Определение № 1340 от 30.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1045/2009 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 16.12.2008г. по гр.д.№1056/2008г. на Софийски градски съд, с което са уважени частично и отхвърлени до пълните им размери искове с правно основание чл.31, ал.2 ЗС и чл.86 ЗЗД. Жалбоподателят А. Г. Ф. поддържа, че с решението в частта му, с която са отхвърлени предявените от него искове, е разрешен съществен материално правен въпрос касаещ дължимостта на обезщетение от съпруга, на който жилището е предоставено за ползуване при развода, на неползуващия го съпруг по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС, който е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Жалбоподателката Й. Д. С. обжалва също решение, но в частта му, с която е осъдена да заплати сумата 450,76 ЩД обезщетение, поради което по нейната жалба съдът не дължи произнасяне по същество с оглед разпоредлбата на чл.280, ал.2 ГПК. Същата следва да бъде оставена без разглеждане, тъй като обжалваемият й интерес е под 1000 лева. Върховния касационен съд, състав на четвърт г.о., прие следното: С обжалваното решение съдът, като е оставил в сила частично решение от 07.11.2007г. по гр.д.№1133/2007г. на Софийски РС, е отхвърлил предявения от А. Г. срещу Й. Д. иск за сумата над 450,76 ЩД обезщетение до 1060 ЩД на основание чл.31, ал.2 ЗС, за това че е бил лишен от ползуване на съсобствения им апартамент за времето от 24.06.2003г. до 23.01.2007г., ведно с лихва за забава до тази дата в размер на 369 ЩД. Съдът е изложил съображения, че Й. Д. е ползувала апартамента и че има покана от 17.03.2003г. да заплаща обезщетение, то тъй като го е ползувала с още две лица - син от първия й брак и нейната майка, я е осъдил да заплати само една трета от дължимото се обезщетение за ползуването на апартамента. В изложение към касационната си жалба, за да обоснове допустимост на касационното обжалване жалбоподателя А. Г. е поддържал, че с решението е даден отговор на материално правен въпрос касаещ дължимостта на обезщетение от съпруга, на който жилището е предоставено за ползуване при развода, на неползуващия го съпруг по смисъла на чл.31 ЗС, който е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Представя определение от 25.03.2004г.по гр.д.№94/2004г. на ВКС, в което е прието, че лишаване от ползата от общата вещ включва не само пряко ползуване, но и ползуване чрез трети лица и решение от 27.11.2002г. по гр.д.№2119/2001г. ВКС, в което е прието че съпругът дължи на другия съпруг обезщетение за ползата, от която го лишава при ползуване еднолично на съсобствената вещ. С оглед изложените съображения и данните по делото Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че е налице релевираното основание за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивното решение е в частта му, с която са отхвърлени предявените от А. Г. искове с правно основание чл.31, ал.2 ЗС и чл.86 ЗЗД, е дало отговор на материалноправен въпрос от значение за изхода на спора в противоречие с практиката на ВКС. В теорията и практиката многократно е застъпвано становището, че съгласно чл. 31, ал. 2 от ЗС, когато общата вещ се ползва лично само от някой от съсобствениците, той дължи обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. Предпоставка за възникване на задължението за обезщетяване при тази хипотеза е съсобственото имущество да се ползва лично, но като се вземе предвид и отдаването му под наем на трети лица от ответника. Именно този последен факт не е бил съобразен от въззивния съд при постановяване на решението в обжалваната му част. Предвид изложените съображения, съдът