Определение № 640 от 15.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 2444/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Ф. В., осъществяваща търговска дейност под фирма ЕТ“ЕМАС-В. В.“, срещу решение № 2120 от 02.08.2022г. по в.гр.д. № 12006/2021г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 111735 от 05.06.2020г. по гр.д. № 45332/2018г. на Софийския районен съд за осъждане на касатора да заплати на С. Б. С., на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 15 245. 68 лева, получена като взискател по изпълнително дело № 20138600400243 по описа на ЧСИ В. М., рег. № 860 на КЧСИ.

Оплакванията на касатора са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и е необосновано - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Според изложеното в жалбата предявеният иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД е погасен по давност предвид датата на издаване на изпълнителния лист – 22.04.2013г. и датата на подаване на исковата молба по делото. Същевременно С. Б. С. е могла да оспорва изпълнението с иск по чл. 439 от ГПК само въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което издадено изпълнителното основание – изпълнителния лист от 22.04.2013г. Решението по гр.д. № 11759/2013г. по иска по чл. 439 от ГПК е нищожно, тъй като е постановено по недопустим иск. Не е имало плащане без основание – сумата е събрана в изпълнителното производство въз основа на влязло в сила решение и издаден изпълнителен лист с разпореждане на съда, което не е отменено по реда на чл. 407 от ГПК.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси са:

1. Приложима ли е давността по чл. 110, вр. чл. 114 от ЗЗД по отношение на предявяването на иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, от кога започва да тече и какъв е срокът за предявяването му?

2. Допустим ли е отрицателният установителен иск по чл. 439, ал. 1 от ГПК, когато се оспорва изпълняемото право, когато се основава на факти, преклудирани със сила на пресъдено нещо по изпълнителен лист, издаден въз основа на решение, влязло в сила, и нищожно ли е постановеното по такъв отрицателен установителен иск решение?

3. Нищожни ли са решенията по недопустими искове по чл. 439 от ГПК, имат ли сила на пресъдено нещо и могат ли същите да отменят разпорежданията за издаване на изпълнителен лист на влязло в сила решение?

4. Длъжен ли е първоинстанционният и въззивният съд да се произнесе по направено искане за нищожност на недопустим иск по чл. 439 от ГПК?

5. Налице ли е нищожност на решение и недопустимост на иск, който да се основава на чл. 55 от ЗЗД, когато с решение по иск с правно основание чл. 439 от ГПК без основание се приема за установено погасяване по давност на вземане по изпълнителен лист, издаден въз основа на влязло преди това в сила решение на апелативен съд?

6. При наличие на постановени влезли в сила съдебни решения по осъдителни искове и установителни искове кое решение се ползва с предпочитание според основанието и времето на постановяването му?

7. Нищожни ли са решенията по чл. 439, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, когато не са основани на факти след издаването на изпълнителния титул?

8. От кой момент започва да тече давността за влезли в сила съдебни решения и по издадени изпълнителни листове?

9. От кой момент тече давността по постановено решение, когато след въззивна жалба от страна на част от жалбоподателите въззивната инстанция оставя без уважение спрямо останалата част от солидарните ответници, необжалвали първоинстанционното решение, и издава изпълнителен лист?

10. При наличие или липса на доказателства длъжен ли е съдът, при постановяване на решението си, да стигне до обективната истина, като използва всички допустими доказателствени средства и проведе пълно доказване по отношение всички твърдения и оспорвания, обуславящи спорното право?

Според касатора въззивното решение противоречи на:

-Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС;

-Тълкувателно решение № 5/2015 от 12.07.2018г. по тълк. дело № 5/2015г. на ОСГТК на ВКС;

• решение № 173 от 18.07.2019г. по гр.д. № 2906/2018г. на ВКС, ГК, ІV г.о.;

• решение № 5 от 20.02.2012г. по гр.д. № 658/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.;

• решение № 129 от 30.05.2013г. по гр.д. № 475/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о.;

• решение № 231 от 25.01.2021г. по гр.д. № 534/2020г. на ВКС, ГК, ІV г.о.;

• определение № 730 от 21.09.2011г. по ч.т.д. № 558/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.;

• определение № 226 от 07.03.2011г. по гр.д. № 1082/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.;

• определение № 364 от 17.05.2018г. по гр.д. № 238/2018г. на ВКС, ГК; ІІІ г.о.;

-Тълкувателно решение № 1 от 04.02.2013г. по тълк. дело № 2/2012г. на ОСНК на ВКС;

-решение № 54 от 16.07.2015г. по т.д. № 98/2015г. на ВКС, ТК, І т.о.;

• решение № 105 от 30.09.2021г. по гр.д. № 2610/2020г. на ВКС, ГК; ІІІ г.о.

-Тълкувателно решение № 1/2014 от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС;

-решение № 30 от 11.08.2014г. по т.д. № 1017/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

От насрещната страна по жалбата С. Б. С. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да потвърди решението на Софийския районен съд, съставът на Софийски градски съд е приел, че с решение от 28.10.2005г. по гр.д. № 1181/2001г. на Софийски градски съд С. Б. С. е била осъдена да заплати на касатора, на основание чл. 94, ал. 2, т. 2, вр. т. 3 от ЗАПСП, при условия на солидарност с други физически и юридически лица, сума от 50 000 лева. Като необжалвано, по отношение на С. Б. С. решението е влязло в сила. С молба от 17.04.2013г. от името на касатора е било поискано издаването на изпълнителен лист за дължимата сума, на основание чл. 404, т. 1 от ГПК. Изпълнителният лист е бил издаден на 22.04.2013г. и въз основа на него - образувано изпълнително дело № 20138600400243 на ЧСИ В. М., рег. № 860 на КЧСИ. След наложен запор, от сметка на С. Б. С. в „Алианц Банк България“ АД, както и след удържане на трудово възнаграждение, е била събрана сума от общо 15 245. 68 лева, съответно 14 994. 54 лева, преведена по сметка на частния съдебен изпълнител на 06.08.2013г. и по 125. 57 лева, преведени по сметка на частния съдебен изпълнител на 27.08.2013г. и на 24.09.2013г. Сумите са били разпределени на взискателя ЕТ“ЕМАС-В. В.“. С искова молба от 28.08.2013г. С. Б. С. е предявила срещу касатора ЕТ“ЕМАС-В. В.“ иск по чл. 439 от ГПК за установяване, че вземането, произтичащо от влязлото в сила решение от 28.10.2005г. по гр.д. № 1181/2001г. на Софийски градски съд, е погасено поради изтичане на погасителна давност. Искът е бил уважен с решение № 2730 от 05.04.2016г. на Софийски градски съд по гр.д. № 11759/2013г., влязло в сила на 18.05.2016г. С това решение е било прието, че решението по гр.д. № 1181/2001г. на Софийски градски съд е влязло в сила по отношение на С. Б. С. на 29.11.2005г. Съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД вземания, установени с влязло в сила съдебно решение, се погасяват с изтичане на 5 години, при което вземането на касатора срещу С. Б. С. е било погасено по давност още преди издаването на изпълнителен лист, без давността да е спирана и прекъсвана, и тя не дължи сумата от 50 000 лева. Също според изложеното в обжалваното решение на въззивния съд, при влязлото в сила решение на Софийски градски съд по иска по чл. 439 от ГПК, което въззивният съд е длъжен да зачете, касаторът дължи връщане на сумата от 15 245. 68 лева, събрана по изпълнително дело № 20138600400243 на ЧСИ В. М.. Към момента, в който сумата е била събрана от С. Б. С., съответно преведена по сметка на касатора, вземането е било погасено по давност, установено със съдебно решение. Съгласно чл. 299, ал. 1 от ГПК, спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван освен в случаите, когато законът разпорежда друго.

Според въззивния съд направеното от касатора възражение за нищожност на решението по гр.д. № 11759/2013г. на Софийски градски съд по иска по чл. 439 от ГПК би могло да бъде разглеждано, по аргумент от чл. 270, ал. 2 от ГПК, но по същество възражението е неоснователно. Според съобразителната част на тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012г. по тълк. дело № 1/2011г. на ОСГТК на ВКС, нищожно е съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган или от надлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не е в писмена форма, абсолютно неразбираемо или неподписаното решение. Такива пороци относно решението по иска по чл. 439 от ГПК не са налице. Същевременно искът по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД е бил предявен на 09.07.2018г., поради което възражението на касатора за погасяване по давност на вземането на С. Б. С. срещу ЕТ“ЕМАС-В. В.“ за връщане на сумата от 15 245. 68 лева също е прието за неоснователно. Не е изтекла предвидената в ЗЗД обща петгодишна погасителна давност.

При тези установени обстоятелства първият формулиран от касатора материалноправен въпрос за срока на погасителна давност относно иска чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и началото на теченето на този срок е въпрос от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – част от правния спор и обусловил правните изводи на въззивния съд. Това е, тъй като от касатора – ответник е било направено възражение за погасяване по давност на предявения иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на сумата от 15 245. 68 лева, по което възражение въззивният съд се е произнесъл, намирайки възражението неоснователно. Същото е по отношение на осмия поставен въпрос, също свързан с погасителната давност.

Не е налице обаче поддържаното във връзка с въпросите допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК - въззивният съд да се е отклонил от задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и от практиката на Върховния касационен съд. От касатора не се сочи практика, на която въззивното решение да противоречи. Тълкувателното решение по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС е по въпроси на въззивното обжалване, решението по тълк. дело № 5/2015г. на ОСГТК на ВКС – по приложението на чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, а тълкувателното решение по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС – по приложението на КЗ. Решение № 173 от 18.07.2019г. по гр.д. № 2906/2018г. на ВКС, ГК, ІV г.о. е относно иска по чл. 439 от ГПК, решение № 5 от 20.02.2012г. по гр.д. № 658/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. – относно понятието „предмет на делото“, решение № 129 от 30.05.2013г. по гр.д. № 475/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о. – относно това дали влязло в сила решение за извършване на делба погасява правото на ползване на трето лице върху имота, решение № 231 от 25.01.2021г. по гр.д. № 534/2020г. на ВКС, ГК, ІV г.о. – производство по отмяна по чл.307, ал. 2 от ГПК, решение № 54 от 16.07.2015г. по т.д. № 98/2015г. на ВКС, ТК, І т.о. – относно отменителен иск по чл. 47, т. 3, пр. 2 от ЗМТА, решение № 105 от 30.09.2021г. по гр.д. № 2610/2020г. на ВКС, ГК; ІІІ г.о. – за началото на течене на давностен срок при иск за обезщетение, и решение № 30 от 11.08.2014г. по т.д. № 1017/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. – за разграничението между давностни и преклузивни срокове. Определенията по ч.т.д. № 558/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., гр.д. № 1082/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и гр.д. № 238/2018г. на ВКС, ГК; ІІІ г.о. са за недопускане на въззивни актове (определение и решение) до касация, при което не съставляват практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Тълкувателно решение № 1 от 04.02.2013г. по тълк. дело № 2/2012г. на ОСНК на ВКС не съдържа тълкуване на разпоредба относно погасителната давност, на каквато разпоредба се позовава касаторът в касационната си жалба във връзка с въпросите. Така макар задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, решението не може да бъде счетено относимо в случая. То касае въпроси, свързани с разглеждането на граждански иск в наказателния процес.

Вторият формулиран от касатора процесуалноправен въпрос допустим ли е отрицателният установителен иск по чл. 439, ал. 1 от ГПК, когато се оспорва изпълняемото право, когато се основава на факти, преклудирани със сила на пресъдено нещо по изпълнителен лист, издаден въз основа на решение, влязло в сила, не е въпрос от значение за изхода на делото. Това е въпрос, разглеждан и решаван в производство по гр.д. № 11759/2013г. на Софийски градски съд по иска по чл. 439 от ГПК на С. Б. С. срещу касатора, като от въззивния съд единствено е било зачетено влязлото в сила решение по това дело.

Вторият въпрос в останалата му част, както и трети, четвърти и седми от формулираните от касатора въпроси за това нищожни ли са решенията по недопустими искове по чл. 439 от ГПК, са въпроси от значение за изхода на делото, тъй като от касатора е било направено възражение за нищожност на решение № 2730 от 05.04.2016г. на Софийски градски съд по гр.д. № 11759/2013г. на това основание, по което въззивният съд се е произнесъл - възражението е счетено неоснователно. Но и тук не е налице поддържаното във връзка с въпроса допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК - въззивният съд да се е отклонил от задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и от практиката на Върховния касационен съд. Липсва противоречие на въззивното решение с посочената от касатора съдебна практика. Самият въззивен съд се е позовал на мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012г. по тълк.дело № 1/2011г. на ОСГТК на ВКС и изведените там критерии, обосноваващи този най-тежък порок на съдебното решение - че разграничението между валидните и нищожните решения се провежда на базата на съществените, същностни белези на съдебното решение, чиято кумулативна наличност е определяща за наличието на съдебно решение. Въззивният съд е приел, че в случая такива обстоятелства по отношение на решението по гр.д. № 11759/2013г. не се установяват, а и не се сочат от касатора, при което това решение следва да бъде зачетено. Правилността на тези изводи на въззивния съд не може да бъде преценявана във фазата по допускане на касационното обжалване.

Петият въпрос е свързан с оплакване за нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение, за което съдът следи и служебно, но липсва вероятност решението да страда от такива пороци.

Шестият въпрос не съответства на фактическите и правни изводи на въззивния съд и поради това също не е от значание за изхода на делото. Въззивният съд не е възприемал, че някои от постановените преди това решения с участие на страните се ползва от предпочитание поради основанието на предявените искове или датата на влизане в сила на тези решения.

Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по деветия поставен от касатора процесуалноправен въпрос. Въпросът не може да бъде определен като такъв от значение за изхода на делото. Това е, защото той е основан на твърдението, че Апелативен съд - София, пред който е било обжалвано решението от 28.10.2005г. по гр.д. № 1181/2001г. на Софийски градски съд, се е произнасял по искове на касатора срещу С. Б. С.. Според въззивното решение такова произнасяне не е имало, а първоинстанционното решение е влязло в сила по отношение на тази страна през ноември 2005г. Поради това допускането на касационно обжалване по въпроса изисква проверка на правилността на въззивното решение на Софийски градски съд, но такава проверка в производството по чл. 288 от ГПК не може да бъде извършена. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Последният формулиран от касатора процесуалноправен въпрос е изцяло хипотетичен. Допълнително той не се свързва с конкретен касационен довод (оплакване) по правилността на въззивното решение в касационната жалба. Така не може да бъде определен като въпрос от значение за изхода на делото, обосноваващ допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд.

Воден от горното съдът