Определение № 15 от 14.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3493/2020 г.

Производството е образувано по частна жалба на на Т. Ц. С. и М. А. М., двамата със съдебен адрес [населено място], подадена чрез пълномощника им адвокат Е. Б., срещу определение №149 от 14.04.2020 г. по ч. гр. дело №411/2020 г. на Върховния касационен съд, III г.о., с което е оставена без разглеждане частната им касационна жалба срещу определение №25774 от 04.11.2019г по ч.гр.дело № 13145/2019г на Софийски градски съд. В обжалваното определение е прието, че цената на иска по делото е под 5000 лв., поради което и съобразно чл.274, ал.4 ГПК не подлежи на касационно обжалване и определението на въззивния съд, с което е потвърдено първоинстанционното определение за прекратяване на делото. Съдът присъжда законна лихва върху паричното вземане за главницата, когато това е поискано от ищеца, с посочването на нейния начален и краен момент, а не с нейния размер. Поради това този размер не формира цената на иска, дори след завеждане на исковата молба да е станал определяем. Частната жалба е депозирана в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя е неоснователна. Правилно е направен извод в обжалваното определение, че съгласно изричната разпоредба на чл.274, ал.4 ГПК, не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. Според чл.280, ал.3, т.1 ГПК (изм. ДВ, бр.50 от 03.07.2015 г. в сила от 07.07.2015 г., предишна ал.2, бр.86, 2017 г.), на касационно обжалване не подлежат решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева – за граждански дела и до 20 000 лева - за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Производството по първоинстанционното дело е образувано по осъдителен иск за сумата 4 539.94 лв. – мораторна лихва върху главница от 17062 лв. При предявяването на иска, ищецът е този, който посочва цената на иска – чл. 70, ал.1 ГПК. Единствено, ако се увеличи спорният предмет, това ще рефлектира върху цената на иска, като доведе до увеличението на последната, което е свързано и със съблюдаване при това положение на изискванията на закона във връзка с родовата подсъдност, както и с дължимата държавна такса. В случая не е налице такава промяна при условията на чл. 214, ал.1 ГПК, защото съобразно изричната разпоредба на чл.214, ал.2 ГПК не се смята за увеличение на иска прибавянето на изтекли лихви или на събрани добиви от вещта след неговото предявяване. Оттук следва, че ВКС е бил сезиран с частна жалба срещу определение по дело, решението по което не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Частната касационна жалба правилно е оставена без разглеждане поради недопустимост на касационния контрол. Ето защо обжалваното определение трябва да бъде оставено в сила. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.