Определение № 1360 от 27.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 410/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството Т. Ц. С., ЕГН: [ЕГН], чрез процесуален представител адв. Г. Ю., против решение № 1081 от 21.07.2022 г., постановено от Апелативен съд – София по в.гр.д. № 836 по описа на съда за 2022 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 62 от 15.10.2021 г., постановено от Окръжен съд – Благоевград по гр.д. № 148 по описа за 2020 г. в неговите части, с които е прието за установено по отношение на касатора, че в качеството си на кредитополучател дължи на „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД следните суми: 29796.95 лв., представляваща изискуема главница по договор за предоставяне на кредит за закупуване на недвижим имот от 27.11.2006 г. и допълнително споразумение от 18.11.2011 г.; сумата 617.95 лв. - обезщетение за забава на просрочени плащания за периода от 05.01.2017 г. до 05.01.2020 г.; сумата 256.59 лв. - обезщетение за забава на предсрочно изискуема главница за периода 06.01.2020 г. - 06.02.2020 г. включително; законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК - 07.02.2020 г. до окончателното изплащане на дължимото, както и в частта му, с която след частична отмяна на същото първоинстанционно решение в неговите части, с които са отхвърлени предявените от „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД против С. искове по чл. 422, ал. 1 от ГПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване задължение за заплащане на сумата 7488.46 лв. - договорна лихва за периода 05.12.2016 г. - 05.01.2020 г. и на сумата 207.92 лв. - просрочени такси по кредит, по същество е признато за установено, че С. дължи на банката – ищец и сумата 7488.46 лв. - договорна лихва за периода 05.12.2016 г. - 05.01.2020 г. по договор за банков кредит от 27.11.2006 г., и сумата 207.92 лв. - просрочени такси по кредита за подновяване на ипотека, на основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 430, ал. 2 от ТЗ и чл. 79 от ЗЗД вр. чл. 5, ал. 1 и чл. 11 от договора за банков кредит от 27.11.2006 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, постановена по ч.гр.д. № 277/2020 г. по описа на Районен съд - Благоевград, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон. Оспорват се изводите на съда, че в процесните договор и споразумение не са налични други неравноправни клаузи, освен приетата от съда за неравноправна, съответно – нищожна такава, при което и съдът не е отхвърлил изцяло предявените искове в нарушение на императивни норми на ЗПК. Твърди се, че в нарушение на материалния закон съдът не се е произнесъл по заявеното възражение за изтекла погасителна давност. Сочи се, че решението е постановено по нередовна искова молба, като подробно се пресъздава съдържанието на същата и становището на касатора по твърденията и исканията в нея. Излага се и че приложеното към исковата молба извлечение от счетоводните книги и към датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК, а и към датата на депозирането на касационната жалба, по подробно изложени съображения, не удостоверява задължението на кредитополучателя към банката, тъй като не съдържа данни за това каква част от главницата и каква част от договорната лихва и кои задължения – индивидуализирани по вид, размер и като дата на падеж, не са погасени от длъжниците. Оспорват се като неясни и недостатъчно конкретни, поредица от твърдения в исковата молба, основани на цитирани в нея разпоредби, съдържащи се в процесния договор за кредит, и сключеното допълнително споразумение към същия, съдържанието на които според касатора обаче, не потвърждава твърденията на ищеца. Твърди се, че ищецът не е доказал дължимостта и изискуемостта /включително предсрочната такава/, на процесните задължения. Сочат се поредица от разпоредби от процесния договор за кредит и допълнителното споразумение към него и се критикуват, като формирани в нарушение на процесуалните правила и на материалния закон, изводите на съда в насока на това, че същите клаузи не са неравноправни, съответно – нищожни, с произтичащото от това уважаване на предявените срещу касатора искове. Твърди се и че съдът не се е произнесъл по заявено в срок възражение за анатоцизъм, както и атакуваното решение е постановено въз основа на доклад, несъответен на заявените от страните обстоятелства и възражения, което се отразило и на указаната за всяка от страните доказателствена тежест. Иска се доп ускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му в обжалваните му части и отхвърлянето на предявените срещу касатора искове в уважените им от инстанциите по същество, техни части, претендират се разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК с позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, и чл. 280, ал. 2 от ГПК, се възпроизвеждат подробните оплаквания в касационната жалба с твърдения, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, доколкото съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и че допускането на касационно обжалване ще бъде от значение за точното прилагане на закона, и за развитие на правото. Общо се заявява, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като същото е и очевидно неправилно. Излага, се че постановеното решение противоречи на посочена практика на Съда на Европейския съюз. Като се възпроизвеждат оплакванията в касационната жалба, че исковата молба е нередовна, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 – не е налице изложение на обстоятелствата, на които се основава искът и в какво се състои искането, независимо от формулирания установителен петитум, който обаче според касатора е неясен, се поддържа, че като постановено по такава, нередовна искова молба, решението е недопустимо. С възпроизвеждане на оплакванията в касационната жалба за непроизнасяне от страна на съда по възраженията на касатора за изтекла погасителна давност, анатоцизъм и за неравноправност, и произтичащата от нея нищожност на клаузата за заплащане на наказателна лихва с надбавка 20 % към договорната, както и непроизнасяне по всички доводи и възражения на страните, и по всички доказателства, се формулира всъщност единствения правен въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а именно: Длъжна ли е въззивната инстанция да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства? По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 76/22.07.2020 г. по гр.д. № 1011/2019 г. по описа на ВКС – твърдение за наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: На основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК вр. с чл. 113, изр. 2 от с.з., касационната жалба, като подадена срещу въззивно решение в частта му по искове с цена под 5000 лв. е недопустима в частта ѝ срещу въззивното решение в неговите части, с които е потвърдено първоинстанционното решение в неговите части, с които е установена дължимостта на сумата 617.95 лв. - обезщетение за забава на просрочени плащания за периода от 05.01.2017 г. до 05.01.2020 г.; сумата 256.59 лв. - обезщетение за забава на предсрочно изискуема главница за периода 06.01.2020 г. - 06.02.2020 г. включително, и в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение в неговата част, с която е отхвърлен иска за установяване задължение за заплащане на сумата 207.92 лв. - просрочени такси по кредит, по същество е признато за установено, че Т. Ц. С. дължи на банката – ищец и сумата 207.92 лв. - просрочени такси по кредита за подновяване на ипотека. В останалата й част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да постанови решението си в обжалваните му части въззивният съд е изложил в относимите си към оплакванията в касационната жалба и съдържанието на изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към същото, че възражението на касатора за нередовност на исковата молба е неоснователно. Според съда твърденията на ищеца са ясни и искането му им съответства, а дали същите твърдения са верни, включително в частта им дали ищецът е обявил вземането си като изцяло предсрочно изискуемо и какъв е размерът му, са обстоятелства, относими към основателността, а не към допустимостта на производството. По съществото на спора съдът е приел за безспорно сключването на процесния договор за кредит и допълнителното споразумение към него; договореният лихвен процент по кредита в размер на 7.95 % годишно, като първата година главницата се олихвява с лихвен процент от 0.9 %; уговореното в чл. 5, т. 3 от договора право на банката да променя лихвения процент в зависимост от инфлацията, основния лихвен процент на БНБ и пазарните условия; уговореното в чл. 6, т. 1 от договора обезщетение за забавено изплащане на вноските – 5 пункта над договорената лихва; предвидената в т. 2 наказателна добавка при предсрочна изискуемост; правото на банката, предвидено в чл. 19 от договора, при пълно или частично неплащане на две погасителни вноски, да обяви кредита за предсрочно изискуем. Посочено е, че е представен погасителен план към договора за банков кредит, подписан от касатора и установяващ поетите според договора задължения на кредитополучателя за погасяване на кредита, а с допълнително споразумение от 18.11.2011 г. страните са се съгласили, че към посочената дата задълженията на кредитополучателя са в размер на 34394.82 лв. и са договорили издължаването на кредита на посочени вноски. Възпроизведено е съдържанието на заключението на изслушаната в първоинстанционното производство ССчЕ, от което се установява, че приложимият лихвен процент за възнаградителна и наказателна лихва по договора от 27.11.2006 г. е изменян съобразно таблица № 1. Установява се, че кредитната сума е усвоена чрез превод на продавача на недвижим имот, закупуван от ответника, на 19.12.2006 г., налице е заключение за внесените суми от ответника за погасяване на главница и лихва и констатация, че няма погасявания на суми след обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Приета е неприложимост към процесния договор, на Закона за потребителския кредит /ДВ, бр. 53/2006 г., в сила от 01.10.2006 г., отм., но действащ към момента на подписване на договора/, доколкото съобразно чл. 3, ал. 5 от този закон разпоредбите на ЗПК, с изключение на чл. 15 - реклама на договори за потребителски кредит, не се прилагат за договори за кредит, обезпечени с ипотека върху недвижим имот, какъвто е и процесният, и по това не се спори. Прието е за основателно възражението на ответника – касатор, за нищожност поради това, че са неравноправни, на част от клаузите на процесните договор и допълнително споразумение, като е изложено, че страните по договора са търговец и потребител по смисъла на съответните разпоредби на ЗЗП, както и че договорните клаузи, уреждащи правото на банката да променя лихвения процент едностранно, като по този начин едностранно променя размера на обезщетението за забава, наказателната лихва и на анюитетната вноска, са неравноправни, тъй като са неясни и с това накърняват правата на икономически по-слабата страна по договора – кредитополучателя, поради което и доколкото не са индивидуално уговорени, са нищожни, в какъвто смисъл е цитирана практика на ВКС по сходни случаи. С оглед изложеното и в обобщение съдът е приел, че на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143 от ЗЗП разгледаните договорни клаузи в частите, касаещи възможност за едностранна промяна на договорените лихви и размера на вноската /чл. чл. 5, 6, 7, 13/ са неравноправни и нищожни. По подробно изложени в мотивите на въззивното решение съображения, включително базирани на практика на СЕС /дело С-421/2014 г./ и на ВКС /решение по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т.18, решение № 92/2019 г. по т.д. № 2481/2017 г, Второ т.о. на ВКС, решение № 82/2022 г. по т.д. № 871/2021 г. на Първо т.о. на ВКС/, е отречена нищожността, поради това че са неравноправни, и на договорните клаузи на чл. 18 и чл. 19 от договора от 27.11.2006 г., уреждащи възможността на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем /с уточнението, че разпоредбата на чл. 18 от договора е поначало неприложима в процесните отношения между страните/. Според въззивния състав нищожността на клаузите на чл. 5, 6, 7, 13 от договора от 27.11.2006 г. не налага извод за нищожност на целия договор, напротив - договорът за банков кредит е сключен при договорени условия, които обвързват страните и следва да се съобразяват, без към тях да се прилагат впоследствие направени изменения на договорното съдържание, било то служебно от банката или вследствие на подписани допълнителни споразумения, които се основават отново на приетите за неравноправни клаузи. Въззивният състав е приел по-натам, че допълнителното споразумение /спогодба/ от 18.11.2011 г., имащо за предмет предоговаряне на кредита, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл. 366 ЗЗД, в какъвто смисъл е цитирана и практика на ВКС. Вследствие на така изложеното съдът е намерил, че клаузите в сключеното допълнително споразумение между страните, с които се признават някакви задължения на ответника, изчислени при прилагане на установените за нищожни договорни клаузи, са нищожни и необвързващи страните. Задълженията, посочени в тези споразумения са изчислени при съобразяване на различен от първоначално договорения БЛП, при съобразяване на капитализация на лихви и при различни валутни курсове от първоначално действащия, поради което следва да се приеме, че като постигнати споразумения при приложение на нищожни клаузи също се явяват нищожни и необвързващи страните. Нарочно е посочено в мотивите на въззивното решение, че допълнителното споразумение съдържа нищожни договорни клаузи, уреждащи отнасянето на изтекли лихви към главницата, дължима се по договора от 27.11.2006 г. Съобразно ССчЕ приетият размер като главница на задължението на кредитополучателя в споразумение от 18.11.2011 г. - 34394.82 лв. е сбор от главница и просрочени лихви. Договорките, с които е обективирано съгласие просрочената към този момент лихва да бъде прибавена към дължимата главница при договаряне на нов лихвен процент, като непогасената част от начислената лихва се капитализира към остатъка от главницата на кредита, предвиждат включване на просрочените задължения за лихва към главницата, съответно дават възможност върху тях да бъдат начислявани лихви. Тези договорки са нищожни като противоречащи на закона /чл. 26, ал. 1 вр. чл. 10, изр. 3 ЗЗД/ и представляват анатоцизъм по смисъла на чл. 10, изр. 3 ЗЗД, който е допустим само между търговци, съгласно чл. 294, ал. 1 ТЗ, като в изложения смисъл е цитирана и безпротиворечива практика на ВКС. С оглед гореизложеното съдебният състав е приел, че страните са обвързани от валидно сключен договор за банков кредит от 27.11.2006 г., който обвързва страните, с изключение на клаузите даващи възможност на банката да променя едностранно лихвения процент, мораторната лихва и наказателната лихва и размера на кредитните вноски. Договорът има свое съдържание и би могъл да действа и без посочените нищожни, поради неравноправност, клаузи. Въз основа на нищожността на клаузите за едностранна промяна на лихвения процент и поради договорки, противоречащи на императивни материалноправни разпоредби, сключеният между страните анекс също не ги обвързва, поради нищожност в частта, с която са капитализирани лихви и е договорен нов лихвен процент. Изводът на съда е, че страните са обвързани от договора за банков кредит, няма спор, че кредитът е усвоен, а ответникът е обвързан от поетото задължение да го върне, но при условията, които са първоначално уговорени, без последващите изменения. Посочено е по-натам, че уведомителното писмо - покана, съдържащо изявлението на банката до ответника за обявяване на кредита за предсрочно изискуем има нужното съдържание, съобразно което длъжникът да се ориентира кой кредит касае уведомлението, това уведомление е редовно връчено на пълномощник на касатора и е породило претендираното от ищеца действие, а дори и да се приеме обратното, то изявлението на банката в изложения смисъл следва да се приеме за редовно доведено до знанието на ответника с връчването на исковата молба и приложенията към същата, доколкото в исковата молба се съдържа твърдение, че кредитополучателят не е изпълнил точно свои договорни задължения, посочено е кой е договорът, за който се претендира изпълнение и е направено изявление за настъпване на предсрочна изискуемост. С това съдържание и при връчването на препис от исковата молба на ответника или негов процесуален представител следва да се приеме, че в този момент настъпва предсрочната изискуемост на вземането на банката. С оглед изложеното съдът е приел, че ответникът дължи връщане на кредитната сума съобразно първоначално договореното между страните, като е загубил предимствата на разсроченото плащане и срока, договорен в негова полза. При този краен извод съдът е посочил, че ответникът е получил кредитна сума от 37000 лв., от ССчЕ се установява, че е погасил 7203.05лв от получената главница и остава да дължи сумата от 29796.95 лв. Ищецът претендира договорна лихва за периода от 05.12.2016 г. до 05.01.2020 г. Съгласно първоначалния погасителен план, подписан ведно с договора от 27.11.2006 г. за посочения период ответникът дължи договорна /възнаградителна/ лихва в размерна 7488.46 лв., до която сума исковата претенция се явява доказана по основание и размер. Поради уважаването на предявените искове съдът е изложил, че е настъпило условието за разглеждане на възражението за погасяване по давност на вземането на банката, което обаче е прието от въззивния съдебен състав за преклудирано. Посочено е, че производството е образувано и разглеждано от първоинстанционния съд като търговски спор по реда на чл. 365 и сл. от ГПК. В сроковете по чл.369 от ГПК нито ответника, нито съда са повдигнали въпроса за разглеждане на делото по общия ред. Поради липсата на такова оспорване на реда на разглеждане на делото следва да се приеме, че е стабилизирано разглеждането на делото като търговски спор, а при търговските спорове ответникът има право да наведе възражение за изтекла погасителна давност в отговора си по чл. 367 от ГПК. В отговора по чл. 373 от ГПК ответникът дава становище по твърденията на ищеца в допълнителната искова молба. Няма основание да се приеме, че с допълнителната искова молба ищецът е навел факти, които са породили правото на ответника в допълнителния отговор за първи път да заяви възражение за изтекла погасителна давност. Възражението за изтекла погасителна давност е общо, породено от бездействието на ищеца за определен период от време преди предявяването на иска. Ето защо, след като не е навел в отговора по чл. 367 от ГПК възражение за изтекла погасителна давност ответникът е загубил това право, то е преклудирано и съдът не е надлежно сезиран с това възражение, заявено за първи път в отговора на допълнителната искова молба. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая въззивното решение не е вероятно недопустимо. Не е налице претендираното от касатора в обосноваване на твърденията му за недопустимост на решението, неспазване на императивните разпоредбите на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК досежно задължителното съдържание на исковата молба, напротив – същата съдържа в достатъчна степен, както ясни и безпротиворечиви твърдения на ищеца относно обстоятелствата, на които предявените искове се основават, така и непротиворечащо им, и също така ясно, искане /петитум/. При така изложеното и доколкото в случая съдът се е произнесъл в стриктно съответствие със заявените от ищеца в исковата му молба факти, и точно по искането, с което е сезиран, въззивното решение не е вероятно недопустимо. Касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато и поради твърдяната негова очевидна неправилност, доколкото такава не е обоснована от касатора с конкретни твърдения в насока наличието на възприетите в практиката на касационната съдебна инстанция, нейни белези, а е заявена само общо и изцяло бланкетно в изложението му по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК. Такава очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК не е и налице. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретния процесен случай и от съдържанието на мотивите и диспозитива на обжалваното въззивно решение, настоящият касационен състав не намира същото да разкрива такива очевидни и тежки пороци, че да се явява очевидно неправилно в изложения по-горе смисъл, поради което и касационното му обжалване не следва да се допусне и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По отношение наличието на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК: В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се формулира всъщност един правен въпрос – относно задължението на въззивната инстанция да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства. Същият е правен и отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки правен спор, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. По отношение на този въпрос обаче не е налице допълнителният критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Видно от действителното съдържание на мотивите на въззивния съд към решението му, частично възпроизведени и в настоящите мотиви, в случая твърденията и на двете страни, противно на твърденията на касатора при обосноваването на въпроса му, както и ангажираните от страните в тяхна подкрепа доказателства по делото, са обсъдени от съда в степен, достатъчна да изясни точната му воля относно приетото за установено по делото от фактическа страна, и относно точното приложение на относимите към спора норми от действащия, обективен правов ред. Мотивите на съда са безпротиворечиви и ясни, и в пълна степен съответстват на крайните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Претендираното от касатора да не е обсъдено от съда негово възражение за изтекла погасителна давност е прието от съда за преклудирано, при това – по подробно изложени в мотивите на решението съображения. Възражението за анатоцизъм, за което отново се твърди от касатора, че не е обсъдено, освен че е нарочно обсъдено в мотивите към решението, но и е прието от въззивния съд за основателно, а мотивите на съда и в тази им част са ясни, подробни и точни. Отново същото следва да се приеме и по отношение на възражението за нищожност на клаузата за наказателна лихва, което е и нарочно, и подробно обсъдено от съда, ведно с всички останали възражения на касатора срещу клаузите на договора и допълнителното споразумение към него, и това е ясно видно от действителното съдържание на мотивите на въззивното решение. Във връзка с твърдението на касатора за необсъждане на всички доказателства по делото, за което според касатора съдът дължи подробни мотиви, каквито липсват, следва да се посочи, че изискване именно за подробност на мотивите на съда, не въвеждат нито процесуалния закон, нито практиката по прилагането му. Напротив - според задължителните за съдилищата разрешения, съдържащи се в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни. В останалата част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, не се формулира друг правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., главното съдържание на която е възпроизведено по-горе в настоящите мотиви - не само зададен във въпросителна форма в стриктно граматически смисъл, но и като правно твърдение, обективиращо принципен въпрос по приложението на правна норма, правен институт и/или правен принцип от действащия обективен правен ред, като общи правила за поведение на правните субекти, годно да бъде квалифицирано като правен въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради липсата въобще на формулиран правен въпрос по смисъла на посочената норма от процесуалния закон, разтълкувана по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК по непоставен от касатора въпрос, нито пък такъв въпрос, както е прието и в приложимата и цитирана, задължителна тълкувателна практика на касационната съдебна инстанция, може да бъде извеждан и/или формулиран от касационния състав, въз основа на иначе подробните оплаквания в касационната жалба. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение