Определение № 2517 от 14.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 452/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Слънчев Дар“ АД, представлявано от адв. Г., срещу онази част от Решение № 43/18.02.2025 г. по в. гр. д. № 18/2025 г. на Окръжен съд – Видин, в която след отмяна на Решение № 135/04.11.2024 г. по гр. д. № 433/2023 г. по описа на Районен съд – Белоградчик, е признато за установено по отношение на касатора, че ищцата М. П. С. е собственик на имот с идентификатор ..., местност „Т.“, с площ 38 158 кв. м., представляващ нива, трайно предназначение - земеделска земя, четвърта категория, номер по предходен план: ..., в землището на [населено място], общ. Д., обл. В., при съседи: имот № ..., № ..., .... ..., и жалбоподателят е осъден на основание чл.108 ЗС да й предаде владението върху този имот.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Оспорва се извода на въззивния съд, че касаторът не е придобил спорния имот на основание давностно владение в периода от 2012 г. до предявяване на иска. Искането е за обезсилване, евентуално отмяна, на решението и отхвърляне на иска.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, позовавайки се и на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касационната жалба М. П. С. е подала отговор на жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните, намира, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел въз основа на фактическите твърдения в исковата молба и формулираното искане, че е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, предявени от ищцата М. П. С. срещу ответниците Ц. Б. Ф., Д. Г. Д., В. Д. Б. и „Агроенерджи инвест“ ЕАД, за признаване за установено, че тя е собственик на основание реституция по ЗСПЗЗ и законово наследствено правоприемство от П. Д. върху имот с идентификатор ..., местност „Т.“, с площ 38 158 кв. м., представляващ нива, трайно предназначение - земеделска земя, четвърта категория, номер по предходен план: ..., в землището на [населено място], общ. Д., обл. В., при съседи: имот № ..., № ..., .... ..., както и с иск с правно основание чл. 108 ЗС срещу касатора за осъждането му да й предаде собствеността върху този имот. Счел е, независимо от твърденията в исковата молба и исканията на ищцата, приети за непрецизни, че с искове с правно основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД за прогласяване на нищожността поради липса на съгласие на договорите за продажба, сключени между част от ответниците, не е сезиран. В срока по чл. 250, ал. 1 ГПК нито една от страните не е поискала допълване на въззивното решение, с което съдът се е произнесъл единствено по исковете за собственост.

От фактическа страна е прието за установено, че с Решение № 02100/26.03.1998 г. на ПК - Д. било възстановено правото на собственост на Т. Д. В. върху нива от 38.152 дка в м. ”Т.”, представляваща имот № ... в землището на [населено място], обл. В.. От удостоверение за наследници № 174/08.02.2021 г. на Столична община съдът констатирал, че ищцата М. П. С. била внучка на Т. Д., дъщеря на сина му П. Т. Д., починал на 29.07.1994 г., и единствен негов наследник.

С договор за продажба, оформен с нотариален акт № .../... г., т. ..., д. № .../... г. на съдията по вписванията, изпълняващ функциите на нотариус в Районен съд – Белоградчик, мнимият пълномощник Ц. Б. Ф., привидно упълномощен от П. Т. Д., и П. Д. Т. - лице, което въобще не било наследник на Т. Д. В., прехвърлил правото на собственост върху процесния имот на ответника Д. Г. Д.. В нотариалното производство било представено удостоверение за наследниците на Т. Д. В. с невярно съдържание, тъй като Т. Д. В. нямал наследник П. Д. Т.. Негов наследник бил бащата на ищцата П. Т. Д., починал 12 години по-рано. Окръжният съд определил използваното при сдеката пълномощно № 3184/30.03.2006 г., с което П. Т. Д. “упълномощил” Ц. Б. Ф. да продаде процесната земя, като неистински документ с невярно съдържание, тъй като от заверено копие от регистъра на нотариус В. Я. се установявало, че под № 3184 бил заверен подпис на представляващия „Конвентот“ ЕООД Г. В. Посочил, че към 30.05.2006 г. собственици на процесния имот били ищцата М. П. С. и майка й М. П. Д., починала на 17.09.2006 г., поради което вещнопрехвърлително действие продажбата на чужда вещ не произвела. Същият извод е обоснован и по отношение на последващите прехвърлителни сдеки – договор от 22.06.2006 г., с който ответникът Д. Г. Д., чрез пълномощника си В. М. Д., продал процесния имот на „Е. фонд за земеделска земя“ АДСИЦ (заличено); договор от 26.05.2007 г., с който „Е. фонд за земеделска земя“ АДСИЦ (заличено) продало имота на В. М. Д.; договор от 07.06.2007 г., с който В. М. Д. лично и като пълномощник на П. П. Д. продал имота на ответника В. Д. Б.; договор от 18.12.2012 г., с който В. Д. Бункин продал имота на ответника „Агроенерджи инвест“ ЕАД, както и договор от 30.09.2021 г., с който това дружество продало имота на касатора.

Въззивният съд счел за неоснователно възражението на „Слънчев Дар“ АД за придобиване на имота по давност. Посочил е, че за да се придобие имотът по давност, било необходимо владението да е явно и владелецът да е демонстрирал намерението си да държи вещта като своя, а не да е упражнявал фактическа власт, прикривайки намерението си пред действителния титуляр на вещното право. Това изискване поставяло задължение пред владелеца да уведоми титутляра на вещното право или да положи грижа да доведе до знанието му факта на владението, което касаторът не доказал. Окръжният съд допълнил, че общият принцип на справедливостта изключвал скритостта като възможност да се придобие по давност един имот, защото било изключено да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият (собственикът) нямал възможност (поради неведение) да се брани. В обобщение е посочил, че при скритото упражняване на фактическа власт не било налице владение, а държане. В заключение е приел, че касаторът „Слънчев дар“ АД упражнявал фактическа власт върху имота без правно основание, тъй като чрез серия от отчуждителни сделки придобил имот от лице, което не е негов собственик.

При тези мотиви искът за собственост срещу „Слънчев дар“ АД е уважен.

Касаторът поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 60194 от 03.12.2021 г. по гр. д. № 3345/2020 г. на ВКС, III ГО, Решение № 50012 от 21.03.2023 г. по т. д. № 180/2022 г. на ВКС, II ТО, Решение № 72 от 11.05.2016 г. по гр. д. № 5936/2015 г. на ВКС, I ГО, Решение № 50127 от 01.12.2022 г. по гр. д. № 1189/2022 г. на I ГО, Решение № 60172 от 24.08.2022 г. по т. д. № 2501/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 215 от 04.11.2016 г. по гр. д. № 1543/2014 г. на ВКС, I ГО, Решение № 60154 от 12.09.2022 г. по гр. д. № 1313/2021 г. на ВКС, II ГО, Решение № 47 от 26.03.2021 г. по гр. д. № 2442/2020 г. на ВКС, I ГО:

1. “Следва ли въззивният съд да обезпечи служебно правилното приложение на материалния закон по спор, когато прецени, че дадената от първата инстанция правна квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните не са били дадени точни указания относно подлежащи на доказване факти; следва ли служебно да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест; следва ли да укаже на страните необходимостта да ангажират съответните доказателства?“;

2. „Длъжен ли е въззивният съд при разглеждане на спора да обсъди възраженията, оплакванията и доводите на страните от значение за изхода на спора и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тях, преценявайки всички релевантни и допустими доказателства по делото, относими към съответните възражения, оплаквания и доводи?“.

Касаторът моли обжалваното решение да бъде допуснато до касацинно обжалване при вероятността то да е недопустимо, евентуално очевидно неправилно.

Обжалваното въззивно решение не е вероятно недопустимо. То не е постановено по нередовна искова молба. Тя съдържа достатъчно прецизно описание на правопораждащите спора факти (сред които и придобивните основания, на които ищцата се позовава), въз основа на които е формулирано и искането по ревандикационния иск.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия от въпросите, тъй като той не обуславя въззивното решение. Оплакванията, в контекста на които той е отправен, са свързани с преценката на Окръжен съд - Видин, че е сезиран единствено с иск (искове) за собственост, не и с облигационни искове. Както бе посочено по-горе, в срока по чл. 250, ал. 1 ГПК нито една от страните не е поискала допълване на въззивното решение, с което е разрешен спорът относно принадлежността на правото на собственост върху процесната нива на заявените от ищцата придобивни основания – реституция по ЗСПЗЗ и законово наследствено правоприемство от Т. Д. В..

Касационно обжалване не може да се допусне и по втория въпрос, който касаторът поставя без да сочи кои доказателства или възражения въззивният съд не е обсъдил. По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и други. Съгласно разрешенията в нея непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. За да направи собствен извод относно принадлежнодтта на правото на собственост върху процесния имот, въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства и е разледал възражението на касатора за придобивна давност. Приел е, че владението му не е било явно и е отрекъл възможността с изтичането на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС касаторът да е придобил правото на собственост върху земята. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Несъгласието на касатора с анализа на установените факти по спора, е оплакване за необоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Атакувното решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

Ответникът по касация е направил искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, но липсват доказателства такива да са направени.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на Гражданска колегия, Трето отделение,