Определение № 510 от 20.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3042/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Н. С. срещу въззивно решение № 527 от 22.12.2014 г. (в жалбата като дата на решението неправилно е посочена датата на съдебното заседание 24.11.2014 г.) по гр. д. № 655 /2014 г. на Софийски окръжен съд, с което е отменено решение № 80 от 09.05.2014 г. по гр. д. № 262 /2014 г. на Ихтимански районен съд, с което е допусната делба и вместо това постановено друго, с което е отхвърлен иск на А. Н. С. срещу Б. М. К. за делба на недвижим имот – на апартамент със застроена площ 109 кв.м., на първия етаж на масивна двуетажна жилищна сграда, ведно с идеалните части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място с площ 630 кв.м. в [населено място], индивидуализирани в решението. Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу. Насрещната страна Б. М. К. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение, постановено в първа фаза на съдебна делба, по което не е налице изключението по чл.280,ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел следните правни изводи: Договорът за учредяване от А. С. на М. Г. на право на строеж не е нищожен поради липса на съгласие: Обективираната в него воля на страните е достатъчно ясно изразена – страните ясно са уговорили, че сключват договор за учредяване право на строеж и изрично са се съгласили, че сключват и предварителен договор, по силата на който суперфициарят – собственик да прехвърли впоследствие на С. един от обектите в сградата. Фактът, че прехвърлянето е предмет на предварителен договор, уговарянето на парична цена в него, както и изрично регламентираният механизъм за нейното коригиране съобразно инфлацията недвусмислено сочат, че страните са имали предвид възмездно прехвърляне на имота срещу цена в пари, т.е. продажба. Този извод се потвърждава и от извънпроцесуалното поведение на ищцата, която се явила пред нотариус за сключване на окончателен договор за възмездно придобиване на имота, водила е преговори за неговата продажна цена и единствено непостигането на съгласие по този въпрос е осуетило сключването на договора. Нито една клауза от договора не предвижда безвъзмездност. Изложени са мотиви за неоснователност на твърдението, че правото на строеж се отстъпва винаги безвъзмездно. С разпоредбата на чл.55 ЗС законодателят не предвижда ограничение за възмездност при придобиването на ограничени вещни права. Посочена е теория и съдебна практика, които допускат придобиването чрез безвъзмезни сделки. Въззивният съд обаче, при анализ на уговорките в договора приема, че правото на строеж е било учредено възмездно – че суперфициарят ще построи обекта за своя сметка (т.е. че фактически ще кредитира бъдещия му приобретател за периода на строежа) и ще сключи окончателен договор за този имот с учредителя срещу предлагане на по-изгодна цена – не по – висока от договорен между страните лимит. Престацията на Г. се е свеждала не до безвъзмездно прехвърляне на апартамента, а до предлагането на по-изгодни цена и условия за прехвърлянето му по предварителен договор. А. за неопределеност на цената на предварителния договор е неоснователна: Въззивният съд е тълкувал уговорките в договора и е приел, че съответстват на установената с решения по чл.290 ГПК практика на ВКС по гр.д. 783 /2011 г., ІV г.о., по гр.д. 905 /2010 г., ІV г.о., че цената по предварителния договор за продажба може да не е твърди определена, но да е определяема, като е посочен начинът за определяне на нейния размер, като при това не е необходимо този начин да се посочва в детайли и с подробен изчислителен алгоритъм, а е достатъчно да се препрати към релевантните за цената обстоятелства. Въззивният съд е приел извода, че не е задължително начинът на определяне на цената да бъде детайлно и изчерпателно описан в договорните клаузи, а е достатъчно договорът да съдържа необходимия минимум за нейното изчисляване с оглед конкретните обстоятелства и отношенията между страните, включително и въз основа на външни за договора параметри, каквито са нормативните разпоредби, строителните разходи, лихвените проценти и всичко друго, за което страните са се съгласили, че е от значение за размера на цената и което не противоречи на императивните правни норми. Въззивният съд е основал извода си и на друга посочена съдебна практика и правна теория. в които за достатъчна се приема само фактическата определяемост на цената, без тя да произтича от договорните клаузи, а дори се допуска определянето и с помощта на вещо лице (позовал се е на решение на ВКС по гр.д. № 1311 /2009 г.. ІІІ г.о., посочено и по-долу). Въззивният съд е приел, че в конкретния случай изборът на конкретния размер принадлежи на длъжника - М. Г. съгласно диспозитивната разпоредба на чл.130 ЗЗД, което той е упражнил като е определил цена 380 евро (на кв.м.) в нотариалната покана за сключване на окончателен договор. Въззивният съд е изложил и отделни доводи за неоснователност на аргументите за нищожност на договора на основание чл.26,ал.2,предл.4 ЗЗД. Между С. и Г. договор не е сключен договор за строителство, нито някакъв особен ненаименован договор, а два договора – за учредяване право на строеж и предварителен – за покупко-продажба на имот. Крайните изводи на въззивния съд са, че договорът е валиден и е породил целените с него правни последици: суперфициарят М. Г. е станал собственик на построената от него сграда в упражняване на учреденото му право на строеж. Окончателен договор не е сключен поради отказа на С. при условията на предварителния договор. Поради това и на основание чл.95 -98 ЗЗД Г. валидно се е отказал от този договор, видно от изричното му изявление в нотариалната покана и последващите му конклудентни действия по разпореждане на имота в полза на трето лице. А щом не е сключен окончателен договор, ищцата няма права върху обекта Съответно, последващото прехвърляне на имота на ответницата К. е породило целения с него ефект и понастоящем тя е едноличен собственик., а искът за делба е неоснователен и следва да се отхвърли изцяло. Във връзка с доводи за неправилни изводи относно нищожността и приращението жалбоподателят извежда материално-правни въпроси, които извън хипотетичните въпроси, въпросите за факти и извън твърденията за неправилност, се свеждат до следните групи въпроси: Дали има валидна уговорка за цена – определена или определяема, когато в договор за учредяване на право на строеж, страната, в чиято полза то е учредено, е поела задължение да изгради постройката и да прехвърли на учредителя правото на собственост върху етаж от постройката при цена не по-висока от посочена стойност на квадратен метър (визираната цена е 400 евро) или при такава уговорка е налице порок – нищожност поради липса на съгласие. Дали може да се счита, че такава уговорка е определяема и представлява задължение с право на избор по чл.130 ЗЗД в полза на длъжника по договора. Приложима ли е разпоредбата на чл.130 ЗЗД в случай, че в един предварителен договор не е уговорен механизъм за определяне на окончателната продажна цена. При наличие на два договора, инкорпорирани в един и същ нотариален акт, които са обвързани и обусловени един от друг, не следва ли да се изследва волята на страните, изразена и в двата договора, не следва ли да се тълкуват и двата договора в тяхната съвкупност. Първите два въпроса са обуславящи. Но не са разрешени в противоречие с посочените решения: № 475 /08.06.2010 г. по гр.д. № 1311 /2009 г., № 364 /30.04.2010 по гр.д. № 689 /2009 г. на ВКС, ІV г.о., № 288 /02.07. 2012 по гр.д. № 783 /2011 г. на ВКС, ІV г.о., № 475 /08.06.2010 по гр.д. № 1311 /2009, на ВКС,ІІІ г.о., № 169 /22.04.2003 по гр.д. № 2520 2002 г. на ВКС, V г.о., № 638 / 15.12.2009 по гр.д. № 2223 /2008 г. на ВКС,ІІ г.о., в които не е разгледана подобна уговорка. Доколкото в тези въпроси се съдържа въпрос дали цената може да е определяема, видно от изложеното по-горе за приетото от въззивния съд, то е в съответствие, а не в противоречие с установената практика и посочените решения. Третият въпрос не е обуславящ, видно от изложеното въззивният съд е приел обратното на това, което се съдържа във въпроса. Четвъртият въпрос е обуславящ, но той не е разрешен както твърди жалбоподателят, а по обратния начин – от отразеното за мотивите на въззивния съд, е видно, че при тълкуването на уговорките в договора в съответствие с установената практика въззивният съд е търсил действителната обща воля на страните, тълкувал е отделните уговорки във връзка една с друга и е търсил смисъла на всяка една, който произтича от целия договор. Разрешенията на въззивния съд са в съответствие с посоченото решение № 364 /30.04.2010 по гр.д. № 689 /2009 г. на ВКС, ІV г.о. Поради съответствие на разрешенията по обуславящите въпроси с цитирани по-горе съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК настоящият състав намира, че въпросите нямат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и не обуславят основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, така, както е уточнено в ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС. Не следва да се обсъжда наличието или липсата на противоречие с посочени въззивни решения, за които няма данни да са влезли в сила, нито с определения по чл.288 ГПК на ВКС, които съгласно ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС не се включват в обхвата на т.2 на чл.280,ал.1 ГПК (Съдебната практика се формира от всички влезли в сила съдебни решения.). Поради изложеното следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Насрещната страна претендира разноски и с представения договор за правна помощ е доказала уговарянето и заплащането на сумата 800 лева за процесуално представителство, които следва да и се присъдят. Воден от изложеното съдът