Определение № 140 от 27.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 2388/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД срещу решение № 229 от 13.05.2022г. по в.т.д. № 180/2022г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 21113 от 19.11.2021г. по т.д. № 98/2020г. на Окръжен съд – Кърджали за осъждане на касатора да заплати, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, на Е. Е. М. сума над размер от 8 000 лева до 48 000 лева, представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди от настъпило на 18.10.2018г. пътнотранспортно произшествие с лек автомобил „Опел К.“, с ДК [рег.номер на МПС], управляван от Е. Р. Ю., застрахована по застраховка „Гражданска отговорност“ при застрахователното дружество, със законна лихва върху сумата от 48 000 лева, считано от 21.09.2020г., датата на застрахователната претенция, до окончателното изплащане на обезщетението.

Касаторът намира въззивното решение в обжалваната част неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна.

Излага оплаквания, че определеното от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди от 48 000 лева не съответства на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Допуснато е било процесуално нарушение - в исковата молба не е била описана травма навяхване и разтягане на ставния апарат на гръбначния стълб, а претендираното обезщетение не е било намалено. В грубо нарушение на чл. 6, ал. 2 от ГПК съдът е приел, че предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят не от страните, а от вещото лице, извършило съдебно-медицинска експертиза. Същевременно въззивният съд е бил длъжен да обсъди, въз основа въведените в жалбата оплаквания, всички събрани относими и релевантни доказателства и доводи на страните, съгласно чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси са:

1. При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд относно размера на обезщетението за обезвреда спрямо характера на травматичните увреждания от ПТП, длъжен ли е въззвният съд да обсъди, въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, всички събрани относими и релевантни доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл. 236, ал. 2, вр. чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми ?

2. Може ли въззивният съд да приеме за установени травматични увреждания, невключени в предмета на иска с въвеждането им чрез основанието и петитума на исковата молба?

За обосноваването на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК касаторът сочи конкретни решения на състави на ВКС относно задължението на въззивния съд да обсъди, въз основа на наведените в жалбата оплаквания, всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на страните, съгласно чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми, като мотивира решението си - решение № 115 от 17.09.2018г. по гр.д. № 2150/2017г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 28 от 06.03.2019г. по т.д. № 205/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 22 от 02.07.2019г. по т.д. № 587/2018г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 97 от 15.09.2020г. по гр.д. № 2479/2019г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 157 от 11.02.2016г. по т.д. № 3638/2014г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 42 от 05.03.2014г. по гр.д. № 5488/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 42 от 09.06.2014г. по т.д. № 799/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 36 от 24.03.2014г. по т.д. № 2366/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 197 от 23.12.2014г. по гр.д. № 7364/2013г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 146 от 13.11.2015г. по т.д. № 2687/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

Също съгласно изложението на касационните основания, поставените от касатора въпроси се явяват и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото (чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК).

От насрещната страна по жалбата Е. Е. М. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта на присъденото обезщетение по чл. 432, ал. 1 от КЗ над размера от 8 000 лева до 48 000 лева, при съобразяване на междувременно извършеното плащане от застрахователя на сума от 8 000 лева, съставът на Апелативен съд – Пловдив е приел, че към 18.10.2018г. „Застрахователно акционерно дружество Далл Богг: Живот и Здраве“ АД е било застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно лек автомобил марка „Опел“, модел „К.“, с ДК [рег.номер на МПС]. На същата дата в [населено място], [улица]е настъпило пътнотранспортно произшествие по причина на Е. Р. Ю., водач на автомобила – на пешеходна пътека на булеварда е била блъсната пресичащата Е. Е. М.. При пътния инцидент водачът на автомобила е нарушил виновно правилата за движение по пътищата – чл. 116, чл. 119, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП, обстоятелства установени въз основа на влязла в сила присъда № 18 от 27.02.2020г. по н.о.х.д.№ 1180/2019г. на Районен съд - Кърджали, потвърдена с решение № 2044 от 24.08.2020г. по в.н.о.х.д. № 110/2020г. на Окръжен съд – Кърджали, задължителна за гражданския съд съгласно чл. 300 от ГПК. На Е. Е. М., тогава на 18 години, са били причинени травматични увреждания.

За тези увреждания въззивният съд, въз основа на заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-медицинска експертиза и събраните писмени доказателства, е приел, че са избиване на първи горен десен зъб и първи и втори горни леви зъби, травма на лява колянна става с излив на кръв в същата (хемартроза), навяхване и разтягане на ставния апарат на гръбначния стълб, охлузвания на гръдния кош, корема и крайниците. Проведено е било стационарно лечение в болница за времето от 18.10.2018г. до 25.10.2018г. при лекуване с противооточни и обезболяващи средства, водно-солеви разтвори. В острия период на травмите болките са били със среден интензитет, като в рамките на около две седмици постепенно са стихвали. Избиването на зъбите, невъзстановимо по физиологичен път, е довело до трайно затрудняване на дъвченето и говоренето. Провеждано е лечение, което не е приключило. Въз основа на показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели е било прието още, че и по настоящем при промяна на времето и на работното й място като касиерка ищцата изпитва болки в пострадалия крак; налице е негативна неотшумяла промяна в психическото, емоционалното и поведенческото състояние на ищцата, която се притеснявала и се срамувала от външния си вид поради липсата на зъби, изпитвала страх при пресичане и да шофира; отложила годеж, защото няма зъби и няма поставени импланти. С оглед младата възраст на ищцата наличието на последиците от травмите и допълнително травмиращо.

С оглед тези обстоятелства за справедлив размер на обезщетението за случая, съгласно чл. 52 от ЗЗД, от въззивния съд е била приета сумата от 48 000 лева, съответно на обществено-икономическата обстановка в страната към момента на пътнотранспортното произшествие, намираща отражение в нивата на застрахователно покритие.

Било е отговорено на оплакванията на касатора във въззивната му жалба срещу определеното обезщетение като несправедливо.

На направеното във въззивната жалба на касатора оплакване, че в исковата молба не е била описана травма навяхване и разтягане на ставния апарат на гръбначния стълб и поради това обезщетението следва да бъде намалено, въззивният съд е отговорил, че при определяне на обезщетението следва да отчете всички факти, които са от значение за спорното право, поради което в случая следва да се вземе предвид и това увреждане.

В този смисъл е бил и подаденият от името на Е. Е. М. отговор на въззивната жалба – че по делото безспорно е било установено и доказано, че всички телесни увреждания на ищцата са възникнали и са пряка последица от ПТП – удар от лек автомобил.

При така възприетото поставеният от касатора първи въпрос длъжен ли е въззвният съд да обсъди, въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, всички събрани относими и релевантни доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл. 236, ал. 2, вр. чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми, е процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Във въззивната си жалба касаторът е изложил съображения относно непосочената в исковата молба травма навяхване и разтягане на ставния апарат на гръбначния стълб, обосноваващо намаляване на обезщетението както и е направил оплаквания по приложението на чл. 52 от ЗЗД - относно размера на определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди, във връзка с които е поставен въпросът.

Не е налице обаче поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и от практиката на Върховния касационен съд.

Съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ, прието при действието на ГПК (отм.), но приложимо и при действащия ГПК от 2007г. (в сила от 01.03.2008г.), мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по същество на спора; въззивната инстанция трябва да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), прието при действащия ГПК, уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор. Разрешението в посочените тълкувателни решения се потвърждава в трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, за което самият касатор е посочил съдебни решения. Въззивният съд е длъжен, когато потвърждава първоинстанционното решение, независимо дали чрез препращане към неговите мотиви, да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.

В случая, съгласно изложеното по-горе относно мотивите на обжалваното въззивно решение, съставът на Апелативен съд - Пловдив се е произнесъл по оплакванията на касатора във въззивната жалба, че в исковата молба на ищцата Е. Е. М. не е била посочена травмата навяхване и разтягане на ставния апарат на гръбначния стълб. Същевременно подробно, въз основа на доказателствата по делото, са били направени изводи относно общите и специфични обстоятелства на случая. На това основание е било определено и обезщетението по чл. 52 от ЗЗД - в пълния претендиран от ищцата размер, приет за доказан. Въззивният съд е отговорил и на оплакванията във въззивната жалба относно размера на обезщетението и защо при него се съобразява и навяхването и разтягането на ставния апарат на гръбначния стълб.

С оглед посочената задължителна практика на Върховния касационен съд не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, така както това основание също е посочено от касатора.

При оплакванията във въззивната жалба на застрахователното дружество относно посочените в исковата молба увреждания и тези, приети от първоинстанционния съд като обосноваващи обезщетението по чл. 52 от ЗЗД, съответно потвърждаването на това обезщетение като дължимо във въззивното решение, вторият поставен от касатора въпрос също е такъв от значение за изхода на конкретното дело.

Но във връзка с този въпрос не се обосновава поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Липсват посочени от касатора конкретни съдебни актове, на които въззивното решение да противоречи, при което касационно обжалване да бъде допуснато - задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и практика на Върховния касационен съд.

Не е налице и соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване – въпросът да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.

Отговор на този въпрос може да бъде изведен въз основа на приетото в решение № 319 от 14.12.2016г. по гр.д. № 2479/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о. – когато по предявен иск за обезщетяване на вреди в исковата молба са изложени факти за начина на увреждането и съдържанието на вредата, съдът не може да дава указания на ищеца да въведе нови факти. Т.е. по правило въззивният съд не може да приеме за установени травматични увреждания, част от съдържанието на вредата, които не са включени в предмета на иска. Релевантни относно съдържанието на вредата са изложените твърдения в исковата молба, в какъвто смисъл е решение № 33 от 28.04.2017г. по т.д. № 3230/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.

За пълнота следва да се отбележи, че в случая въззивният съд не е приемал за установени травматични увреждания, невключени в предмета на иска. Този съд е приел, че задължение на съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане е да съобрази всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия справедливост. Травматичните увреждания от пътния инцидент и претърпените в резултат на тях болки, страдания и неудобства са счетени такива обстоятелства. При направено искане от ищцата в исковата й молба за присъждане на обезщетение за всички увреждания при пътнотранспортното произшествие, поради които от нея са претърпени и се търпят неимуществени вреди, поддържано и в хода на делото, включително в подадения отговор на въззивната жалба на касатора, въззивният съд е съобразил и травмата навяхване и разтягане на ставния апарат на гръбначния стълб при ищцата, приета за безспорно установена въз основа на съдебно-медицинската експертиза и събраните по делото писмени доказателства.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив.

Касаторът е поискал присъждане на направените в касационното производство разноски по чл. 78, ал.1, вр. чл. 81 от ГПК, но предвид изхода на спора няма основание за присъждане на такива разноски.

Разноски, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК, са дължими на Е. Е. М. – 2 000 лева, съгласно представен договор за правна защита и съдействие от 07.10.2022г., сключен с адв. И. Б..

Воден от горното съдът