Определение № 2974 от 10.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1513/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Г. М. С., И. М. С. и С. П. Б., чрез пълномощник адв. М. Д., срещу решение № 1175 от 11.11.2024г. по гр.д. № 1699/2024г. на Варненски окръжен съд в частта му за разноските, имаща характер на определение. С обжалвания акт е отменено решение № 1151 от 04.04.2024г. по гр.д. №6646/2023г. на Районен съд-Варна в частта за разноските, с което ответницата Д. С. М. е осъдена да заплати на ищците Г. М. С., И. М. С. и С. П. Б. разноски за адвокатско възнаграждение за разликата над 500 лева до присъдените по 1049,33 лева за всеки от тях. В частната жалба се поддържа, че определението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че изводът на съда е базиран на неправилна преценка на фактическата и правна сложност на делото, както и на неправилното виждане, че защитата по предявените искове е единна, с общи възражения и общо доказване, което предполага и получаване на едно възнаграждение в размерите на чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /сега с наименование Наредба за възнагражденията за адвокатска работа/. Според жалбоподателите всеки един от тях като ищец има самостоятелни права в процеса, съществуването на които трябва да докаже, за да обоснове правния си интерес от предявяването на отрицателния установителен иск. Сочат също и несъобразяване на обстоятелството, че претендираното от адвокатско възнаграждение включва в себе си начислен ДДС и размерът на данъка също има значение при решаване на въпроса за евентуалната прекомерност. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК са формулирани два въпроса: 1/ длъжен ли е съдът при направено възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение да изследва фактическата и правна сложност на делото и да изложи мотиви по тях; 2/ какви са обективните критерии, които съдът е длъжен да съобрази при разглеждане на такова възражение. Считат, че въпросите са разрешени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд - Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ОСГТК, определение № 4514 от 10.10.2024г. по ч.гр.д. № 3167/2024г. на ВКС, IV г.о.; определение № 6015 от 20.12.2024г. по ч.гр.д. № 2577/2024г. на ВКС, II г.о.; определение № 2995 от 13.06.2024г. по ч.гр.д. № 991/2024г. на ВКС, IV г.о. и определение № 3343 от 28.06.2024г. по ч.гр.д. № 3766/2023г. на ВКС, IV г.о. Ответникът по частната жалба Д. С. М. в писмения си отговор, изготвен от адв. Емилия Д., счита че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и че обжалваният акт е правилен. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Исковото производство пред първата инстанция е по отрицателни установителни искове на Г. М. С., И. М. С. и С. П. Б. срещу Д. С. М. да признаване, че ответницата не е собственик на 2/16 ид. ч., извън притежаваните от нея 12/16 ид.ч., от поземлен имот в [населено място], [община] и построената в него двуетажна жилищна сграда. С решението на районния съд исковете са уважени и е осъдена ответницата да заплати на ищците разноски по 1049,33лв. на всеки от тях, включващи държавни такси и адвокатско възнаграждение. До този размер съдът е стигнал след уважаване на възражение на ответницата по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което е било заплатено от всеки от ищците в размер на по 1200лв. и което съдът е намалил до 1000лв. По реда на чл. 248 ГПК ответницата е поискала изменение на решението в частта за разноските като отново е поддържала прекомерност на адвокатското възнаграждение. С Определение № 6743/13.06.2024 г. районният съд не е уважил молбата. Срещу това определение е подадена частна жалба пред Варненски окръжен съд, която е присъединена за разглеждане с подадената въззивна жалба срещу първоинстанционното решение. С въззивното решение от 11.11.2024г. по гр.д.№ 1699/2014г. Варненски окръжен съд е потвърдил обжалваното решение. Произнесъл се е и по частната жалба на Д. М. срещу поставените в нейна тежест разноски, като я е приел за частично основателна. Затова е отменил първоинстанционното решение в частта за разноските за разликата над 500 лв. до присъдените на всеки ищец по 1049,33 лв., дължими от Д. С. М.. Съдът е изложил съображения, че исковете, предявени от тримата ищци, са отрицателни установителни, поради което предмет на доказване е принадлежността на правото на собственост в патримониума на ответника, а не самостоятелно установяване правото на собственост на всеки един от тримата ищци. В този смисъл „защитата“ им по предявените от тях искове е единна, с общи възражения и общо доказване. Затова положеният от процесуалния им представител труд предполага получаване на едно възнаграждение, което съобразно невисоката фактическа и правна сложност на спора, съдът е определил на 1500 лева. С оглед на това е счел, че на всеки от ищците се дължи възстановяване на разход за адвокатско възнаграждение в размер на по 1/3 от него, т.е. по 500 лв. за първоинстанционното производство. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното: Следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК за преценка допустимостта на обжалвания акт в частта, с която съдът, уважавайки възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, е отменил и присъдените на ищците разноски по 49,33лв., представляващи заплатена от тях държавна такса. В тази част съдът се е произнесъл в нарушение на диспозитивното начало - извън пределите на искането, с което е сезиран. С обжалваното пред него определение на районния съд е отказано изменение на решението в частта за разноските, представляващи заплатено от страната адвокатско възнаграждение. Присъдените с решението на първата инстанция разноски, представляващи заплатена държавна такса, не са били предмет нито на молбата по чл. 248 ГПК, подадена от ответницата, нито на частната жалба на ищците срещу определението, постановено по реда на чл. 248 ГПК. Предвид изложеното обжалваното определение е недопустимо и следва да бъде обезсилено в отменителната част, касаеща по 49,33лв. разноски, дължими от ответницата на всеки от тримата ищци. В останалата обжалвана част, с която е извършено намаляване на адвокатското възнаграждение, дължимо от ответницата на всеки ищец, от 1000лв. на 500лв., основания за касационно обжалване не се разкриват. Поставените от жалбоподателите въпроси, се свеждат до съдържанието на критериите, които съдът е длъжен да съобрази когато преценява действителната фактическа и правна сложност на делото, по повод наведено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал.5 ГПК. Въпросите са релевантни за изхода на производството, но те не са разрешени от съда в противоречие с цитираната от касаторите съдебна практика. Съгласно дадените разяснения в т.3 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК когато съдът е сезиран с искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се установи несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. В същия смисъл е цитираната от касаторите практика на Върховния касационен съд, в която като решаващ критерий за наличието или не на прекомерност е изведена фактическата и правна сложност на спора, преценена конкретно по всяко дело. Създадената след постановяване на Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 .на СЕС съдебна практика приема, че посочените в Наредба № 1/2004г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир за съда и че за да намали отговорността за разноски съдът следва да установи, че уговореното от насрещната страна адвокатско възнаграждение не съответства на пазара на труда за дела с подобна правна и фактическа сложност, т.е., че трудът на адвоката е бил съществено надценен. В случая въззивният съд е изходил именно от невисоката фактическа и правна сложност на спора, отчитайки (макар и без да го посочи изрично) фактите, които са били спорни между страните по предявените субективно съединени отрицателни искове, правните изводи, които те предполагат, обемът на събрания доказателствен материал, извършената работа - проведени са две съдебни заседания, като във второто съдебно заседание са изслушани трима свидетели. Второто му решаващо съображение е, че защитата на тримата ищци по предявените искове е единна - с общи възражения и общо доказване. Именно при тези конкретни обстоятелства е достигнал до извод, че със заплатеното възнаграждение от 1200лв. с ДДС от всеки ищец или общо 3600лв. адвокатският труд е надценен и затова следва да се намали дължимото от насрещната страна възнаграждение на 1500лв. На основание изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване в частта, с която е намалено присъденото адвокатско възнаграждение от 1000лв. на 500лв., дължимо на всеки ищец. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.