Определение № 60581 от 16.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 2357/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Р. Д., Г. Д. Д., Г. Д. Д. и Д. Д. Д., представлявани от адв. Р. М., срещу решение № 11731 от 30.07.2020г. по в.гр.д. № 4309/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 3468 от 14.05.2019г. по гр.д. № 12943/2016г. на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 11 състав са отхвърлени изцяло предявените от тях против ЗАД „Армеец“ АД искове по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Д. Г. Д., настъпила при ПТП на 30.05.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 21.10.2016г. до окончателното изплащане на сумата.

Касаторите излагат доводи за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържат, че въззивният съд е допуснал нарушение на разпоредбите на чл.146 и чл.269 ГПК, като е преразгледал приетия за установен по делото факт относно качеството на починалия като пътник в лекия автомобил, въпреки липсата на релевирано от застрахователя с насрещната въззивна жалба възражение относно това качество, респективно относно разпределянето на доказателствената тежест от първоинстанционния съд. Поддържат още, че съдът не е обсъдил всички събрани и относими доказателства, в т.ч. постановление на прокурора за прекратяване на образуваното наказателно производство и заключения на вещите лице по допуснатите автотехническа и съдебно – медицински експертизи. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК, като сочат следните процесуалноправни въпроси:

1. Допустимо ли е въззивната инстанция да се произнася по невъведено във въззивната/ насрещната въззивна жалба оплакване за неправилност на първоинстанционното решение?

2. Има ли право въззивният съд да се произнася по факти и доводи, които не са твърдени във въззивната/ насрещната въззивна жалба?

3. Какъв е обхватът на въззивната проверка и може ли въззивният съд да се произнася по основания за неправилност, извън посочените във въззивната/ насрещната въззивна жалба?

4. Допустимо ли е въззивната инстанция да преразглежда изводите на първата инстанция относно подлежащите на доказване факти, обсъждайки факти, по отношение на които не е извършено разпределение на доказателствената тежест в доклада, без да уведоми страните и да измени съдържанието на доклада по чл.146 ГПК и без да им даде указания и възможност да направят доказателствени искания във връзка с тези факти?

5. Дължи ли въззивният съд даване на указания на ищеца относно възможността за предприемане на нови процесуални действия за изпълнение на указанията в доклада по чл.146 ГПК, при положение че приеме за негодни и не кредитира събраните от ищеца пред първа инстанция доказателства, в изпълнение на указанията по чл.146 ГПК, които са били кредитирани от първоинстанционния съд?

6. Ако в доклада по чл.375, ал.1 ГПК съдът е указал на страна по делото, че върху нея е доказателствената тежест за определен факт, може ли този факт да се приеме за недоказан, ако въззивната инстанция приеме, че доказателствената тежест е върху другата страна?

7. Какви са правомощията на въззивния съд при разрешаване на материалноправния спор при неправилно разпределена доказателствена тежест от първоинстанционния съд и без въззивният съд да е указал на страните да посочат относими доказателства по спора?

8. Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти, и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?

Касаторите твърдят, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и практиката на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК, като по въпроси от № 1 до № 3 се позовават на решение № 84 от 28.02.2012г. по гр.д. № 1430/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 176 от 08.06.2011г. по гр.д. № 1281/2010г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 665 от 01.11.2010г. по гр.д. № 242/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 503 от 05.01.2012г. по гр.д. № 77/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о.; по въпроси от № 4 до № 7 – на решение № 74 от 26.07.2017г. по т.д. № 1047/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 71 от 16.08.2017г. по гр.д. № 60343/2016г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 63 от 24.02.2015г. по гр.д. № 4054/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение 209 от 04.11.2016г. по гр.д. № 1539/2016г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 87 от 27.06.2019г. по гр.д. № 4808/2018г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 47 от 21.07.2016г. по т.д. № 828/2015г. на ВКС, ТК, II т.о, а по въпрос № 8 – на решение № 3 от 15.03.2016г. по гр.д. № 2526/2015г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 548 от 06.12.2010г. по гр.д. № 1119/2009г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 37 от 29.03.2012г. по гр.д. № 241/2011г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 331 от 04.07.2011г. по гр.д. № 1649/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 36 от 24.03.2014г. по т.д. № 2366/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 69 от 23.07.2014г. по т.д. № 1874/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 126 от 18.10.2019г. по т.д. № 1785/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 222 от 30.01.2015г. по т.д. № 3466/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 14 от 03.05.2019г. по т.д. № 937/2018г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 202 от 21.12.2013г. по т.д. № 866/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 271 от 08.02.2017г. по гр.д. № 1368/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 12 от 26.03.2019г. по т.д. № 606/2018г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 160 от 26.07.2017г. по гр.д. № 60244/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о.

Касаторите излагат и твърдение за очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът ЗАД „Армеец“ АД оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Твърди, че съдът е обсъдил и извършил съвкупен анализ на всички събрани по делото доказателства. Счита, че не са налице хипотезите на очевидна неправилност на въззивното решение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорно, че на 30.05.2015г. е настъпило ПТП, причинено от водач на МПС, застраховал своята „Гражданска отговорност“ при ответното дружество. Констатирал е, че ищците извеждат своята материалноправна легитимация от възникналото в тяхна полза право на иск срещу застрахователя поради настъпилото застрахователно събитие, от което е причинена смъртта на техния наследодател. От друга страна, е намерил, че ответникът в отговора на исковата молба и в насрещната въззивна жалба е релевирал възражение, че не е установен водачът на лекия автомобил, респективно, че същият е застрахован при него, както и е оспорил качеството на пътник на починалия Д. Г. Д.. С оглед на това въззивният съд е изложил съображения че в тежест на ищците е да установят положителния факт, че наследодателят им е имал качеството на пътник, а не на водач, респективно делинквент, тъй като от този факт те черпят благоприятни правни последици, доколкото обосновават принадлежността на материалното субективно право. Изтъкнал е, че представеното постановление за прекратяване на наказателното производство, макар и официален документ по смисъла на чл.179 ГПК, не обвързва съда с направените в него констатации, тъй като няма характер на присъда, която на основание чл.300 ГПК е задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието. Изтъкнал е още, че нямат доказателствена стойност в гражданския процес събраните в наказателното /досъдебното/ производство гласни доказателства. Позовавайки се на записаното в приетия по делото като доказателство констативен протокол за ПТП с пострадали лица, въззивният съд е приел, че същият не установява водача на лекия автомобил и какво е било качеството на Д. Д. като участник в произшествието. Намерил е, че тези обстоятелства не се установяват и от протокола за оглед, съставен на мястото на инцидента. Изтъкнал е, че други доказателства, установяващи, че починалият е бил пътник в автомобила, не са ангажирани. С оглед на това въззивния съд е заключил, че за ищците не е възникнало субективното материално право да предявят прекия иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на Д. Д.. Предвид така направения извод Софийски апелативен съд е потвърдил решението на Софийски градски съд в частта, с която предявените искове са отхвърлени за разликата над 20 000 лева до 200 000 лева, претендирани от всеки един от ищците, и след отмяна на първоинстанционното решение в осъдителната му част е отхвърлил изцяло исковете по чл.226, ал.1 КЗ /отм./

Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените от касаторите четвърти, шести и седми процесуалноправни въпроси, макар и непрецизно формулирани, уточнени от съда с оглед наведените в изложението доводи, се отнасят до правомощията на въззивния съд при разрешаване на материалноправния спор да преразгледа изводите на първоинстанционния съд относно осъществяването на факт от решаващо значение по делото, като приеме за недоказан от страната факт, който първоинстанционният съд е приел в решението си за доказан и доказателствената тежест за който е разпределил в доклада си по чл.146 ГПК не на тази, а на противната страна, без въззивният съд да даде на страната указания относно възможността да ангажира доказателства за настъпване на този факт. Въпросът е релевантен, доколкото въззивният съд е приел за недоказан от ищците правнорелевантния факт, че наследодателят им е имал качеството на пътник в лекия автомобил, за който факт с доклада на първоинстанционния съд са дадени указания на ответника, че носи доказателствена тежест. В цитираното от касаторите Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС е дадено разрешение на въпросите какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл.146 ГПК или докладът е непълен, неточен или неясен. По поставения въпрос е формирана и постоянна съдебна практика – цитираните от касаторите решение № 74 от 26.07.2017г. по т.д. № 1047/2016г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 63 от 24.02.2015г. по гр.д. № 4054/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., както и служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 100 от 06.10.2020г. по т.д. № 2133/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., съгласно което независимо че въззивният съд не извършва нов доклад с реквизитите на чл.146 ГПК, е длъжен, с оглед спазване на очертаните в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС съдопроизводствени принципи, да уведоми страните, ако счете, че в първоинстанционното производство доказателствената тежест е неправилно разпределена. Задължен е и да даде възможност на страните да изразят становище по този въпрос и да ангажират доказателства. Ако въззивният съд не уведоми страните, не даде указания и възможност за ангажиране на доказателства, а промени разпределението на доказателствената тежест в мотивите на решението си и това обуслови изхода на спора, такова процесуално действие би обусловило груб порок на съдебния акт, би съставлявало очебийно несъобразяване с основополагащите правила на гражданското съдопроизводство – равенство на страните и предвидимост на дължимите от съда процесуални действия, засягащи търсената и дължима защита и съдействие. Прилагането в съдебното решение на последиците от неизпълнено доказателствено задължение, каквото не е указано, препятства възможността за упражняване на процесуалните права и правото на защита и лишава страната от правото на справедлив процес.

Предвид така формираната практика и съобразявайки мотивите на обжалваното решение, настоящият състав намира, че е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следния уточнен от касационната инстанция процесуалноправен въпрос: „Може ли въззивният съд с решението си да възложи в доказателствена тежест на другата страна установяването на правнорелевантен факт, който първоинстанционният съд е указал, че подлежи на установяване от насрещната страна, без предварително да уведоми страните, да им даде указания и възможност да направят доказателствени искания във връзка с този факт?“.

Първите три процесуалноправни въпроса са предпоставени от твърдения за произнасяне от въззивния съд по ненаведени оплаквания и твърдения във въззивната жалба и отговора, които не съответстват на данните по делото и на мотивите на въззивното решение. Поради това не осъществяват основната предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Отговорът на пети въпрос е обусловен от отговора на въпроса, по който се допуска касационно обжалване, поради което по тях него ще се произнесе с решението си по делото. Осми въпрос се отнася до задълженията на въззивния съд в мотивите на решението си да обсъди събраните по делото доказателства. Преценката дали въззивният съд е процедирал в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл.236 ГПК е обусловена от отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, поради което следва да бъде извършена с решението по същество на спора.

Не следва да бъде разглеждан доводът на касаторите за очевидна неправилност на атакуваното решение, след като е налице предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допустимост на касационния контрол.

Ищците са освободени от заплащане на държавна такса, поради което не следва да заплащат държавна такса за разглеждане на касационната жалба.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение