Определение № 3330 от 10.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1915/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. А. С., чрез процесуалния му представител – адв. Г. Г., срещу решение № 2940 /16.05.2024г. по в.т.д. № 5915 /2023г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 5465/06.04.2023г. по гр.д. № 63047/2022г. на Софийски районен съд, 31-ви състав, за осъждане на Държавно предприятие „Български спортен тотализатор“ да заплати на Г. А. С., на основание на чл. 53, ал.1, вр. с чл. 52 от ППЗПП, вр. с чл. 62, ал. 3 от ТЗ и чл. 79, ал.1 от ЗЗД, сумата от 22 346,04лв., ведно със законната лихва, представляваща обезщетение за неспазено предизвестие съгласно чл. 19, ал.1, т. 4 от договор № 35-00- 2/11.03.2022г., като вместо това е отхвърлен искът, предявен от Г. А. С., с правно основание на чл. 92 от ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 3 от договор № 35-00-2/11.03.2022г., за сумата от 22 346,04 лв., представляваща неустойка в размер на шест месечни възнаграждения за прекратяване на договора предсрочно, без спазване уговорения шестмесечен срок за предизвестие. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и необосновано. Твърди, че е очевидно неправилен изводът на СГС, че уговореното обезщетение за предсрочно прекратяване на договора е прекомерно до такава степен, че да обоснове противоречие с добрите нрави. Счита, че уговорената клауза няма единствена цел, както е приел съдът, да излезе от присъщите функции на компенсаторна неустойка. Сочи, че неустойката не била уговорена самоцелно, а за да защити по-слабата страна в правоотношението – физическото лице. Поддържа, че договорянето на неустоечна клауза в противоречие с императивната норма на устройствения правилник на ДП „БСТ“ представлява злоупотреба с права от страна на Държавното предприятие. Счита, че неправомерно въззивният съд е отказал да приложи разпоредбата на чл. 92, ал. 2 от ЗЗД, като е следвало да намали неустойката съответно, а не да я обяви за нищожна. Поддържа и че съдът е следвало да приложи правилото на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, и приемайки клаузата за нищожна, да я замени с нейния императивен максимум, а именно обезщетение в размер на едномесечно възнаграждение. Счита, че съдът е пропуснал да отчете санкционният елемент на неустойката, като е обсъждал само обезщетителния й характер. По изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и уважаване на исковите претенции. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 от ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, като поставя следните въпроси: 1. „Длъжен ли е и има ли право съдът, когато открие наличието на правна норма с императивен максимум, определяща максимален размер на неустойката – да намали неустойката до размера на законоустановения максимум?“; 2. „Може ли съдът в този случай да прогласи клаузата за неустойка за нищожна и какъв вид ще бъде нищожността – пълна или частична, т.е. до размера на императивния максимум?“ Касаторът твърди, че съдът е допуснал нарушение на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, превратно е тълкувал дадените в ТР разяснения по прилагане на закона досежно наличието / липсата на ексорбитантност на уговорената между страните неустойка. Изложил е съображения за очевидна неправилност, свързани с неотчитане санкционния елемент на неустойката и отказ за прилагане на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Ответникът по касационната жалба – ДП „Български спортен тотализатор“ оспорва жалбата по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 28.08.2024г., подаден чрез процесуалния му пълномощник – юриск. В. С.. Поддържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното: Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, поради което е процесуална допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, СГС е приел, че въз основа на представената заповед № РД-09-97/07.02.2022г. и договор от 11.02.2022г., Министърът на младежта и спорта, на основание на чл. 13, ал. 3 вр. с чл. 15, ал.1, т.1 от Устройствения правилник на ДП „Български спортен тотализатор“ е назначил Г. А. С. като член на Управителния съвет на предприятието. С договора, на основание на чл. 52-54 от Правилника за прилагане на Закона за публичните предприятия, чл. 13А, ал. 5 от Закона за хазарта и и чл. 13, ал.3 вр. с ал. 2 от Устройствения правилник, му е възложено управлението и контрола на предприятието, като изпълняващ длъжността „член на УС“ за срок „до заличаването му в ТР като член на УС“, срещу месечно възнаграждение, определено съгласно Политиката за възнаграждения на членовете на УС и изпълнителния директор на предприятието. Въззивният съд е отчел, че съгласно чл. 19, ал. 1 от договора, същият се прекратява при наличие на обстоятелства по чл. 24 от Закона за публичните предприятия; по взаимно съгласие; едностранно от довереника с незабавно действие; с едностранно предизвестие от доверителя с шестмесечно предизвестие. СГС е посочил, че в чл. 19, ал. 4 е договорено, че при прекратяване на договора на основание на чл. 19, ал.1, т. 4 от същия, без да е спазен срока за предизвестие или без да е налице някое от обстоятелствата по чл. 24 от ЗПП, доверителят има право да получи обезщетение в размер на шест месечни възнаграждения по договора. Въззивният съд е приел, че с протокол от 28.03.2022г. от заседание на УС на ДП „БСТ“ за председател на УС е избран Г. А. С., а със заповед № РД-09-753/23.08.2022г. на Министъра на младежта и спорта, на основание на чл. 8, т. 19а от Закона за физическото възпитание и спорта, чл. 13а, ал. 7 от Закона за хазарта, чл. 13 от Устройствения правилник на ДП „Български спортен тотализатор“, Г. С. е освободен като член на УС на предприятието и договорът за управление, сключен с него, е прекратен. СГС е приел, че съгласно последния фиш за заплати на ищеца за юни 2022г., начисленията за пълен отработен месец от 22 дни са в размер на 4016,75лв. брутно, нетно 3615,07 лв. Въззивният съд е приел и че с писмо, с известие за доставяне на 28.09.2022г., ответникът е получил покана от ищеца за заплащане на обезщетение по чл. 19, ал. 3 от договора в размер на шестмесечното възнаграждение по договора. СГС е приел, че предявеният иск е с правна квалификация чл. 92 от ЗЗД. Счел е, че е безспорно, че в периода от февруари 2022г. до 23.08.2022г. страните са били обвързани от валидно правоотношение по договор за възлагане на управление. СГС е приел, че страна по правоотношението е предприятието, а не министърът, макар заповедта за назначаване и за прекратяване на мандата на ищеца, както и договорът за управление, да са подписани от министъра на младежта и спорта, тъй като това е извършено в резултат на реализиране на правомощията му по чл. 13а, ал. 7 от Закона за хазарта, чл. 8, т.19а от Закона за физическото възпитание и спорта и чл. 13, ал. 3 от Устройствения правилник на Държавно предприятие „Български спортен тотализатор“, но органът по назначаване не е страна по възникналото правоотношение, а действа като принципал. Отчел е, че БСТ е държавно предприятие по чл. 62, ал. 3 от Търговския закон към Министъра на младежта и спорта и е публично предприятие по смисъла на чл. 2, ал.1, т.1 от Закона за публичните предприятия /ЗПП/. СГС е приел, че макар назначаването на членове на УС на публични предприятия съгласно чл. 21 от ЗПП и чл. 12 от ППЗПП да се извършва след конкурс, при предсрочно прекратяване на мандат, възниква необходимост незабавно да се определи нов член на УС, и не е имало пречка да възникне валидно правоотношение по договор за управление, и без да е проведен конкурс, за периода до провеждането му, като за горното се е позовал и на разпоредбата на чл. 15, ал. 2 от Устройствения правилник на ДП „БСТ“. СГС е приел, че е неоснователно позоваването от ответника на разпоредбата на чл. 53, ал. 5 от ППЗПП, тъй като тя е в сила от 01.03.2023г., и не е уреждала правоотношението между страните за процесния период. С оглед горното е заключил, че между страните е имало валидно правоотношение по договор за управление. Въззивният съд е приел, че не е имало пречка за едностранно прекратяване на договора с ищеца към 23.08.2022г., тъй като такава възможност е предвидена в чл. 15 от Устройствения правилник на ДП „БСТ“, а и в договора между страните. Счел е за неоснователни твърденията на ответника, че били налице хипотезите за прекратяване на договора по чл. 24 от Закона за публичните предприятия, поради което и не се дължало обезщетение за неспазено предизвестие, тъй като в заповедта за прекратяване на договора с ищеца не се сочи като основание чл. 24 от ЗПП, нито като цифрово обозначение, нито като текст, а препращането към писмо на министъра на финансите, което не е представено и прието по делото, не установява това конкретно основание. По въпроса дали клаузата на чл. 19, ал. 1, т. 4 от договора, предвиждаща възможност за прекратяване на договора едностранно от доверителя с 6-месечно предизвестие, е валидна, СГС е посочил, че разпоредбата на чл. 15, ал.1, т. 8 от Устройствения правилник на ДП“БСТ“ урежда основание за прекратяване на договора от доверителя с едномесечно предизвестие. Разпоредбата на чл. 54 от ППЗПП позволява страните да уговорят прекратителни основания за договора за управление, но договорната свобода е ограничена от императивната норма на чл. 15, ал.1, т. 8 от Устройствения правилник на ДП“БСТ“, която не допуска възможност за уговаряне на по-дълъг срок на предизвестието, както например разпоредбата на чл. 326, ал. 2 от КТ. По подробно изложените доводи относно характера на въпросния подзаконов нормативен акт и статута на ДП „БСТ“, съдът е приел, че удължаването на срока на предизвестие за повече от един месец не е в интерес на предприятието, защото го задължава да търпи участие на довереника в управлението за срок, по-дълъг от нормативно установения, и че уреденият с правилника срок на предизвестие е в защита на публичния интерес, като нормата е императивна. С оглед горното е приел, че тя следва да замести клаузата на чл. 19, ал. 1, т. 4 от договора. СГС е приел, че клаузата чл. 19, ал. 3 от договора, предвиждаща обезщетение в размер на шестмесечно възнаграждение при прекратяване на договора от доверителя, без да се спази 6 месечния срок на предизвестието, е нищожна поради противоречие с добрите нрави, съобразявайки че възможността за едностранно прекратяване на договора от доверителя при липса на виновно поведение на довереника, е с предизвестие от 1 месец съгласно императивната правна норма. Въззивният съд е приел, че клаузата има неустойчен характер и за нея са приложими разпоредбите на чл. 92 от ЗЗД и на постановеното Тълкувателно решение на ВКС № 1/15.06.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 1/2009г. СГС е приел, че доверителят по договора е имал право да прекрати предсрочно договора с едномесечно предизвестие, и уговарянето на неустойка при неспазено предизвестие в размер на 6-месечно възнаграждение, е прекомерна до степен, обосноваващ противоречието й с добрите нрави. Посочил е, че действително при сключване на договора е уговорена клаузата на чл. 19, ал. 1, т. 3, но нейната нищожност е изначална и съществуването на такава договорка не може да се съобрази при преценката на валидността на клаузата за неустойка. СГС е приел, че размерът на уговорената неустойка надхвърля значително размера на възнаграждението за един месец, каквото ищецът би получил, ако доверителят бе спазил задължението си да прекрати договора с него с предизвестие с нормативноустановената продължителност. СГС е приел, че така уговорената неустойка не съответства на типичните за неустойката функции и е нищожна. С оглед горното съдът е отменил решението на първоинстанционния съд и е отхвърлил иска за неустойка. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос. За да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, следва правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, т.е. разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а хипотезата за развитие на правото е налице когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Първият поставен от касатора въпрос, дали е длъжен съдът когато открие правна норма с императивен максимум, определяща максимален размер на неустойка, да я намали до размера на законоустановения максимум, не може да обуслови допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е обуславящ за решаващите изводи на въззивния съд. СГС не е приел, че има императивна норма, която определя максимален размер на уговорената неустойка, а че уговорената неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави по подборно изложените мотиви. Въззивният съд е отчел нищожността на друга клауза от договора, а именно тази за срока на предизвестието, която е приел, че следва да се тълкува като заместена с императивната правна норма. Така поставен въпросът е неотносим, тъй като не кореспондира с решаващите мотиви на въззивното решение и не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Горното важи и за втория въпрос, който е свързан с първия, а именно дали в този случай съдът следва да прогласи частична или пълна нищожност, тъй като въззивният съд не е приел за нищожна поради противоречие с императивна норма клаузата за договорна неустойка. Преценката на клаузата за нищожна е с оглед нарушение на добрите нрави и е обоснована от съда с подробно изложените мотиви, но не е поради противоречие със закона, поради което поставеният въпрос дали следвало да се замества с императивен максимум е ирелевантен и отговорът му не е обуславящ за изхода на спора. Следователно и този въпрос не съставлява общо основание за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1 от ГПК. Касаторът не е обосновал и допълнителните селективни критерии, на които се позовава, като за основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, бланкетно заявено, липсват заявени конкретни доводи, а основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, посочено като тълкуване в противоречие с Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. на ОСГТК на ВКС не кореспондира с поставените въпроси. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но не може да формулиран служебно от касационната инстанция, с оглед спазване принципа на диспозитивното начало в гражданския процес по чл. 6 ГПК. Липсва конкретен правен въпрос, разрешен от въззивната инстанция в противоречие със задължителната практика на ВКС, поради което не се обосновава надлежно формулирано основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Неоснователни са и доводите на касатора за наличие на основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от същия, без да се налага обсъждане на мотивите му. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, но не може да бъде установена само въз основа на акта, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд при допускане на касационно обжалване. Изложените от касатора доводи относно неправилността не биха могли да обусловят извод за очевидна неправилност по смисъла на горепосочената разпоредба, тъй като предпоставят преценка и обсъждане на фактическите и правни изводи на въззивния съд, което отрича наличието на тази квалифицирана форма на неправилност. С оглед гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Предвид изхода на спора на касатора не се следват разноски. Ответникът е заявил искане за присъждане на разноски, представляван е от юрисконсулт, поради което следва да му се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от 150 лв. Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.