Определение № 287 от 09.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1493/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “БЪТЕРФЛАЙ - 2003” ЕООД, ЕИК[ЕИК], против решение № 88/18.05.2023 г. по в.гр.д. № 127/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 2 граждански състав, с което е потвърдено решение № 1656/21.12.2022 г. по гр.д. № 3321/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е отхвърлен като неоснователен искът на “БЪТЕРФЛАЙ - 2003” ЕООД против “ЧАРДАКА БАЧКОВО” ООД, ЕИК[ЕИК], за заплащане на сумата от 25 250 лева, представляваща обезщетение за неоснователно ползване на част от имот № 02974.12.31, върху която част са ситуирани 21 броя паркоместа – северната и западната граница на имота, за периода 02.08.2021 г. – 25.11.2021 г. С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че въззивният съд неправилно е приел наличие на обвързваща сила на констативния нотариален акт, с който Бачковската Света Обител “Успение Богородично” – Бачковски манастир е призната за собственик на поземлен имот № 02974.12.31 в [населено място]. Навеждат се доводи, че въззивната инстанция не е отговорила на въпросите, отнасящи се до самостоятелното право на ползване, което притежава дружеството “БЪТЕРФЛАЙ - 2003” ЕООД за процесните 21 паркоместа на основание разрешение за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на търговски крайпътни обекти и пътни връзки към тях № 13-О-И от 02.12.2010 г. и № 5-О-Е от 03.05.2011 г., които не са отменени, и съответно предоставеното право не е прекратено. Сочи се, че “БЪТЕРФЛАЙ - 2003” ЕООД не е излагало твърдения, че е собственик на имота, нито е оспорвало правото на собственост на наемодателя по договора за наем. Изтъква се, че, приемайки наличието на такъв спор между страните, въззивният съд е изискал нарочно влязло в сила решение, с което да се отрече правото на собственост на наемодателя, а ищцовото дружество не е процесуално легитимирано да инициира подобно производство при твърдения, че правото на собственост върху имота принадлежи на държавата. Споделя се изводът на въззивния съд, че в настоящия процес не може да се решава спор за собственост върху имота между държавата и Бачковската Света Обител “Успение Богородично” – Бачковски манастир. Изтъква се обаче, че за да възникне правото на обезщетение за ползването на чуждия недвижим имот е достатъчно да се установи, че за ответника “ЧАРДАКА БАЧКОВО” ООД не съществува основание да държи имота. Счита се, че поради това на ищеца е непротивопоставим договорът за наем, сключен между ответника наемател “ЧАРДАКА БАЧКОВО” ООД и наемодателя Бачковската Света Обител “Успение Богородично” – Бачковски манастир, която не била според ищеца собственик на имота. Релевира се, че плащането на наем на трето лице – наемодател, различно от ищеца, на когото е предоставено правото да управлява и ползва имота - държавна собственост, няма отношение към претенцията за обезщетение за ползване на този имот от несобственик. Обосновава се, че от значение за основателността на иска по чл. 59 ЗЗД е не дали ответникът е извлякъл ползи/доходи от имота, а че е осъществявал фактическа власт върху него за процесния период, лишавайки неоснователно “БЪТЕРФЛАЙ - 2003” ЕООД от възможността да го ползва. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е поставен следният въпрос: “Налице ли е причинната връзка между обедняването и обогатяването при предявен иск по чл. 59 ЗЗД от лице, претендиращо самостоятелни права върху недвижима вещ и лишено от възможността да я ползва, в случая, когато вещта се ползва по сключен договор за наем от наемател, заплащал наемна цена на трето лице наемодател, за който се твърди, че е несобственик на вещта?” По отношение на поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се сочи, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 1/1979 г.; решение № 79/07.07.2020 г. по гр.д. № 2688/2019 г. по описа на ВКС, ГК, III г.о.; решение № 190/12.12.2017 г. по гр.д. № 512/2017 г. по описа на ВКС, I г.о. Ответникът по касационната жалба “ЧАРДАКА БАЧКОВО” ООД възразява по основателността на искането за достъп до касация и оспорва подадената жалба като неоснователна, доколкото изложените от него доводи за недопустимост касаят неоснователността на същата. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел, че предмет на делото е предявен от “БЪТЕРФЛАЙ - 2003” ЕООД иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника “ЧАРДАКА БАЧКОВО” ООД да му заплати сумата от 25 250 лева, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца посредством неоснователно ползване на част от имот № 02974.12.31, върху която част са ситуирани 21 броя паркоместа – северната и западната граница на имота, за периода 02.08.2021 г. – 25.11.2021 г., които до този момент били ползвани от ищеца на основание разрешение за специално ползване, изходящо от собственика на имота – държавата. Изтъкнато е, че ищецът твърди, че държавата е собственик на горепосочения имот, тъй като същият е част от старото трасе на пътя Пловдив – Смолян (републикански път II-86) и като такъв представлява публична държавна собственост, като по силата на сключени облигационни договори държавата е предоставила възмездно правото на ползване на имота. В тази връзка ищецът се легитимира като държател на гореописания имот, в който се намират паркоместата, въз основа на разрешения за специално ползване на пътища чрез експлоатация на търговски крайпътни обекти и пътни връзки към тях № 13-О-И от 02.12.2010 г. и № 5-О-Е от 03.05.2011 г. Посочено е, че ответникът оспорва иска, като сочи, че е надлежен държател на гореописания имот по силата на договор за наем, сключен със собственика на имота – Бачковската Света Обител “Успение Богородично” и на основание на който договор ответното дружеството е започнало да преотдава под наем паркоместата и да събира такса за паркиране срещу издадена касова бележка. С оглед на твърденията на страните, въззивният съд е намерил, че между тях е налице спор по въпроса чия собственост е имот № 02974.12.31 (на държавата или на Бачковската Света Обител “Успение Богородично”), който обаче не може да бъде разрешен в това производство, защото излиза извън предмета на предявения иск по чл. 59 ЗЗД, а и никоя от страните по делото не е легитимирана да го повдига пред съда, доколкото се касае за чужди вещни права. Обосновано е, че въпросът относно собствеността на гореописания имот ще бъде обсъден само в аспекта на въпроса за наличието, респ. липсата на основание за ползването му от страните по делото и в частност от ответника. Преценявайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е счел, че не е спорно, че Бачковската Света Обител “Успение Богородично” е призната за собственик на гореописания поземлен имот на основание чл. 79 ЗС и чл. 587 ГПК с констативен нотариален акт за собственост от 01.11.2018 г. Позовавайки се на постановките на Тълкувателно решение от 21.03.2013 г. по тълк. дело № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС и приемайки, че по делото няма доказателства правото на собственост на Бачковската Света Обител “Успение Богородично”, признато с горепосочения нотариален акт, да е било отречено с влязло в сила съдебно решение, т.е. по исков ред да е била доказана неистинността на извършеното от нотариуса удостоверяване на правото на собственост по чл. 587 ГПК, то въззивният състав е приел, че констативният нотариален акт притежава обвързваща доказателствена сила за съда и за третите лица, в това число и за ищцовото дружество, като ги задължава да считат, че посоченото лице е собственик на имота. Преценил е, че след като Бачковската Света Обител се легитимира като собственик на горепосочения имот, в който се намират процесните 21 броя паркоместа, като такъв разполага с правото да отдава имота под наем на трети лица, както е сторено със сключения с ответника “ЧАРДАКА БАЧКОВО” ООД договор за наем на недвижим имот от 27.07.2021 г. за срок от 01.08.2021 г. до 01.08.2022 г. Съобразил е, че, доколкото по делото не се разрешава евентуален спор за собственост, ирелевантни са въпросите дали в процесния имот попада част от старото трасе на републикански път II-86, съответно дали се касае за публична държавна собственост и дали за придобиване й е проведена процедура по чл. 15 от ППЗП. Счел е, че при положение, че по делото се доказва, че през процесния период 02.08.2021 г. – 25.11.2021 г. ответното дружество е ползвало имота на годно правно основание, без значение за изхода на спора се явяват въпросите, по отношение на които се съдържат оплаквания в жалбата на ищеца - дали ПИ с идентификатор 02974.12.52 е съществувал при издаването на разрешения за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на търговски крайпътни обекти и пътни връзки към тях № 13-О-И от 02.12.2010 г. и № 5-О-Е от 03.05.2011 г., както и дали между него и имот № 02974.12.31 е налице идентичност. В заключение е стигнал до крайния извод, че по делото не се установява в периода 02.08.2021 г. – 25.11.2021 г. ответникът да е ползвал без основание процесния имот № 02974.12.31, където са ситуирани 21 броя паркоместа, от което да се е обогатил неоснователно със сумата от 25 250 лева за сметка на обедняването на ищеца, поради което предявеният иск по чл. 59 ЗЗД е приет за неоснователен. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от касатора материалноправен въпрос отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Доводите обаче за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са неоснователни. Съгласно задължителните разяснения в т. 5 от Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС, необходимото изискване за уважаване на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника от един или от няколко общи факти. В цитираното от касатора решение № 79/07.07.2020 г. по гр.д. № 2688/2019 г. по описа на ВКС, ГК, III г.о., е прието, че връзката между обогатяването и обедняването е винаги конкретна и подлежи на установяване във всеки конкретен случай. Приема се също, че наемателят по сключен с несобственик договор за наем на вещта е държател, който се обогатява от ползването й на договорно основание, докато срещу него не бъде предявена претенция от собственика на вещта. В този смисъл, ако извлича ползи, той се обогатява на договорно основание и не дължи обезщетение по чл. 59 ЗЗД за ползването на вещта нито на насрещната страна по договора, нито на лицата, които претендират права върху предмета на договор, щом по отношение на тези лица е налице противопоставимо правно основание за държането на чуждата вещ. В случая въззивният съд, след преценка на конкретните факти и обстоятелства по делото, е намерил, че ответникът ползва процесния имот по силата на договор за наем, сключен със собственика на имота – Бачковската Света Обител “Успение Богородично”, легитимиращ се въз основа на констативен нотариален акт, който е обвързващ за съда и третите лица, доколкото по исков ред не е отречено признато с него право на собственост. Заключил е, че са недоказани и неоснователни твърденията на ищеца за неоснователно ползване на процесните 21 броя паркоместа от страна на ответника, в резултат на което ответникът да се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца, като е реализирал доход от такси за паркиране, възпрепятствайки ищеца да ползва същите съобразно учредените му права от държавата и да реализира доход от такси за преотдаването им. Дори и хипотетично да се приеме, че договорът за наем е сключен с несобственик, което не се установява по делото, то след като наемателят държи вещта на договорно основание, то той не би дължал обезщетение по чл. 59 ЗЗД нито на насрещната страна по договора, нито на лицата, които претендират права върху предмета на договор. Въззивното решение е постановено в съответствие с формираната практика на ВКС, цитирана по-горе. Поради това по така формулирания правен въпрос не може да бъде обоснован достъп до касационен контрол на поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. За изчерпателност на изложението следва да се посочи, че цитираното от касатора решение № 190/12.12.2017 г. по т.д. № 512/2017 г. по описа на ВКС, I т.о., е ирелевантно, тъй като касае въпроса за неотносимостта на възражение по чл. 83 ЗЗД за освобождаване на ответника от отговорност при предявен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, каквито доводи не са обсъждани от въззивния съд. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд - Пловдив. По разноските: Поради недопускане на касационно обжалване на въззивното решение ответникът по касация има право на разноски. Същият претендира такива за адвокатско възнаграждение, което е посочено в договора за правна защита и съдействие като платено в брой и това следва да се приеме за достатъчно доказателство за плащането му, съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на горното в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени претендираните разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лева. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,