляване на кредита, в резултат на което за значителен период от време се прилага лихвен процент по-нисък дори от уговорения за гратисния период, към 16.02.2021 г. изискуемите вноски за главницата са в общ размер от 38115,29 евро, поради което дори и да се приспаднат платените суми, с изключение на събраните от ЧСИ, от остатъчната главница, претендираната частична главница от 7669,38 евро отново би била дължима. Изяснено е, че уведомленията са връчени на 07.12.2017 г. от ЧСИ на посочения в договора адрес - на сестрата на втората ответница с вписано изрично задължение за предаване. При тези данни ОС-Бургас е достигнал до правното съждение, че първоинстанционният съд правилно е приел, че длъжниците са надлежно уведомени за правоприемството и обявената предсрочна изискуемост, като тя е настъпила на 07.12.2017 г. Въззивният съд е съобразил установеното от допълнителното заключение на СИЕ, че към 03.04.2018 г. по кредита са останали неизплатени суми по главницата в размер на 48182,68 евро (при обявена предсрочна изискуемост) – по суми с изискуеми вноски за периода от 27.04.2014 г. до 27.03.2018 г., съответно с неизискуеми вноски за периода от 27.04.2018 г. до 27.07.2018 г. (отделно е изчислена и възнаградителната лихва). Експертизата е взела предвид и извършените погасявания по изпълнителното производство, образувано по издаден изпълнителен лист въз основа на постановена по ч. гр. д. № 7355/2013 г. по описа на РС-Бургас Заповед за незабавно изпълнение в полза на праводателя на ищеца „Алфа банк” – за изискуемите вноски по кредита за периода от 26.11.2009 г. до 26.08.2013 г. Съобразявайки тълкувателните разяснения, дадени по т. 2 от ТР № 3/27 март 2019 г. по тълк. дело № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит размерът на вземането на кредитора следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането, поради което е споделил извода на първоинстанционния съд за основателност на претенцията за главница в размер на 7669,38 евро. Съобразно оплакванията, наведени във въззивните жалби, ОС-Бургас е разгледал възражението за настъпила погасителна давност – възприел е правното съждение на първоинстанционния съд, че задължението за връщането на заетата сума е изначално неделимо, поради което уговорката за разсроченото му изплащане на отделни погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи по смисъла на ТР № 3/18.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 3/2011 г. ОСГК. Този извод следвал от обстоятелството, че плащането на отделните погасителни вноски представлява отнапред уговорено изпълнение на части на едно определено цяло задължение, което не представлява периодично плащане, тъй като срокът за погасяване на цялото задължение е предварително определен при сключването му. Взел е предвид и приетото за установено по делото правнорелевантно обстоятелство, че предсрочната изискуемост е обявена на 07.12.2017г., а заявлението по чл. 417 ГПК е подадено в съда на 10.04.2018 г. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение не е вероятно недопустимо, поради което не е възникнала процесуалната предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Назначените от съда на ответниците особени представители твърдят, че въззивното решение е недопустимо, тъй като издадената заповед за незабавно изпълнение е следвало да бъде обезсилена при приложението на нормативното правило, уредено в чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК (в релевантната редакция). Съдът по заповедното производство не може да преценява тези факти, а единствено въззивният съд, в случай че длъжниците поискат да бъде прието възражението срещу формално влязлата в сила заповед за изпълнение по реда на чл. 423 ГПК. В този смисъл са и задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 3Б от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК. Процесната заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК не е влязла в сила – арг. чл. 415, ал. 2 ГПК. Следователно, с назначаването на ответниците на особени представители по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК е обезпечено тяхното участие в настоящия исков процес и надлежното упражняване на техните процесуални права, поради което въззивното решение не се явява вероятно недопустимо. Вторият и третият правни въпроси на касатора Н. П. Х., респ. първият и третият правни въпроси на касатора С. Д. Х., поставени в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, са от значение за установяване на действителните правнорелевантните факти по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателствени средства и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да разреши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената съдебна практика на ВКС (вкл. посочената от касаторите задължителна и казуална практика на ВКС). Именно позовавайки се на формирана казуална практика (Решение № 180/23.11.2016 г. по т. д. № 2400/2015 г. на ВКС, I т. о. и Решение № 25/03.05.2017 г. по т. д. № 60208/2016 г. на ВКС, II г. о.), по правните доводи на въззивниците за ненадлежно връчване на уведомлението на банката до солидарните длъжници – за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, въззивният съд е изяснил, че начинът на удостоверяване на връчването на уведомително писмо на банката, с което кредитът се обявява за предсрочно изискуем, е поставен в зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване, поради което редовността на връчването се преценява според така избрания способ на връчване. Преценил е, че в конкретния случай ищецът е избрал да уведоми ответника за правоприемството по процесния договор с „Алфа Банка”-клон България и за обявяване на главните задължения по процесния кредит за предсрочно изискуеми чрез връчване на уведомление чрез ЧСИ. При препращане към мотивите на първоинстанционното решение, окръжният съд е възприел и правното становище на РС-Бургас, че съобразно заключението на допълнителната СИЕ дори и при преизчисляване на кредита, в резултат на което за значителен период от време се прилага лихвен процент по-нисък дори от уговорения за гратисния период, към 16.02.2021 г. изискуемите вноски за главницата са в общ размер от 38115,29 евро, поради което дори и да се приспаднат платените суми, с изключение на събраните от ЧСИ по издадения изпълнителен лист въз основа на предходно издадената през 2013 г. и влязла в сила заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК (по ч. гр. д. № 7355/2013 г. по описа на РС- Бургас), претендираната част от остатъчната главница от 7669,38 евро отново би била дължима. Изяснено е, че уведомленията са връчени на 07.12.2017 г. от ЧСИ на посочения в договора адрес - на сестрата на втората ответница с вписано изрично задължение за предаване. При тези данни въззивният съд е приел, че длъжниците са надлежно уведомени за правоприемството и обявената предсрочна изискуемост, като тя е настъпила на 07.12.2017 г. В обжалваното решение ОС-Бургас е съобразил, че експертизата е взела предвид и извършените погасявания по изпълнително производство, образувано по издаден изпълнителен лист въз основа на постановена по ч. гр. д. № 7355/2013 г. Заповед за незабавно изпълнение в полза на праводателя на ищеца „Алфа банк” – за изискуемите вноски по кредита за периода от 26.11.2009 г. до 26.08.2013 г. Съобразно оплакванията, наведени във въззивните жалби, въззивният съд е разгледал възражението за настъпила погасителна давност – възприел е правното съждение на първоинстанционния съд, че задължението за връщането на заетата сума е изначално неделимо, поради което уговорката за разсроченото му изплащане на отделни погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи по смисъла на ТР № 3/18.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 3/2011 г. ОСГК. В този смисъл, взел е предвид и приетото за установено по делото правнорелевантно обстоятелство, че предсрочната изискуемост е обявена на 07.12.2017г., а заявлението по чл. 417 ГПК е подадено в съда на 10.04.2018 г. Следователно, окръжният съд, вкл. и чрез препращане към мотивите на РС-Бургас, е разгледал правния спор в неговата цялост – въз основа на приетите за установени от събраните писмени доказателствени средства правнозначими обстоятелства и при обсъждане на правните доводи на страните относно приложимото обективно материално право, поради което въззивното решение не е постановено в противоречие с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, посочена в изложението на касатора по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Дали при подвеждането на приетите за установени от него правнорелевантни факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, въззивният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Във въззивната жалба поръчителят С. Д. Х. е навел довод за приложимост на уредения в чл. 147, ал. 1 ЗЗД 6-месечен преклузивен срок, което обстоятелство би обусловило прекратяване на поръчителството и отхвърляне на предявения срещу нея пасивно субективно съединен положителен установителен иск, но единствено в контекста на нередовното ѝ уведомяване за обявената от банката предсрочна изискуемост на кредита. Именно при така изложените правни съображения (арг. чл. 269, изр. 2 ГПК) въззивният съд е преценявал този довод за неправилност на първоинстанционното решение, като е счел, че поради приетия от него за установен правнорелевантен факт, че предсрочната изискуемост е настъпила на 07.12.2017 г., с подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение на 10.04.2018 г. (при уредената в чл. 422, ал. 1 ГПК законна фикция) предявеното главно вземане не е погасено чрез изтичане на 5 годишния давностен срок. Макар и изрично да не се е произнесъл по правния довод за изтичане и на 6-месечния преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, при така изяснените от него факти въззивният съд не би достигнал до правен извод за неоснователност на предявения иск срещу поръчителя – този въпрос не е разрешен в противоречие с ТР № 5/21.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 5/2019 г., ОСГТК. Въззивният съд се е произнесъл и по релевирания във въззивните жалби правен довод за неправилно прилагане на правилата за погасяване на парично задължение по давност поради бездействие на неговия титуляр, като е приел, че задължението за връщане на заетата сума е изначално неделимо, поради което уговорката за разсроченото му изплащане на отделни погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи по смисъла на ТР № 3/18.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 3/2011 г., ОСГК. Следователно, въззивното решение не следва да бъде допускано и по поставения от касатора Н. П. Х. първи въпрос, респ. по поставения от касатора С. Д. Х. втори въпрос, тъй като не е налице уредената в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК специална процесуална предпоставка – то е решено не в противоречие, а в съответствие с формираната практика на ВКС. Поставеният въпрос за неправилно приложение на общностното право и задължителните за националните съдилища тълкувателни разяснения на СЕС по неговото приложение не е от значение за изхода на делото, тъй като не е включен в предмета на спора и не е обусловил волята на съда. Въззивният съд е приел, че предмет на исковото производство представлява част от непогасената главница по усвоения банков кредит, поради което е счел за ирелевантно да обсъжда дали банката е начислявала и събирала по-висока възнаградителна лихва от дължимата – въз основа на твърдените от ответниците за неравноправни клаузи, уговорени в договора за банков кредит. ОС-Бургас е изяснил, че дори и да е налице твърдяното надплащане на недължими възнаградителни лихви, с оглед на високия размер на остатъчната изискуема главница (при превръщането на разсроченото главно парично задължение в предсрочно изискуемо) - 48182,68 евро, остава дължима претендираната част от това парично вземане – за исковата сума от 7669,38 евро. Касационно обжалване на въззивното решение не трябва да се допуска и на уреденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК основание, тъй като поставените от двамата касатори въпроси изначално предпоставят необоснованост на фактическите изводи на въззивния съд, вкл. и относно обстоятелството дали уведомлението за обявената предсрочна изискуемост е достигнало надлежно до знанието на длъжниците. Тези оплаквания за неправилност на въззивното решение поради неговата необоснованост могат да се разглеждат едва след като касационната инстанция прецени, че са налице уредените в чл. 280 ГПК процесуални предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Тъй като въззивният съд не е определил възнаграждение на назначените на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особени представители на касаторите, на основание чл. 77 ГПК този пропуск трябва да бъде изправен от касационната инстанция, като следва да им бъде присъдено възнаграждение по 980 лв. (за всеки един от тях) – за производството пред ВКС. След като тези суми бъдат заплатени на особените представители и с оглед изхода на спора, тези съдебни разноски трябва да бъдат понесени от касаторите. С оглед изхода на настоящото съдебно производство и съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, касаторите трябва да бъдат осъдени да заплатят в полза на бюджета на ВКС сумата от по 30 лв. (за всеки един от тях). Ответникът по касационната жалба нито е поискал, нито е доказал извършване на съдебни разноски пред касационната инстанция. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд