Определение № 374 от 02.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1666/2020 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Л. Т. против решение № 37 от 09.01.2020 г. по гр.д.№ 2395/2019 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3408 от 19.08.2019 г.14012/2018 г. на РС-Пловдив. С последното е отхвърлен, предявеният от него иск по чл. 108 ЗС, основан на придобивна давност против С. Е. Ч. по отношение на ПИ, съставляващ лозе с идентификатор ...., находящ се в землището на [населено място], [община], област Пловдивска. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 69 ЗС, за допуснати съществени процесуални нарушения при анализа на доказателствата, тъй като не е отчетена заинтересоваността на свидетеля, доведен от другата страна и за необоснованост на извода, че процесният имот е с наследствен характер, поради което за него не се прилага презупмцията на чл. 69 ЗС, и че ищеца не бил отблъснал владението на брат си. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1 т. 1 ГПК поради противоречие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС относно приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС по отношение на имоти, които не са съсобствени на основание наследяване. На основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК се иска допускане до касация по въпроса: ипотекирането на имота за обезпечаване на свой дълг и налагането на възбрана от съдебния изпълнител сочат ли на отблъскване на владението на третото лице, респективно елиминират ли намерението му за своене. Ответникът по касация С. Ч. оспорва касационната жалба и допускането до касация поради това, че първия въпрос е неотносим, поради това, че касаторът не твърди съсобственост на процесния имот, а и съдът не се е позовал на него за периода след сключване на доброволната делба. Третото лице-помагач на ответника, М. А. Д. оспорва жалбата и допускането до касация. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: К. Л. Т. е предявил иск по чл. 108 ЗС против С. Ч. за имот – лозе от 1,156 дка., съставляващо идентификатор .... Твърди, че макар това лозе да е придобито на основание договор за доброволна делба от 17.06.2004 г. от брат му И. Т., то поради това, че брат му не упражнявал правомощията си на собственик, той го стопанисвал и управлявал - грижел се за лозето, като извършвал селскостопанските действия с него – резитба, пръскане и прибирал плодовете от него и така упражнявал владение в продължение на период от десет години до 2014 г. и го придобил по давност. По делото е установено, че е сключен договора за доброволна делба от 17.06.2004 г., по силата на който ищецът получил в самостоятелен дял имот южно от процесния, а брат му И. Т. получил северния имот, предмет на настоящия спор. И. Т. ипотекирал имота за свое задължение на 20.10.2009 г. Той е длъжник по няколко изпълнителни дела, по които е насочено изпълнението върху процесния имот. Наложени са няколко възбрани по отделните изпълнителни дела. На 30.04.2014 г. /преди изтичане на десет години от сключване на договорът за доброволна делба/ е извършен опис на процесното лозе от съдебния изпълнител, като имота е намерен във владение на длъжника, а не на ищеца и е оставен за пазене в длъжника според представеният по делото протокол. Той е официален свидетелстващ документ, който не е оспорен в хода на процеса. Действията на съдебния изпълнител по отношение на този имот са обжалвани само от длъжника И. Т.. Ищецът е подал жалба срещу действията на съдебния изпълнител, но само по отношение на тези, които са насочени против друг имот, който е бил съсобствен между него и длъжника. По отношение извършеният опис на процесния имот с идентификатор .... и оставянето му за отговорно пазене на брат му, ищецът не е подал жалба срещу действията на съдебния изпълнител макар, че видно от подадената от него жалба за другия имот, е узнал за образуваното изпълнително дело. Не е защитил и правата си чрез предявяване на иск по чл. 440 ГПК до приключване на публичната продан на процесния имот. От показанията на един от свидетелите, доведени от него се установява, че брат му – титуляр на правото на собственост, също получавал известно количество грозде от процесното лозе, а от показанията на св. А. се установява, че ищецът искал да купи имота за себе си от третото лице-почагач, М. А. Д., на която е възложен от публичната продан, а тя го е продала на ответницата. При тези доказателства, РС е приел, че ищецът не е доказал, че след доброволната делба е отстранил владението на брат си, демонстрирайки срещу него, че свои имота за себе си. Въззивният съд е потвърдил това решение, като е разгледал подробно твърденията на ищеца и е посочил, че до делбата имота и бил съсобствен и тогава ищеца не го е владял за себе си, делбата е заличила това владение и презумпцията на чл. 69 ЗС не се прилага. По отношение на периода след делбата, съдът е посочил, че прибирането на реколтата от ищеца доказва само упражняване на фактическа власт, но не е достатъчно за да манифестира намерение за своене. Обстоятелството, че титуляра на правото на собственост не е възразил брат му да обере лозето, не демонстрира владение, като е съобразен и установения от свидетел факт, че и собственика е получавал част от реколтата. Преценено е и това, че с ипотекиране на имота, и защитата в изпълнителното производство, братът на ищеца е упражнявал правомощята си на собственик. Преценено е поведението на ищеца в хода на изпълнителното производство и непредприемане на действия от него при насочване изпълнението върху процесния имот. Като ирелевантно за спора е преценено обстоятелството, че постановлението за възлагане на имота на третото лице-помагач от публичната продан е вписано по-късно – на 03.04.2917 г., защото то е влязло в сила на 24.04.2015 г., към който момент настъпва транслативното вещно действие на публичната продан, а ищецът не е придобил имота на основание чл. 79 ЗС. Затова е прието, че ответницата е придобила имота от собственик. При тези мотиви, първият поставен въпрос, свързан с придобиване правото на собственост на идеална част от съсобствен имот от един от съсобствениците е ирелевантен за спора и не определя изхода от него. Процесния имот не е съсобствен, а и съдът не се е позовал на ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС за периода след доброволната делба, която е прекратила съсобствеността. Относно приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание, съдебната практика /Решение № 45 от 16.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6533/2014 г., II г. о., ГК, Решение № 32 от 2.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1816/2018 г., II г. о., ГК, Решение № 66 от 26.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1985/2019 г., I г. о., ГК/ приема, че упражняващият фактическата власт държи имота за себе си, тъй като презумпцията се прилага, т.е. той има качеството на владелец, но тя е оборима. Отделно от това, за да се придобие имот в резултат на владение в изискуемият се от закона срок е необходимо и владението да отговаря на установените в ЗС признаците, а те следва да се докажат от този, който се позовава на него. Владението трябва да е явно, несъмнено, спокойно, непрекъснато. Не е достатъчно бившият собственик или бившият съсобственик да реши да започне да свои имота, защото владението не може да бъде скрито. Промяната в намерението на държателя трябва да намери външна изява чрез предприемане на действия, които да дадат възможност на собственика да узнае, че неговото владение е отблъснато и тези действия не трябва да могат да се приемат и като проява на друго поведение.. /Решение № 136 от 16.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 436/2014 г., I г. о., ГК/. Установените по делото обстоятелства оборват презумпцията на чл. 69 ЗС. Изразеното от ищеца желание да купи имота е доказателство, че той не го е считал за свой. Показанията на свидетеля, който установява този факт не са оборени от никакви други доказателства. С официален документ е доказано, че преди изтичане на десет години от сключване на договорът за доброволна делба, имотът е предаден за отговорно пазене на собственика му – длъжник в изпълнителното производство и ищецът не е предприел никакви действия, за да защити владението си по глава тридесета от ГПК, ако е считал, че упражнява такова върху процесния имот. Затова мотивите на обжалваното решение не са в противоречие със съдебната практика по чл. 69 ЗС, а същевременно наличието на такава е основание да не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК по приложението на този текст. Съдебната практика е изяснила, че налагането на възбрана върху недвижим имот не е пречка трето лице да упражнява владение върху него, защото придобивната давност е оригинерен способ за придобиване правото на собственост и правилата за противопоставимост на сделките след възбраната не се прилага. / Р № 292/05.11.2013г. гр.д.№ 1291/2012г.ІV гр.о./ Ипотекирането на недвижим имот от собственика му е действие, чрез което той демонстрира правомощията си на собственик. Дори да не се упражнява правото на собственост в пълен обем обаче, това не води до изгубването му – чл. 99 ЗС. То се изгубва само ако друг по придобие чрез някой от способите по чл. 77 ЗС. Тъй като ищецът не е доказал наведеното от него придобивно основание по предявения от него иск за собственост, конкретно че е своил имота, чрез демонстриране на явно и несъмнено владение за себе си, последният поставен въпрос не определя изхода от спора. Затова по него не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. По изложените съображения не се допуска касационно обжалване на предявените основания и по поставените от касатора въпроси. На основание чл. 78, ал.4 ГПК, на ответницата С. Е. Ч. следва да се присъдят претендираните от нея деловодни разноски в доказаният с пълномощното размер 580 лв., за които е отразено, че са платени от нея в брой. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение