Определение № 726 от 25.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1611/2020 г.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 1096/10.02.2020 г., допълнена с молба вх. № 1842/04.03.2020 г. от А. М. И., чрез адвокат Г. Г., срещу решение № 214 от 20.12.2019 г. по в.гр.дело № 355/2019 г. на Апелативен съд-Пловдив., с което е потвърдено решение № 137 от 18.04.2019 г. по гр.д.№ 400/2018 г. на Окръжен съд-Хасково, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от А. М. И. срещу Ш. Р. Б. иск с правно основание чл.30 СК за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата от 43 511.04 евро с левова равностойност 85 100.20 лева, представляваща налична сума по открит по време на брака банков депозит. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени решението и предявеният иск с правно основание чл.30 СК да се уважи. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. В производството по иск с правно основание чл.30, ал.1 СК с предмет банков влог или друго материално право на името на единия от съпрузите, носи ли ответната страна – титуляр на влога или правото, тежестта да докаже по делото произхода на средствата за придобиването му и факта, че същите са нейна лична собственост, или тежестта на доказване носи само ищеца; 2. Как следва да подходи съда в случаите, когато никоя от страните във висящ процес, образуван по иск с правно основание чл.30, ал.1 СК с предмет банков влог, не докаже наличието на доходи или имущество, които да са били достатъчни, за да бъде направен влога в банка – да признае, че ищцовата претенция е недоказана и влогът да остане еднолична собственост на съпруга – негов титуляр, или да приеме, че като придобити по време на брака, средствата по влога следва да са съсобствени между страните при съответни дялове според степента на доказване на техния размер от всеки от тях или пък равни, независимо от това дали съпрузите са имали доходи, които са позволявали тяхното спестяване; 3. Във връзка с горното – липсата на доказателства за произхода и наличието на средствата по открит по време на брака банков влог на името на единия от съпрузите, от значение ли е за съда при преценката на въпроса с чии средства е открит влога и може ли да се тълкува във вреда на ищеца и в полза на ответника – титуляр на влога; 4. В производството по иск с правно основание чл.30, ал.1 СК с предмет банков влог, подлежи ли на изследване въпроса за други придобити по време на брака между страните парични влогове или имущества и тяхното стойностно изражение и може ли наличието на такива да окаже влияние при решаване на въпроса за това дали парите по влога са придобити с изключителни или преобладаващи средства на единия съпруг? В такъв случай и при установени в процеса други влогове и имущества, титуляр на които е ищецът по иска, допустимо ли е съдът само на това основание да приеме, че същият няма права върху влога или имуществото на ответника – негов титуляр; 5. Допустимо ли е при твърдение на ищеца за изключителен принос в придобиването на средствата на името на ответника – титуляр на банков влог, заведеният иск с правно основание чл.30, ал.1 СК да бъде уважен частично, т. е за част от влога според доказаността на приноса от страна на ищеца, или само заради твърдението за изключителен принос и при недоказаност на приноса в пълен размер, искът следва да бъде отхвърлен; 6. Релевантно ли е за съда по предявен иск с правно основание чл.30, ал.1 СК обстоятелството, че в периода след завеждането на иска и в хода на образуван исков процес за развод, страните са постигнали споразумение за прекратяване на брака си, в което са се съгласили относно подялбата на движими и недвижими вещи, придобити в режим на СИО, без да уговарят решение относно влога, предмет на спора по чл. 30, ал.1 СК, който по силата на закона е еднолична собственост на съпруга-титуляр? И в обратния смисъл – има ли производството по чл.30, ал.1 СК относно придобит по време на брака банков влог на името на единия от съпрузите, значение за решаване на делото за развода и допустимо ли е въобще в процеса за развод по взаимно съгласие да бъде разглеждан въпроса относно вещите, които са еднолична собственост на единия съпруг по силата на закона, макар и придобити по време на брака. Жалбоподателят излага твърдения, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и поддържа искане касационно обжалване на въззивното решение да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответницата по касационната жалба Ш. Р. Б., чрез адв.М. К. в писмен отговор е изразила мотивирано становище за липса на соченото основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд е приел, че при действащия СК, когато отношенията между съпрузите се уреждат при режим на общност, в нея не се включват придобитите по време на брака парични влогове /предвид липсата на изрична разпоредба, аналогична на чл. 19, ал. 1 от СК (отм.)/, че същите са лична собственост на съпруга, на чието име са придобити, като това се отнася и за отношенията, възникнали по заварени бракове / § 4, ал. 1 от ПЗРСК /. Прието е, че в този случай защитата на съпруга, който не е титуляр на влога, но е допринесъл за събиране на паричните средства по него, или твърди, че те са изцяло негова собственост поради негов изключителен принос /каквото е становището на ищеца/, следва да се осъществи по реда на чл. 30 от СК. Съдът е намерил за неоснователно възражението на ответницата Б. за недопустимост на иска поради това, че ищецът претендира цялата сума по влога като средства, негова лична собственост, а не само дял от тях. Посочено е, че според действащия СК паричните влогове са собственост на съпруга, на чието име са открити те, като другият съпруг може да оспори тази собственост с твърдение, че има принос за придобиване на средствата или че те са изцяло негови, като и в двата случая предявеният от него иск следва да е по реда на чл. 30 от СК, а целта е да не се допусне нарушение на основен принцип за забрана на неоснователно обогатяване. Прието е, че с влязло в сила на 09.11.2018 г. решение, постановено по гр. дело № 1837/2018 г. на Хасковския районен съд е прекратен сключеният на 06.06.1999 г. граждански брак между А. М. И. и Ш. Р. Б., като е утвърдено постигнатото между тях споразумение. Страните по делото имат син – Д., [дата на раждане] Прието е също, че на 15.07.2014 г. по искане на Ш. Б. в “Юробанк България” АД на нейно име била открита безсрочна спестовна сметка и сключен договор за спестовна сметка “Лоялен спестител”, по която банката е приела да съхранява и извършва по нареждане на титуляра плащания в границите на наличността по сметката, като начислява основна лихва, предвидена в нейните условия, по която сметка на 13.11.2015 г. са внесени за съхранение 40 000 евро за срок от 12 месеца, а към 25.04.2018 г. наличността по влога вследствие на олихвяване е била 43 511.04 евро, или 85 100.20 лв. Предвид факта кога и в какъв размер е открит влогът на името на Ш. Б. съдът е приел, че вземането на ответницата е придобито по време на брака на страните и е на значителна стойност. Приел е за установено, че по време на брака си страните са закупили недвижим имот – апартамент в [населено място] с площ от 70.16 кв. м., ведно със склад от 2.79 кв. м. и припадащите се части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, за сумата 60 906.15 лв. Прието е за установено от извлечение от сметка в “Пощенска банка” АД - София, че А. И. също е имал открит срочен депозит към 13.11.2015 г. в размер на 60 000 лв., който към 14.11.2016 г. в резултат на олихвяване е станал 60 552 лв. Съдът е обсъдил събраните по делото гласни доказателства. От показанията на свидетелката Х. И. /майка на ищеца/ е прието за установено следното: след сключване на гражданския брак между страните ищецът винаги е работил, първоначално в “З. Т.”, а след това в “М. и.”; след изтичане на майчинството по отглеждане на детето им Ш. отишла да работи в магазина на Д., младото семейство живеело в къщата на свидетелката и съпруга й, на самостоятелен етаж, но всички се хранели заедно и св. И. заплащала разходите по издръжката им, а парите на младото семейство били за тях. Самата тя отишла да работи в П. през периода 2000 г. – януари 2009 г. Оттам пращала пари – по 300-500 евро всеки месец на сина си, част от които били за образованието на внучето й, т. е. детето на страните, а през 2012 г. тя открила фирма за продажба на спортни стоки. Магазинът се намирал в двора на къщата им и в него работила тя и за известен период ответницата, като последната след това отишла в “Бюрото по труда”. Първите години магазинът вървял добре и голяма част от доходите от него свидетелката давала на сина си. След връщането й от П. купили апартамент в [населено място] и лек автомобил “З.”, като тя лично дала за жилището 30 000 лв. и за автомобила 7 000 евро, а съпругът й също имал събрани пари, след закупуването на жилището свидетелката и съпругът й продължили да спестяват от фирмата, от пенсия и от ранчото им за обучението на внука им Д. и давали парите на сина си. В това време снахата помагала в магазина, когато св. И. я нямало, но иначе не работила нищо. Ш. напуснала семейното жилище на 12.01.2018 г. и взела спестяванията на свидетелката, после се върнала. Ищецът изтеглил от влога си около 30 000 лв. – 40 000 лв., които впоследствие ответницата при повторното си напускане на жилището след около два месеца взела, заедно със златни накити и други вещи. Според свидетеля М. И. /баща на ищеца/ страните по делото живели заедно около 18-19 години в тяхната къща, но на горния етаж, синът му работил в маслодобивната фабрика като главен механик, а снахата – доста време като продавачка в хранителен магазин. След това отишла да помага в магазина на свекърва си. Свидетелят и съпругата му купували голяма част от необходимите хранителни продукти и заплащали консумативните сметки, а младото семейство събирало парите си за обучението на детето си. От спестените пари си купили два леки автомобила – “Опел З.” за 7 000 евро, дадени от майката на ищеца от работата й в П., и “Пежо” за 2 500 лв. Спестените пари били около 80 000 лв. и били внесени по сметка на Ш. в банка, но свидетелят не може да каже какви точно и къде са тези пари. Посочено е, че по делото е разпитан като свидетел и синът на страните Д. И., според когото парите, за които родителите му спорят, в размер на около 80 000 лв. са за неговото образование, че те са получени от заплатите на майка му и баща му и от магазина, който имат, спестени са с цел да бъде осигурено висшето му образование, че години наред се е говорело за това, а свидетелят не смята, че няма да му дадат парите. Инициативата за събирането на тези пари била основно на баба му и дядо му, събирани са от цялото семейство, тъй като той е единствено дете и е близък с всички, битовите сметки и храната се плащали основно от родителите на ищеца. Семейството било финансово добре. Ответницата работила като продавачка в хранителен магазин, а след това и в семейния магазин за спортни стоки, който в началото имал добри приходи. Приел е, че според показанията на свидетеля П. П., майката на ищеца работила в П. и пращала пари на сина си, за да ги внасят за Д., а след раздялата на страните по делото те спорили за някакви пари, които били на влог на името на ответницата, предназначени за образованието на сина им. Свидетелката имала информация по този въпрос само от родителите на ищеца, като според нея те работили с хубави заплати и след пенсионирането си. Х. И. била в П. и оттам пращала пари за единствения й внук Д.. Всички усилия били насочени към него, защото братът на ищеца бил самостоятелен и нямал деца. През януари 2018 г. Ш. напуснала семейното жилище, като взела със себе си около 30 000 лв. и златни накити, а преди това тя работила в хранителен магазин и помагала в семейния магазин за спортни стоки. Съдът е посочил, че в същия смисъл са и показанията на свидетелката Т. Д., според която страните по делото притежават влог от около 40 000 евро на името на Ш. Б., че парите са на съпрузите и на родителите на ищеца, които им помагали, спестени от заплати и от доходите от семейния магазин, а ответницата напуснала семейното жилище през март-април 2018 г., взимайки около 30 000 лв. и злато. Прието е, че според свидетелката Ж. Д. тя познавала ответницата от работата си в хранителен магазин в [населено място], където последната работила около 9 години като продавач-консултант, после напуснала и отишла да работи в семейния магазин за спортни стоки, а понастоящем тя и съпругът й спорили за някакви пари, но свидетелката не знае за каква сума става въпрос и какво се е случило. Посочил е, че свидетелката Н. Б. /сестра на ответницата/ твърди, че Ш. била много работлив човек, ходила на смени на работа, а през другото време продавала вкъщи в магазина за спортни стоки, като била ангажирана и с домашна работа. Внасяла парите в нейна лична сметка, а съпругът й имал отделна такава, като родителите й също й помагали, Приел е, че свидетелката не може да посочи за какъв период сестра й е събрала спорните пари от 80 000 лв., но тя работила и през 2007 г. – 2008 г. започнала да препродава стоки, без да има собствена фирма. Всеки от съпрузите внасял парите си в собствена сметка, като в тази на ищеца имало 60 000 лв., но той ги изтеглил, през януари 2018 г. Ш. напуснала семейството и отишла да живее при родителите си в [населено място]. Там стояла около 2 месеца, върнала се в Х., но след 20 дни отново напуснала семейното жилище. При първото си напускане взела около 30 000 лв. – 40 000 лв., но после ги върнала и се разбрали със съпруга си при втората раздяла, че тези пари и златото ще останат за него, с изключение на личните й накити, а парите по сметките ще бъдат за този, на чието име са те. Ищецът по време на брака работил в маслодобивна фабрика, а после в железарски магазин. Приел е, че според свидетеля С. И. /зет на ответницата/ при развода си страните се разбрали всеки от тях да запази парите по банковите си сметки. Така за А. И. останали 60 000 лв. по сметката му, други 40 000 лв. и злато, оставени за детето. След раздялата Ш. не изнесла нищо, тя била докарана от съпруга си при родителите й, всички движими вещи останали в жилището, а те си разделили двата автомобила “Опел З.” и “Пeжо”, преди това и двамата съпрузи работили, а родителите на ответницата им давали пари и хранителни продукти. Прието е за установено от представените в двете инстанции писмени доказателства и от възприетото във въззивното производство заключение на съдебно-счетоводна експертиза, че за периода 2000 г. – 2014 г. А. И. е получил от трудова дейност общо 51 767.98 лв. За периода май 2002 г. – юни 2006 г. майката на ищеца Х. И. е имала от работа в чужбина доходи в размер на 39 523.80 лв., или 20 208.20 евро, за периода от 2000 г. до 2014 г. фирмата на Х. И. ЕТ “Х. И. – Д.” – Х. е реализирала доход от стопанска дейност общо от 3 572.57 лв., а същата е получила от пенсии за периода 2005 г. – 2014 г. общо 28 853.99 лв. Бащата на ищеца М. И. е получил за периода 2006 г. – 2014 г. доходи от пенсии в размер на 36 201.73 лв., М. И. и Х. И. не са получавали доходи от наем на земеделски земи за периода от 2000 г. до 2014 г., а има извършено плащане в размер на 666 лв. на 01.06.2015 г., като за периода 2000 г. – 2014 г. ответницата Ш. Б. е реализирала доходи от трудова дейност в размер на 29 733.59 лв. Въззивният съд е приел, че не следва да се обсъждат представеният договор за покупко-продажба на МПС от 20.12.2017 г. и доказателства за получените доходи от страните и техните родители /ако се приеме, че Д. Ф. и Р. Ф. са родители на ответницата, въпреки че няма събрани доказателства в тази насока/ след 13.11.2015 г., към който момент следва да се установи наличието на внесените средства и техният произход, респ. приносът на съпрузите за набирането им. На база на всички събрани по делото доказателства въззивният съд е приел, че ищецът не е установил по несъмнен и категоричен начин, т. е. при условията на пълно главно доказване, че той има изключителен или единствен принос за спестяване на процесната сума поради получаваните от него доходи от трудово правоотношение, дарение от родителите му, работа в домакинството или грижи за детето, а ответницата има минимален или никакъв принос за набиране на тези средства, което обстоятелство е счетено за недоказано. Според въззивния съд по делото установено, че почти през цялото време на брака им Б. е работила /с изключение на част от 2000 г. и 2001 г. /когато е отглеждала детето на страните Д./, както и 2004 г. и 2005 г., след това до края на 2014 г. тя има сравнително добри доходи, които дори в определени години са по-високи от тези на съпруга й. Прието е за установено, че родителите на ищеца са получавали доходи от пенсии и от трудова дейност през периода 2002 г. – 2014 г., като част от тях са давали на сина си, но с тях са закупени апартамент в [населено място] на името на страните по делото, лек автомобил “Опел З.” на ищеца и голяма част са вложени от И. в негов личен депозит. Относно твърдението за спестени средства от родителите на ищеца от дейността им в магазин за спортни стоки, който те стопанисвали, и даването им на сина им, съдът ги е намерил за недоказани, доколкото от заключението на вещото лице, прието във въззивното производство е установено, че за периода 2012 г. – 2014 г. приходите от стопанска дейност на Х. И. като ЕТ “Х. И. - Д.” са в общ размер от 3 572.57 лв., т. е. по по-малко от 100 лв. на месец, който е недостатъчен за мотивиране на горния извод. За пълнота на изложението съдът е отбелязал, че доходите и на двамата съпрузи за изследвания период, прибавени към тези на родителите на ищеца, след приспадане на необходимите средства за живот и закупуване на някои движими вещи и недвижими имоти на висока стойност, не са в достатъчно висок размер, за да обосноват възможност за спестяване на значителната сума от 40 000 евро /както и тази по влога на ищеца от 60 000 лв. /, но въпреки това наличието й е обективен факт, поради което съдът е намерил, че не следва да обсъжда наведеното от И. в тази насока само по отношение приходите на бившата му съпруга възражение. Приел е, че приносът на съпруга-нетитуляр на влога за придобиване на средствата по него не се извежда от презумпцията по чл. 21, ал. 3 от СК, която е неприложима, а следва да се установи при условията на пълно главно доказване от този, който го претендира /т. е. от И./, което му е указано изрично от първоинстанционния съд в определение от 03.12.2018 г., но той не е успял да го извърши. Прието е за недоказано по делото, че дори родителите на ищеца да са му давали спестени от тях пари, те, както и приходите на самия И. от трудова дейност, са били вложени в банка по оспорения влог на ответницата, а не за закупуване на злато, други движими вещи или за собствения му влог, както и какъв е евентуално техният размер. От събраните гласни доказателства е прието за установено, че страните са живели в една жилищна сграда, но на различни етажи с родителите на ищеца. Последните са поемали консумативните разходи и част от тези за храна, че през цялото времетраене на брака им И. и Б. са работили, закупили са апартамент в С. З., лек автомобил “Опел З.” и злато от Турция на голяма стойност, като за това са помогнали и родителите на ищеца със спестени от тях средства от полагания допълнителен труд на майка му в П. и други източници, а всеки от съпрузите е внасял парите в собствена лична сметка, като в тази на ищеца имало около 60 000 лв., а на ответницата – около 80 000 лв. Прието е, че противен извод не може да бъде направен въз основа на показанията на свидетеля Д. И., тъй като те не отразяват конкретни възприети лично от него факти досежно произхода и размера на спорното вземане, а по-скоро възпроизвеждат казаното му от баба му и дядо му, създали у него убеждение, че са спестявани пари за неговото образование, но не и че те са вложени именно в спорния влог. Съдът е приел, че индиция за това, че съпрузите са имали намерение всеки от тях да влага средства в отделен депозит, а след това те са уредили имуществените си отношения, в т. ч. и тези, свързани с притежаваните влогове, е постигнатото между тях споразумение, въз основа на което е постановено решение от 09.11.2018 г. за прекратяване на гражданския им брак по гр. д. № 1837/2018 г. на Хасковския районен съд, от което е установено, че никой от тях не е предявил претенции към вещи или вземания на другия съпруг, като всички те са поделени между тях, с изключение на апартамента в [населено място], който е останал при режим на обикновена съсобственост. Съдът е намерил, че с оглед предмета на делото /кой има принос за формиране на сумата по процесния влог, открит през 2014 г., мотивиращ извод за собствеността върху вземането/ е ирелевантно обстоятелството дали при напускането на семейното жилище ответницата е взела спестяванията на съпруга си от около 30 000 лв. – 40 000 лв., златни накити в големи количества и други вещи, тъй като те касаят други правоотношения между страните, които не са предмет на конкретния спор, че съдът не следва да обсъжда събраните в тази насока доказателства. Предвид установената фактическа обстановка и изведените въз основа на нея правни изводи въззивният съд е приел за недоказана основна предпоставка по чл. 30 от СК, а именно вземането да е в резултат на изключителен или преобладаващ принос на ищеца, като по време на брака им ответницата е била трудово ангажирана почти през цялото време, полагала е труд в домакинството и се е грижила за детето на страните, т. е. установен е нейният принос за придобитите от семейството движими и недвижими вещи, а вземането по процесния влог е нейна лична собственост, подобно на вземането по влога на съпруга й, открит по време на брака. При тези съображения е формиран извод за неоснователност на предявения иск и първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен е потвърдено. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първи, втори и трети въпроси от изложението. Посочените въпроси са свързани с доказването на иска по чл.30,ал.1 СК и доказателствената тежест на страните. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.4 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Първи, втори и трети въпроси касаят приложение разпоредбите на чл.30,ал.1 СК и чл.154,ал.1 ГПК, които норми са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Освен посоченото за яснота следва да се отбележи, че въззивният съд е съобразил практиката на ВКС, обективирана в Решение № 249 от 16.07.2010 г. по гр.д. № 268/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., постановено по чл.290 ГПК, както и в други решения на състави по чл.290 ГПК, в която е прието, че в процеса по чл. 30 СК всеки от съпрузите следва да докаже фактите, от които черпи права – арг. на чл. 154, ал.1 ГПК. Съпругът, претендиращ стойностен дял от лично имущество на другия съпруг с твърдението, че има принос под някоя от посочените в закона форми, следва да докаже този правнорелевантен за изхода на спора факт. Презумпцията на чл. 21, ал.3 СК, че приносът се предполага, не намира приложение в тази хипотеза. В случая всички твърдяни в исковата молба форми на принос /влагане на доходи от трудово правоотношение и на средства, дарени от родителите на ищеца/ и доказателствата за установяването им, в тяхната съвкупност, са обсъдени от въззивния съд, при съобразяване на трайната практика на ВКС по приложението на чл.30 СК и чл.154, ал.1 ГПК, касаеща доказателствената тежест на страните по иска. Въззивният съд е приел, че ищецът не е установил по несъмнен и категоричен начин принос за набиране на наличните по конкретния влог средства, като е съобразил и проведеното от ищцата насрещно доказване за оборване на поддържаната от него теза. Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1, т.3 ГПК по първи, втори и трети въпроси от изложението. Петият въпрос обективира становището на жалбоподателя за доказаност на относим към спора факт, което не е било споделено от въззивният съд, поради което този въпрос не би могъл да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Този въпрос предпоставя установен по делото принос, под която и да е от формите, претендирани от ищеца, за придобиване на част от средствата по влога, какъвто извод отсъства в мотивите на обжалваното решение, поради което питането не отговаря на общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК. Четвъртият и шестият въпрос, формулирани в изложението, също не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като не кореспондират на правните разрешения на въззивната инстанция. Въззивният съд не е приел предявеният иск за неоснователен единствено на основание установени в процеса други влогове и имущества с титуляр ищецът по иска, при каквато предпоставка е поставен четвъртия въпрос. Решаващият извод, обусловил отхвърляне на предявения иск, е за недоказаност на основен елемент от фактическия състав на чл.30 от СК, а именно вземането да е в резултат на изключителен или преобладаващ принос на ищеца, като по време на брака им ответницата е била трудово ангажирана почти през цялото време, полагала е труд в домакинството и се е грижила за детето на страните. Преценката относно осъществяване на правнорелевантните факти е винаги конкретна, като при формиране на волята си въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства в съвкупност с доводите на страните и е отчел спецификата на установените по делото обстоятелства – мотивите относно наличието и на друг влог, лично имущество на ищеца, и на движимо и недвижимо имущество, придобити по време на брака между страните, са изложени във връзка с необходимостта да се установи дали ищецът има принос именно за набиране на средствата по конкретния влог, като фактическо основание да се иска от съда присъждане на стойностен дял. Поставените от касатора въпроси се основават на поддържаната в производството по делото теза, че представените доказателства установяват осъществяването на твърдяните факти и обстоятелства, която не е била възприета от въззивния съд. Оплакванията за необоснованост на извода на съда, че по делото не е доказан принос на ищеца, касаят съществото на спора и не подлежат на обсъждане в настоящото производство по чл.288 ГПК, което има за предмет само установяване на общото основание по чл.280,ал.1 ГПК, както и на допълнителните основания по т.1,2 и т.3 на посочената разпоредба за допускане на касационно обжалване. Втората част на шести въпрос, поставен от жалбоподателя, не покрива изискванията за правен въпрос като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК. Този въпрос не е бил обсъждан от въззивния съд и обжалваното решение не съдържа произнасяне по него, поради което същият няма обуславящо значение за изхода на спора. Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението на жалбоподателя А. И., чрез адв. Г. Г.. С оглед изхода на спора в полза на ответницата по касационната жалба следва да се присъди сумата 2850 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,