Определение № 50116 от 07.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 407/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. П. И., представлявана от назначените за особен представител адв.Л. Д. и адв. П. Г., срещу решение №131/06.12.2021 г. по гр.д.№396/2021 г. на Апелативен съд Бургас в частта, с която е потвърдено решение №108/16.04.2021г. по т.д.№63/20г. по описа на Бургаски окръжен съд в частта, с която са уважени предявените от „Алианц банк България“АД срещу С. П. И. искове по чл.422 ГПК, като е признато за установено, че С. И. дължи на „Алианц банк България“АД сумата 23 214,01 евро, представляваща главница по договор за кредит от 11.12.2006г., ведно със законната лихва, считано от 25.08.2017г. /датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение/ до изплащане на вземането и сумата 3853,21 евро, представляваща договорна лихва върху неизплатената част от главницата за периода 25.08.2014г. – 25.08.2017г. включително. В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати процесуални нарушения и материална незаконосъобразност. Недопустимостта на съдебното решение касаторът обосновава с недопустимост на исковата молба, поддържана с доводи за недопустимо дадени от заповедния съд указания до заявителя да заведе иска по чл.422 ГПК; за настъпила перемция на изпълнителното дело; за неизтекъл срок за възражение по чл.414 ГПК с оглед нередовното връчване на заповедта за изпълнение на длъжницата. Оплакването за неправилност на решението на апелативния съд се обвързва с неуважените от съда възражения срещу редовността на обявяването на предсрочната изискуемост на кредита с оглед невалидно връчване на нотариалната покана от страна на банката. Поддържа се искане за отмяна на решението на БАС и отхвърляне на предявените срещу И. искове. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, която счита за осъществена по отношение на въпроса От кой момент започва да тече срокът за депозиране на възражение по чл.414 ГПК срещу заповед за незабавно изпълнение – от момента на връчването от съдебен изпълнител, каквото е изискването на чл.418 ал.5 ГПК или от някой друг момент, в който длъжникът е узнал за нея?, доколкото, според него, дадено от въззивния съд разрешение на този въпрос е в противоречие с решение №235/24.10.19г. по гр.д.№770/19г. на четвърто г.о. на ВКС, определение №356/22.06.15г. по ч.т.д.№274/15г. на първо т.о. на ВКС и решение №60243/14.12.21г. по гр.д.№3863/21г. на трето г.о. на ВКС. Отговорите на въпросите Какъв е процесуално-правният характер на определението по чл.415 ал.1 т.2 ГПК, издадено от заповедния съд в хипотеза, когато е отказал да даде указания, че заявителят може да предяви иск за вземането си – слага ли край на делото, обжалваемо ли е същото определение пред по-горния съд и като такова е неотменимо от заповедния съд или определението е необжалваемо пред по-горния съд е отменимо от заповедния съд на основание чл.253 ГПК? и Допустимо ли е съдебният изпълнител в хипотеза на перемирано изпълнително дело да отправя питане до заповедния съд следва ли същото перемирано изпълнително дело да бъде спряно? касаторът счита,че биха били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /хипотези на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК/. Ответникът „Алианц банк България“АД е оспорил наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и е навел доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си в обжалваната му част съставът на Бургаски апелативен съд е приел за безспорно, че на 11.12.2006г. между страните е бил сключен договор за банков кредит в размер на 30 000 евро със срок за издължаване до 2026г., последното плащане на вноска по който е извършено на 26.06.2013г., след което ответницата е изпаднала в просрочие. Съдът е анализирал съдържанието на представената по делото като доказателство за обявена предсрочна изискуемост на целия остатък по кредита нотариална покана, според което адресът й е бил посетен на три различни дати в рамките на един месец, не е била открита и не са били намерени нейни близки, на които поканата да бъде предадена; залепено е уведомление на вратата на жилището и на дворната врата, ответницата не се е отзовала в законния срок до 04.08.2017г., поради което върху уведомлението е извършено отбелязване за редовно връчване към тази дата по реда на чл.47 ал.5 ГПК. Въз основа на тези данни съдът е приел,че изискуемостта на вземането за цялата главница по кредита е настъпила на 04.08.2017г., от която дата И. е изпаднала в забава. Констатирал е от данните по приложеното към делото заповедно производство,че със заявление от 25.08.2017г. банката е поискала от РС Бургас да издаде заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 т.3 ГПК – договора за кредит – и изпълнителен лист за вземането по договора, което искане е уважено; въз основа на издадения изпълнителен лист от 29.09.2017г. е образувано изпълнително дело, по което на длъжницата е изпратена покана за доброволно изпълнение, с приложени към нея копия от изпълнителния лист и заповедта за изпълнение. Връчването им е удостоверено като осъществено отново по реда на чл.47 ГПК – чрез залепване на уведомление, след като на поканата са отбелязани четири посещения на връчителя в рамките на месец,при които длъжницата не е била намерена на адреса, а по сведения на живущо на него лице е установено,че същата не живее на адреса от 19 години, като от 8 години пребивава в чужбина.След като е посочил,че в случая, с оглед тези данни е налице изключението на чл.47 ал.3 ГПК вр. чл.40 ал.2 ГПК, съдът е приел,че съобщението със заповедта за изпълнение следва да се приемат за връчени с изтичането на срока за получаване,посочен в залепеното уведомление, което е станало на 30.01.2018., от която дата е започнал да тече срокът за подаване на възражение от длъжницата.Тъй като искът е бил заведен на 07.02.2020г. съдът е приел възражението на особените представители на ответницата за преждевременното му завеждане за неоснователно. Във връзка с останалите възражения,с които същите са поддържали твърденията си за недопустимост на производството, съдът е констатирал,че с разпореждане от 16.11.2018г. заповедният съд е оставил без уважение подадена от „Алианц банк България“АД молба за даване на указания за по-нататъшни действия по изпълнителното дело, с оглед връчването по реда на чл.47 ал.5 ГПК на длъжницата на поканата от ЧСИ за доброволно изпълнение с приложената към нея заповед за изпълнение. Установил е,че на 03.02.2020г. същият е постановил последващо разпореждане, с което по реда на чл.415 ал.1 т.2 ГПК е дал указания на взискателя по изпълнителното дело да предяви иск за установяване на вземането си по заповедта за изпълнение и е спрял изпълнителното производство. Посочил е,че това разпореждане не е недопустимо, доколкото първото, с което е отказано даването на такива указания, не се прекратява заповедното производство и тъй като не слага край на делото, на основание чл.253 ГПК заповедният съд е бил в правото си да постанови второто разпореждане от 03.02.2020г., които и е сторил. На възражението,че исковата молба е заведена при настъпила перемпция на изпълнителното дело съставът на апелативния съд е отговорил,че дали е настъпила такава или не е ирелевантно за допустимостта на предявения иск, доколкото перемпцията не преклудира правото на взискателя да заведе ново изпълнително производство въз основа на издадения му изпълнителен лист. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Касационната инстанция е длъжна и служебно да допусне решението на въззивния съд до касационен контрол когато установи ,че съществува вероятност то да е недопустимо или нищожно. Последното не се констатира от настоящия състав по отношение на обжалваната част от решението на Бургаски апелативен съд. Според мотивите на ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/13г. на ОСГТК на ВКС за съществуването на правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение е необходимо да са налице както общите, така и специални предпоставки за надлежното му предявяване, за които съдът, разглеждащ установителния иск по чл.422 ал.1 ГПК следи служебно. Такива са наличието на подадено в срок от длъжника по изпълнението възражение и спазването от страна на заявителя на преклузивния едномесечен срок по чл.415 ал.4 ГПК за завеждането на иска, който започва да тече от връчването на заявителя на указанията на заповедния съд. С оглед изменението на разпоредбата на чл.415 ал.1 ГПК с ДВ бр.86/2017г. като допълнителна предпоставка за постановяването на съдебен акт по посочения ред, респ. – за допустимост на установителния иск, законодателят е въвел и липсата на подадено в срока възражение, ограничавайки приложимостта ѝ само до хипотезата на връчена заповед по реда на чл.47 ал.5 ГПК. В случая заповедта за изпълнение е била връчена на длъжницата И. именно по този ред, който е приложен от ЧСИ. Доколко са били налице предпоставките за прилагането му съдът по установителния иск няма задължение да изследва при преценката си за допустимост на иска, а само констатира дали в следващия връчването срок е подадено възражение, в коя хипотеза са дадени указанията и дали е спазен от заявителя определения му срок за предявяване на исковата молба. В случая няма спор,че след връчването по реда на чл.47 ал.5 ГПК на заповедта за изпълнение в дадения ѝ срок длъжницата не е подала възражение, при което заповедният съд е следвало служебно да даде указания на заявителя по реда на чл.415 ал.1 т.2 ГПК, което и е сторил с разпореждането си от 03.02.2020г. Спазен е и едномесечният срок за подаването на исковата молба – съобщението с указанията е връчено на банката на 05.02.2020г., а исковата молба е депозирана на 07.02.2020г., което я прави допустима, респ. допустими са и постановените по предявените с нея искове първоинстанционно и въззивно решения. Първият от формулираните от касатора въпроси не отговаря на общия критерий за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като не е бил поставян за разрешаване и по него въззивният съд не се е произнасял по обуславящ изхода на спора начин – в нито един момент от производството не е правено твърдение длъжницата да е узнала за заповедта за изпълнение по някакъв начин в определен момент от времето, а съдът е приел,че са били налице предпоставките за прилагането от ЧСИ на института на фингираното връчване. Доколкото въпросът няма правен характер и не е обусловил изхода на делото, следва да се приеме,че липсва такъв по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, поради което разглеждането на сочената в допълнение предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК е безпредметно. Не би могъл да обоснове положителен изход за настоящата фаза от производството пред касационната инстанция и третият от въпросите по аналогични съображения – същият не кореспондира с нито един от решаващите изводи на въззивния съд. Макар да е свързан с изложените във въззивното решение мотиви, с които съдът е приел за допустимо да разгледа по същество предявения пред него иск по чл.422 ал.1 ГПК, вторият въпрос също не рефлектира върху изхода на спора по същество. Въпросът е свързан с поддържаното от касатора възражение срещу допустимостта на установителния иск, по основателността на което настоящият състав е изложил по-горе мотиви за липса на вероятност той да е недопустим. Отговорът на въпроса не би довел до различен от постигнатия правен резултат, предвид това,че за допустимостта на иска са от значение специфичните предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск - липса на подадено възражение от страна на длъжницата в законоустановения срок след фингираното връчване и спазване на срока от страна на заявителя за подаването на исковата молба, указан му от заповедния съд с разпореждането по чл.415 ал.1 т.2 ГПК. Какъв е характерът на предходно постановено от него разпореждане за отказ да предприеме служебно дължимо от него процесуално действие е без правно значение, тъй като последиците от него не рефлектират върху преценката на съда за наличието на предпоставките за надлежното упражняване правото на иск. В допълнение следва да се отчете, че и приложението на соченото с последните два въпроса допълнително основание за селектирането на касационната жалба по чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е обосновано в писменото изложение, с оглед причините и с целите, налагащи произнасяне на касационната инстанция, разяснени в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение