Определение № 72 от 05.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 369/2021 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. И. И. срещу определение на Плевенски окръжен съд № 260125 от 02.10.2020 г. по ч.гр.д.№ 763/ 2020 г., с което е потвърдено определение на Плевенски районен съд от 27.08.2020 г. по гр.д.№ 3693/ 2020 г. и по този начин е прекратено исковото производство по предявения от частния жалбоподател против П. И. И. и И. К. И. иск за унищожаване на сделки, обективирани в нотариален акт № ***, т.**, рег.№ ****/ 21.05.2018 г и .нотариален акт № ***, т.**, рег.№ ****/ 21.05.2018 г. поради това, че към момента на сключването им прехвърлителят не е могъл да разбира и ръководи действията си и за отмяна на тези нотариални актове на основание чл.537 ал.2 ГПК. Жалбоподателят поддържа, че съдът не е обсъдил доводите в частната му жалба. Според него страната по делото трябва да изложи фактите, от които черпи права, а доказването им следва да бъде извършено след провеждане на открит процес. Правната квалификация на иска е задължение на съда, а не на страната. В случая съдът коментирал само правната квалификация, без да вземе предвид твърденията в исковата молба. Счита, че при изложените от него твърдения искането за отмяна на нотариалните актове, с които са извършени оспорените сделки, е допустимо. Затова смята обжалваното определение за незаконосъобразно и моли да бъде отменено. Като основание за допускането на същото до касационен контрол заявява твърдение за очевидната му неправилност /чл.280 ал.2 т.3 пр.3 ГПК/, която обоснова с твърдения за неправилна квалификация на спорното право, без съдът да е изпълнил задължението си сам да даде правилната квалификация при изложените в исковата молба твърдения. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Пред първоинстанционния Плевенски районен съд делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от К. И. И. срещу П. И. И. и И. К. И., предявен е иск за унищожаване на сделките, обективирани в нотариален акт № ***, т.**, рег.№ ****/ 21.05.2018 г и нотариален акт № ***, т.**, рег.№ ****/ 21.05.2018 г. С тях вторият ответник продал на първия свои недвижими имоти. Според ищеца тези сделки са извършени от първия ответник в състояние, което не му е позволявало да разбира свойството и значението на извършеното поради налични заболявания. Поискано е сделките да бъдат обявени за унищожаеми и да бъдат отменени нотариалните актове, с които са извършени. Първоинстанционният съд е прекратил производството по така предявените искове като е приел, че унищожаване на сделка може да се претендира само от страната, в чиято полза законът допуска унищожаемостта. Въззивният съд, с обжалваното в настоящето производство определение, споделил изводите на първата инстанция, като допълнил, че отмяната на актове по чл.537 ал.2 ГПК е последица на успешно проведено исково производство за несъществуване на обективираните в тях права, но съгласно задължителната практика на Върховния касационен съд не подлежат на отмяна по този ред актове, обективиращи извършени правни сделки. Касаторът не е формулирал правен въпрос, по който така постановеното въззивно определение да бъде допуснато до касационен контрол. Според него актът е очевидно неправилен по смисъла на чл.280 ал.2 т.3 пр.3 ГПК, защото съдът е дал грешна квалификация на спорното право, без да е изпълнил задължението си сам да даде правилната квалификация при изложените в исковата молба твърдения. Очевидната неправилност като основание за достъп до касационно обжалване обаче следва да може да бъде изведена въз основа на прочит на самия акт и при изложените от касатора твърдения. Тази предпоставка в случая не е налице, защото обикновеният прочит на обжалвания акт сочи съответствието му с установената практика, според която чужди права пред съд могат да се предявяват за защита само в изрично предвидените от закона случаи. Вън от тези случаи лицата могат да предявяват пред съда само собствените си права. Потестативното право за унищожаване на правни сделки принадлежи само на лицата, на които законът признава това право, респективно – на техните правоприемници. Ако ищецът не твърди, че е титуляр на правото за унищожаване, нито твърди, че е правоприемник на титуляря, той не предявява свои, а чужди права. Такова лице не се явява /според собствените му твърдения в исковата молба/ надлежно процесуалноправно легитимирана страна по предявения иск, следователно липсва абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на този иск. В съответствие с така установената практика са и решаващите изводи в обжалвания акт, поради което той не може да се окачестви като очевидно неправилен. По изложените съображения Върховният касационен съд