Определение № 489 от 03.02.2026 г. на ВКС по д. № 3561/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 496/07.05.2025 г. по гр.д. № 2558/2024 г., с което Окръжен съд – Варна, потвърждавайки решение № 3635/18.10.2024 г. по гр.д. № 7303/2023 г. на Районен съд – Варна, на основание чл. 135 ЗЗД е обявил за недействителен по отношение на ищеца К. С. Н. договор по н.а. № 78/05.06.20219 г., с който ответникът Д. К. Д. е продал на втория ответник З. К. Д. 1/6 ид.части от един апартамент в [населено място]. Решението се обжалва от З. Д. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следния въпрос: Налице ли е правен интерес от предявения иск по чл. 135 ЗЗД, респ. – осъществен ли е фактическият състав на основанието за недействителност, когато върху имота, с който длъжникът се е разпоредил, е имало вписана възбрана, но към момента на предявяването на иска възбраната е заличена? При този въпрос касаторът обосновава основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК евентуално - счита да обуславя неправилност, и твърди, че въззивният съд го е решил в противоречие на практиката на Върховния касационен съд с решение № 145/15.01.2018 г. по гр.д. № 5479/2016 г. на ВКС, I-во ГО и въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, включително според мотивите към т. 3 ТР № 1/10.07.2018 г. по тълк.д. № 1/2015 г. ОСГТК на ВКС – общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. По същество се оплаква, че решението е недопустимо, евентуално – неправилно като постановено в нарушение на чл. 135 ЗЗД. Претендира разноските по делото. Решението се обжалва и от Д. Д. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по процесуалноправния въпрос: Нарушени ли са принципите на диспозитивно начало (чл. 6, ал. 2 ГПК) и на равенство на страните (чл. 9 ГПК), когато в решението по чл. 135 ЗЗД съдът е установил размера на дълга, без по делото да е изслушана съдебна експертиза? Касаторът счита повдигнатия от него въпрос за обуславящ и твърди, че въззивният съд го е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – общата и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение на основните начала в чл. 6, ал. 2 и чл. 9 ГПК. Също претендира разноските по делото. Ответникът по касация К. Н. възразява, че въпросите нямат претендираното значение, а решението е допустимо и правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция. Според мотивите на въззивното решение, с отговора на исковата молба ответникът З. Д. е възразил, че от предявения иск по чл. 135 ЗЗД ищецът няма правен интерес, а във въззивната жалбата е поддържал това си възражение/отвод наред с останалите оплаквания. Въззивният съд в съответствие с практиката на Върховния касационен съд първо е разгледал оплакването, отнасяйки го към допустимостта на първоинстанционното решение. Приел е, че ответникът З. Д./тогава въззивник/сега касатор е купувач по договора по н.а. № 78/05.06.2019 г., чиято относителна недействителност се иска да се обяви, но решението е допустимо. Това е така, защото към деня на предявяването на иск по чл. 135 ЗЗД – 06.06.2023 г., в полза на ищеца/на кретидора няма вписана възбрана за 1/6 ид.части от апартамента на длъжника в [населено място], обект на договора за покупко-продажба. Такава възбрана е била вписана по приключено изп.д. № 7188/2018 г. на СИС при РС – Варна, но е служебно заличена – на 04.10.2019 г. (чл. 433, ал. 3, вр. ал. 2 ГПК). Така приетото съответства на практиката на Върховния касационен съд, установена след т. 4 ТР № 4/2015 г. ОСГТК на ВКС, с която се прие, че искът за обявяване недействителност на извършено от длъжника разпореждане със запорирана вещ или вземане, респ. разпореждане с имот след вписване на възбрана, предявен от лицето, в чиято полза е наложен запорът или възбраната, не е допустим. Мотивите на тълкувателното решение разясняват, че по силата на процесуалния закон – чл. 453 ГПК, лицето, в чиято полза е наложен запор или възбрана, може да се позове на непротивопоставимостта на обезпечителната мярка без необходимост от съдебен процес за обявяване на недействителността. Кредиторът може да осъществи принудително изпълнение върху възбранения имот или запорираната вещ. Тази възможност за кредитора по наложената и невдигната възбрана изключва интересът от предявяване на иска по чл. 135 ЗЗД. Разгледаната хипотеза не е такава. Към момента на предявяване на конститутивния иск наложената в полза на ищеца/на кредитора възбрана е вдигната. Възприетата от въззивния съд допустимост на разгледания и уважен по чл. 135 ЗЗД с първоинстанционното решение съответства на установената практика. Това изключва основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, а повдигнатият въпрос не следва да се преценява на плоскостта на правилност на въззивното решение, т.е. необосновими са и предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и/или 3 ГПК. Различен извод не следва от решението, на което касаторът З. Д. се позовава, нито от мотивите на тълкувателното решение, което цитира - с тях въпросът не е разгледан по различен начин. Процесуалноправният въпрос, с които другият касатор Д. Д. обосновава предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не обуславя допускането на касационния контрол. В своята практика Върховният касационен съд еднозначно приема, че съществуващо вземане на кредитора е материалноправна предпоставка на фактическия състав по чл. 135 ЗЗД. Следователно когато ищецът обоснова легитимацията си като кредитор по съдебно установено вземане – случаят е такъв, доколкото с решението е прието, че за двете суми от по 10 000 лв. и 20 000 лв. ищецът се е снабдил с влезли в сила заповеди за изпълнение и с изпълнителен лист, с представянето на които срещу длъжника/срещу първия ответник/сеге касатор са били образувани съответно изп.д. № 7090/2018 г. и № 7095/2018 г. пред СИС към РС – Варна, а искът е оспорен с възражението, че вземанията/изпълняемите права са погасени с няколко плащания, съдът е бил длъжен и е изпълнил задължението си да установи, дали вземанията/изпълняемите права съществуват. Приемайки, че извършените плащания по изпълнителните дела не са погасили изцяло лихвоносните главници с разноски/изпълняемите права, а към релевантния момент – приключване на съдебното дирене, ищецът продължава да е кредитор на първия ответник, въззивният съд не е нарушил принципите по чл. 6, ал. 2 и по чл. 9 ГПК. В пределите на дирената с иска, респ. с въведеното възражение защита, съдът е приложил чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Зачел е материалната доказателствена сила на отбелязванията на гърба на всеки изпълнителен лист за частично извършвани, респ. постъпвали плащания съответно по изп.д. № 7090/2018 г. и по 7095/2018 г. (чл. 455, ал. 2, вр. чл. 179 ГПК), приемайки че никое от двете дела не е приключено (чл. 433, ал. 2 ГПК). Приложил е и неблагоприятните последици на доказателствената тежест спрямо ответниците, отчитайки че събраните доказателства са недостатъчни, за да проведат необходимото пълно доказване на твърденията по възражението. Следователно повдигнатият въпрос, нарушени ли са принципите на диспозитивно начало (чл. 6, ал. 2 ГПК) и на равенство на страните (чл. 9 ГПК), когато съдът в решението по чл. 135 ЗЗД е установил размера на дълга, без по делото да е изслушана съдебна експертиза в установяване на релевантния факт, се свежда до касационно оплакване, че при събраните доказателства за извършвани и постъпвали по изпълнителните дела частични плащания и въпреки удостовереното на гърба на двата изпълнителни листа въззивният съд е бил длъжен да допусне експертиза, при това – само ако ищецът е направил такова доказателствено искане, се свежда до оплакване, че без такова заключение решението е необосновано. Както е разяснено в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС в производството по изясняване на основанията по чл. 280, ал. 1, а сега – и по ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд няма правомощие да разглежда касационните основания. Допълнително, на настоящия състав не е известна практика на Върховния касационен съд, според която спорът дали частични плащания в погашение на лихвоносна главница с разноски, съдът е длъжен да реши въз основа на заключение на експертиза и само по искане на ответника. Напротив, разпоредбите на чл. 162, а и на чл. 154 ГПК изрично изключват подобни изводи, т.е. такава практика не следва и да се създава. По повдигнатия въпрос от касатора Д. Д. са изключени общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. При този изход и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на всеки касатор/ответник следва да се поставят сторените разноски от ответника по касация/ищеца в настоящото производство – в равностойност в евро (чл. чл. 3 – 5 от Закона за въвеждане на еврото в Република България). Те се изразяват в уговорените и изплатени адвокатски възнаграждения по отговорите на всяка касационна жалба. При тези мотиви, съдът