Определение № 650 от 17.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 284/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ИНТЕРПРОМ“ ЕООД срещу решение № 2255/16.10.2019 г. по в. т. д. № 2910/2019 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 515/18.03.2019 г. по т. д. № 1535/2018 г. на Софийски градски съд за уважаване на предявен от НАП срещу касатора иск с правно основание чл. 422 ГПК с предмет установяване наличието в полза на ищеца на неудовлетворено вземане в размер на 28 299 лв. – главница, ведно със законната лихва от 05.02.2018 г., вземане в размер на 2 220 лв. – лихва за забава за периода 31.01.2015 г. – 09.11.2015 г., както и вземане за лихва в размер на 1, 16 лв., за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 8201/2018 г. на Районен съд София.

В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се обосновава допускане на касационно обжалване с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като са формулирани въпроси, обусловили според касатора изхода на спора пред въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „Задължен ли е въззивният съд при проверката по чл. 269 ГПК като инстанция по същество да се произнесе по спорния предмет на делото като обсъди всички допустими и относими доказателства, както и всички наведени доводи и възражения на страните?“

2. „Задължен ли е въззивният съд като инстанция по същество в мотивите към решението да изведе конкретната приложима материалноправна норма на закона, от която извежда своите правни изводи за разрешаване на спора по същество, включително и в случай, че първоинстанционното решение е постановено при непълна правна квалификация в доклада по чл. 146 ГПК?“

3. „Подлежат ли на тълкуване по чл. 20 ЗЗД от страна на въззивния съд на ясни и безпротиворечиви уговорки на страните?“

В изложението се сочи противоречие на въззивното решение със задължителна практика на ВКС и такава, формирана по реда на чл. 290 ГПК – ТР № 1/14.01.2001 г. по т. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, т. д. № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 183/2017 г. по т. д. № 2624/2016 г., II ТО, решение № 212/2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II ТО, решение № 202/2013 г. по т. д. № 866/2012 г., I ТО, решение № 76/2012 г. по т. д. № 377/2011 г. на II ТО, решение № 581/2010 г. по гр. д. № 1019/2009 г., III ГО, решение № 173/2016 г. по т. д. № 1689/2015 г. на II ТО, решение № 167/26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на I ТО, решение № 81/2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на I ТО.

При изложените доводи в касационната жалба е формирано искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено, а предявеният иск да бъде отхвърлен, евентуално делото да бъде върнато за ново разглеждане на въззивната инстанция. Претендира се присъждане на разноски за трите съдебни инстанции.

От ответника по жалбата НАП е подаден отговор, в който подадената касационна жалба се оспорва като недопустима, евентуално като неоснователна. Заявява се становище, че не са налице предпоставките за достъп до касационен контрол. Претендира се присъждане на разноски.

От третото лице помагач Агенция по заетостта не е подаден отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Предмет на исковото производство е предявен от НАП срещу „ИНТЕРПРОМ“ ЕООД иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване наличието на вземане с източник Акт за установяване на частно държавно вземане № 61/09.11.2015 г. по повод договор за безвъзмездна финансова помощ, сключен между „ИНТЕРПРОМ“ ЕООД, в качеството на бенефициер, и Агенция по заетостта, в качеството й на Междинно звено по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“, за финансиране на проект с наименование „Подобряване на безопасността на труда в „ИНТЕРПРОМ“ ЕООД“. Вземането е формирано в резултат на разликата между изплатени средства и извършени от ответника неверифицирани разходи. Въз основа на акта за установяване на частно държавно вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 8201/2018 г. на СРС.

Въззивната инстанция е възприела установените от първоинстанционния съд факти относно преведен от договарящия орган в полза на бенефициера аванс в размер на 31 012, 69 лв., осъществено на 10.11.2014 г. първо междинно плащане в размер на 77 320, 65 лв., депозирано от бенефициера на 31.10.2014 г. искане за окончателно плащане вх. № 2303-00-633/31.10.2014 г., както и извършена от договарящия орган във връзка с това искане проверка на място с вменено задължение към дружеството бенефициер да предостави допълнителна информация. Апелативният съд е констатирал, че след предоставяне на 14.01.2015 г. от „ИНТЕРПРОМ“ ЕООД на исканата информация от договарящия орган е последвал отказ за верифициране на разходи в размер на 71 554, 67 лв. /5 306 лв. за закупени 1 500 броя брошури и 1 500 броя диплянки, които не отговарят на изискванията, съдържащи се в т. 1.1 б. „в“ и т. 2.3.3 „в“ от Ръководството за публичност и визуализация, 59 428 лв. - разходи за обучение, тъй като проведеното от ответника не отговаря на изискванията, предвидени в Насоките за кандидатстване, и разходи в размер на 6 820, 60 лв. за организация и управление на проекта, тъй като същите не съответстват на допустимите процентни ограничения, съобразно Насоките за кандидатстване/ и е отправено искане за връщане на сума в размер на 28 300, 16 лв. – разлика между авансово платени разходи и верифицирани разходи. Срещу искането за връщане на парични средства е постъпило възражение от страна на бенефициера изх. № 2303-00-633#2/23.01.2015 г., а с писмо от 13.04.2015 г. договарящият орган е потвърдил липсата на верификация и е отправил повторна покана за възстановяване на сумата от 28 300, 16 лв.

За да потвърди първоинстанционния акт, въззивната инстанция е счела за неоснователно позоваването на въззивника - ответник по иска - на клаузата на т. 13.3., вр. с т. 13.2. от Общите условия към финансираните по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“ договори за безвъзмездна финансова помощ, уреждаща мълчаливо приемане и верифициране на разходи. Прилагайки граматическо тълкуване на цитираните разпоредби, въззивната инстанция е стигнала до извод, че т. 13.3. предвижда препращане единствено и само към материалните предпоставки, предвидени в т. 13.2., за депозиране на възражение и отговор на същото, както и за възможността от страна на договарящия орган да бъде извършвана проверка и изисквани допълнителни документи и разяснения, но не и към предвидените в същата клауза срокове за произнасяне от страна на договарящия орган. С оглед тези изводи е преценила за неоснователно твърдението на въззивника „ИНТЕРПРОМ“ ЕООД, че липсата на произнасяне по възражение от страна на договарящия орган може да обоснове извод за конклудентно верифициране на разходите. При анализ на събраните по делото доказателства решаващият състав е извел заключение, че не са ангажирани доказателства, които да установяват изпълнение на възложената работа по посочените от договарящия орган три пункта на неизпълнение. Съдът е анализирал обстоятелството, че в депозираното от дружеството възражение е направено признание относно липсата на текстовете по т. 1.1, б. „б“ и т. 2.3.3, б. „в“ от Ръководството за публичност и визуализация в изготвените 1 500 брошури и 1 500 диплянки, както и липсата на съответствие на проведените от дружеството обучения с изискването да са насочени към внедряване на сертифициран стандарт за безопасни и здравословни условия на труд извън задължителния въвеждащ инструктаж.

Не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационната жалба до контрол относно законосъобразност на постановеното от Апелативен съд София решение.

Отговорът на първия въпрос пряко произтича от съдържанието на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235 ГПК. Действително, въззивната инстанция има задължението да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички своевременно наведени възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Тези задължения на въззивната инстанция са последователно разяснявани както в задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 19 от ТР № 1/14.01.2001 г. по т. д. № 1/2001 г. на ОСГК, така и в казуалната практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК, част от която е цитирал и касаторът. В случая съставът на Апелативен съд София, нито задълженията си, произтичащи от цитираните по – горе процесуални норми, нито се е отклонил от релевираната в съответствие с чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК практика на ВКС. Във връзка с изложените от жалбоподателя доводи за допуснати процесуални нарушения от въззивната инстанция, предпоставили формулирането на първия въпрос, последният не заявява оплаквания за неглижиране на негови твърдения или представени от него доказателства, установяващи качеството му на изправна страна по договора и изпълнение на вменените му задължения като получател на безвъзмездна финансова помощ, които биха променили изхода на спора. Тук следва да се има предвид европейската и национална законодателна рамка, предвиждащи възможност за максимална защита на специфичните цели, които следва да постигнат държавите, ползващи се от предоставените чрез структурните фондове безвъзмездни средства, съответно строгата отчетност при разходването им. Това означава, че сключваните от Управляващия орган и Междинното звено по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“ с бенефициерите договори следва стриктно да бъдат изпълнявани и да се изплащат само онези разходи, които действително са били извършени и имат характера на допустими такива по смисъла на Програмата.

Твърденият от касатора пропуск на въззивната инстанция да обсъди сочения от него „преюдициален въпрос“ за ролята на оценителната комисия при преценка на подадените проектни предложения с цел даване на предложение кое от тях да бъде одобрено за получаване на безвъзмездна финансова помощ, е опит да бъде санирано процесуалното бездействие на страната да релевира в срока по чл. 370 ГПК всички свои защитни възражения, тъй като това възражение е направено едва в писмените бележки пред първата инстанция. Необходимо е да бъде отбелязано и, че това възражение не е от естество да промени крайния извод за основателност на предявения от НАП иск, доколкото се основава на вътрешно противоречивото твърдение, че представеното от „ИНТЕРПРОМ“ ЕООД проектно предложение съдържа неточност, препятстваща предоставянето на безвъзмездно финансиране, поради което дружеството следва да се освободи от последиците на неизпълнението си, щом тази неточност не е била ревизирана от оценителната комисия.

Вторият въпрос, формулирани от касатора, не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, да е от значение за формиране волята на въззивната инстанция и да извежда материалноправен или процесуалноправен проблем от значение за изхода на спора. На първо място, следва да се посочи, че във въззивната жалба „ИНТЕРПРОМ“ ЕООД не е навел оплаквания относно допуснати от първоинстанционния съд пропуски при разпределение на доказателствената тежест по смисъла на чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК, а това по недопустим начин за пръв път е релевирано като процесуално нарушение едва пред касационната инстанция. Наред с това, следва да бъде изяснено, че е недопустимо осъществяването на факултативен касационен контрол, когато касаторът формулира въпрос, предполагащ проверка правилността на възприетите от въззивния съд фактически изводи или обсъждане на събраните по делото доказателства. Тази проверка може да бъде осъществена едва във фазата на проверка за законосъобразност, но не и в производството по чл. 288 ГПК. Именно преоценка на събраните по делото доказателства цели поставеният под номер две въпрос, тъй като касаторът изразява несъгласие с възприетото от въззивния съд становище, че Лист за извършена окончателна проверка от 17.12.2014 г. не може да бъде третиран като документ за приемане на извършената работа по смисъла на чл. 264, ал. 2 и 3 на ЗЗД.

Третият въпрос е предпоставен от невярната теза на касатора, че въззивният съд е извършил тълкуване на обвързващите страните договорни клаузи при липса на необходимост от това, тъй като последните са ясни и недвусмислени. Касационната инстанция приема, че въззивният съд не се е отклонил от формираната по приложението на чл. 20 ЗЗД казуална практика на ВКС, обективирана в цитираните от жалбоподателя две решения, както и в служебно известните на съда решение № 115/2010 г. по т. д. № 939/2009 г. на I ТО и решение № 35/2020 г. по т. д. № 118/2019 г. на II ТО отделение, разрешенията в които изцяло се споделят от настоящия състав. В сочените съдебни актове се приема, че на тълкуване подлежат неясните и двусмислените уговорки, както и тези, които макар и разбираеми от външна страна, са предмет на спор между страните като тълкуването се извършва съобразно критериите на чл. 20 от ЗЗД. Целта е да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите като отделните уговорки се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта му, обичаите в практиката и добросъвестността. Извършеното от предходната инстанция тълкуване на уговореното в т. 13.2 и т. 13.3 от Общите условия към финансираните по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“ договори за безвъзмездна финансова помощ е предпоставено от наличието на спор между страните налице ли е верифициране на описаните в акта за установяване на частно държавно вземане разходи с конклудентни действия от страна на договарящия орган. За пълнота следва да се посочи и, че тезата на касатора за тацитно верифициране на извършените от дружеството бенефициер разходи нито кореспондира с установения от двете съдебни инстанции факт на изричен отказ за верификация, нито на разбирането относно същността на мълчаливото волеизявление, за наличието на което може да се съди по извършването на определени външно обективирани действия. В случая от договарящия орган явно и недвусмислено е изявена воля за неверифициране на търсените от дружеството касатор разходи с писмото от 13.04.2015 г. Ето защо, няма как да бъде възприета тезата, че въпросните разходите са одобрени мълчаливо от Агенция по заетостта в качеството й на договарящ орган. Да се предпоставя наличието на мълчаливо изразена воля от неспазването на инструктивни срокове при изричното й писмено обективиране е лишена от правна и житейска логика теза.

Касационната инстанция намира, че, след като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Апелативен съд София.

При изхода на спора и формираното от ответника по касация НАП искане за присъждане на разноски на основание чл. 81 ГПК касаторът следва да бъде осъден да ги заплати в размер на 300 лв.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС