Определение № 2574 от 09.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1542/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на “ДЖЕНЕРАЛИ ГЕРМАНИЯ АГ” против решение № 444/10.04.2023 г. по в.гр.д. № 2097/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, 12 граждански състав, в частта, с която е потвърдено частично решение № 102/27.04.2022 г. по гр.д. № 126/2021 г. по описа на Окръжен съд – Монтана за осъждане на ответника застраховател да заплати на А. К. И. сумата от 113 573 лева - допълнително заместващо обезщетение за причинените й неимуществени вреди от смъртта на С. К. Б., настъпила в резултат на ПТП на 14.11.2018 г. на територията на Република Германия, близо до [населено място], по вина на водача на л.а. “Мерцедес”, рег. № EL-I3229, на всеки от ищците К. С. Б., В. С. Б. и В. С. Б. сума от по 139 732 лева – допълнително заместващо обезщетение за причинените неимуществени вреди от смъртта на техния баща С. Б. при горепосоченото ПТП, както и на всеки от ищците В. К. Р. и К. Б. Р. сумата от по 53 573 лева – допълнително заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на техния син С. Б. при същото ПТП, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 11.03.2021 г. до окончателното изплащане.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Поддържа се, че въпреки подробно изложените във въззивната жалба оплаквания и доводи, апелативният съд е приел, че спорът пред него се концентрира по въпросите за размера на обезщетенията за неимуществени вреди и дали същите следва да бъдат определени при приложение на съдебната практика във ФРГ. Релевира се, че въззивният съд е намерил, че уредбата на общата деликтна отговорност, отговорността на застрахователя по застраховка “Гражданска отговорност на автомобилистите”, произтичаща от непозволено увреждане, съпричиняването, подлежащите на обезщетяване вреди по видове и легитимираните лица е в много висока степен сходна с уредбата на тези въпроси в българското материално право и че в съдебната поръчка не са посочени законово определени лимити на дължимото обезщетение. Добавя се, че след като е приел, че първата инстанция е съобразила всички обстоятелства, относими към определянето на “уместния” размер на дължимата компенсация, въззивният съд е потвърдил обжалваното решение в тази част. Излагат се доводи, че в случая мотивите на апелативния съд са лаконични, като изобщо липсва произнасяне по оплакванията на застрахователя: за неправилно приложение на чл. 44, ал. 1 КМЧП; за игнориране от първата инстанция на представените съдебни решения на съдилища във ФРГ, от които се извежда съдържанието на понятието “уместен размер” на паричното обезщетение, използван в немското материално право; за неправилно приложение на чл. 15, букви а) и в) от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета (“Р. II”). Счита се, че същевременно са изведени напълно погрешни правни изводи за основателност на присъдените от първата инстанция обезщетения за неимуществени вреди, тъй като уредбата на материята в немското право била в много висока степен сходна с тази на българското материално право и че в съдебната поръчка нямало посочени законово определени лимити, които да трябва да се съобразят от съда. Акцентира се, че съгласно чл. 44, ал.1 КМЧП чуждото право се тълкува и прилага както в създалата го държава, а съгласно чл. 39, ал. 2 КМЧП, когато дадено правно понятие е неизвестно на българското право, за неговата квалификация трябва да се вземе предвид чуждото право, което го урежда. Изтъква се, че предмет на установяване е не само съответната позитивна правна норма, но също така тълкуването и съдебната практика по нейното прилагане, поради което допустим източник на информация са и правно-информационните системи, официалните справочници и др. подобни. Допълва се, че в постъпилата пред първоинстанционния съд информация от Министерството на правосъдието на ФРГ и представените от ответника съдебни решения се дава тълкуване на понятието “уместен размер на парично обезщетение” според немските съдилища, като се възприема сума от около 10 000 eвро. Сочи се, че именно в рамките на тези параметри ответникът вече е изплатил по предявените извънсъдебно претенции обезщетения за неимуществени вреди на увредените лица от смъртта на С. Б.. Изразява се несъгласие с направената от въззивния съд аналогия между българското и немското материално право, при това с мотива, че уредбата е “в много висока степен сходна”, като не ставало ясно в какво се състои това сходство. Аргументира се, че, когато се обсъдят и тълкуват във взаимовръзка стълкновителните норми на Регламент (ЕО) № 864/2007 (“Р. II”) - чл. 4, пар. 1 и чл. 15, се налага извод, че е недопустимо определеното по този ред за приложимо материално право на държавата, в която е настъпила пряката вреда, да се тълкува и прилага чрез използването на аналогия с правото на сезирания съд, където е обичайното местопребиваване на увредените лица. Обосновава се, че прилагането на такава аналогия не постига целите, които са поставени в Регламента “Р. II” и внася несигурност в правния мир, като нарушава баланса на интересите на увредените лица и лицето, чиято отговорност се търси, а постановеното в този смисъл решение на националния съд противоречи на правото на ЕС.

В касационната жалба е заявено искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Евпопейския съюз по реда на чл. 628 ГПК по следните въпроси: 1. Как следва да се тълкува разпоредбата на чл.15 от Регламент (ЕО) № 864/2007 г. на Европейския парламент и на Съвета (“Р. II”), която използва понятието “приложимо право”, без да уточнява съдържанието му? 2. Включва ли се в предмета на установяване на приложимото право по смисъла на чл. 15 от Регламента “Р. II” както съдържанието на относимите материалноправни норми, така и съдебната практика по прилагането им?

Искането за допускане на касационен контрол на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения, с които ответника провежда защитата си срещу иска и които са залегнали в изрично обосновано оплакване във въззивната жалба за неправилно приложение на материалния закон?

Поддържа се, че обжалваното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и константната такава, обективирана в решение № 65/30.07.2019 г. по т.д. № 183/2018 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 50066/16.05.2023 г. по гр.д. № 2088/2022 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 86/05.10.2020 г. по гр.д. № 2566/2019 г. на ВКС, ГК, I г.о. Акцентира се, че въззивният съд не е изложил никакви собствени мотиви по оплакванията на жалбоподателя за неправилно приложение на материалния закон и отказ да се тълкува чуждото право в съответствие със съдебната практика по прилагането му. Допълва се, че апелативният съд е действал като контролно-отменителна инстанция, вместо като инстанция по съществото на спора, проверил е само дали мотивите на първата инстанция са правилни, без да извърши собствен анализ и да обоснове извода си.

2. В случаите на спор с международен елемент, в рамките на който се налага установяване съдържанието на приложимото чуждо материално право по реда на ЕКОПИ и в обхвата, посочен в чл. 15 от Регламент (ЕО) № 864/2007 г. на Европейския парламент и на Съвета (“Р. II”), длъжна ли е въззивната инстанция при постановяване на решението си да съобрази освен релевантните законови текстове от приложимото право, така и съдебната практика по прилагането им? Може ли въззивната инстанция, която разглежда спор с международен елемент, при тълкуване на понятия от приложимото материално право, да прави аналогия с правото на сезирания съд, без предварително да изследва какво включва съдържанието на тези понятия в създалата ги държава и как те се използват и прилагат там?

Сочи се, че въззивното решение е постановено в отклонение от формираната практика на ВКС - решение № 50174/20.03.2023 г. по т.д. № 2137/2021 г. на ВКС, ТК, II т.о., и решение № 156/21.01.2020 г. по гр.д. № 336/2019 г. на ВКС, ГК, II г.о.

По втория въпрос се поддържа и наличие на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради “очевидна неправилност” на въззивното решение.

Ответниците по касация А. К. И., К. С. Б., В. С. Б., В. С. Б., В. К. Р. и К. Б. Р. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК възразяват по основателността на искането за достъп до касационен контрол и оспорват подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

С определение № 574/11.03.2024 г. производството по настоящото дело е спряно до произнасяне на СЕС по дело C-86/23. С решение от 05.09.2024 г. е дадено тълкуване на член 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (“Р. II”) спрямо национална разпоредба, предвиждаща определяне от съда по справедливост на обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от близките роднини на починало при пътнотранспортно произшествие лице.

С оглед на горното производството по настоящото дело следва да бъде възобновено и да се пристъпи към произнасяне по искането за допуск до касация.

В случая въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е постановено в границите на правораздавателната компетентност на съда и от законен състав, поради което се явява валидно. Преценил е, че произнасянето на ОС - Монтана съответства на заявената за разглеждане искови претенции, които черпят правното си основание от разпоредбата на чл. 432, ал. 1 КЗ. Искът е пряк и е предоставен на увреденото лице срещу застрахователното дружество, с което причинителят на вредата се намира в облигационно правоотношение по застраховка “Гражданска отговорност”, поради което решението се явява и допустимо. Посочил е, че този извод не може да бъде разколебан и от обстоятелството, че в постановения краен съдебен акт, съставът на ОС – Монтана е посочил правна квалификация на претенциите чл. 844, ал. 3 от ГК на ФРГ, последното с оглед произнасянето по приложимото материално право, а възражението на въззивника в тази насока се явява неоснователно.

Решаващият състав на САС е изтъкнал, че по делото не се спори относно настъпването на ПТП на 14.11.2018 г. на територията на Република Германия, близо до [населено място], по вина на водача на л.а. “Мерцедес”, рег. № EL-I 3229 – А. И. М., в което С. К. Б. е бил пътник на предна дясна седалка, починал в резултат на причинените му при произшествието травми, несъвместими с живота. Добавил е, че по този въпрос и по въпроса за механизма на настъпване на произшествието са събрани специални знания, посредством заключенията на СМЕ и САТЕ, които не са оспорени от страните и са кредитирани от първоинстанционния съд, като същите се зачитат и от въззивния съд като компетентни, безпристрастно дадени и непротиворечащи на останалите събрани доказателства. Аргументирал е, че между страните не се спори, че ищцата А. К. И. е съжителствала на семейни начала с починалия Б., от което съжителство са родени три деца – К., В. и В. Б., също ищци в производството, че ищците К. и В. Р. са родители на починалия Б., като смъртта му се е отразила на всеки от тях, както е установено от събраните гласни доказателства на двама свидетели, които са ценени от въззивната инстанция. Съобразил е, че по отношение автомобила, в който починалият е бил пътник, е имало сключен валиден застрахователен договор по застраховка “Гражданска отговорност” с ответното дружество, че ищците са от кръга на правоимащите лица, чиито понесени вреди от смъртта на техния партньор, баща и син, неимуществени и имуществени, подлежат на обезщетяване, както и че ответникът е изплатил на всеки от ищците следните суми: на А. И. – 8 400 евро, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, на К. Б. – 5 250 евро, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, и 4 900 евро за имуществени вреди, на В. Б. – 5 250 евро, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, и 5 950 евро за имуществени вреди, на В. Б. – 5 250 евро, представляващи обезщетение за неимуществени вреди и 7 700 евро за имуществени вреди, на В. Р. и на К. Р. – от по 5250 евро, представляващи обезщетение за неимуществени вреди. Във връзка с въведеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, изразяващо се в непоставяне на инерционен колан, съдът е обсъдил заключенията на САТЕ и на СМЕ. Във връзка с претендираните имуществени вреди, настъпили в резултат на лишаването на децата на починалия от издръжка, е отбелязал представеното от въззивника писмо от 15.12.2021 г. от НОИ, ТП – М. за размера на наследствените пенсии.

При тези данни въззивната инстанция е приела, че спорът пред нея се концентрира върху въпросите за размера на обезщетенията за неимуществените вреди и дали същите следва да бъдат определяни при приложение на съдебната практика във ФРГ, налице ли е съпричиняване във вредоносния резултат от страна на починалия и налице ли са основания за приспадане на размера на получаваната от децата на починалия наследствена пенсия от размера на дължимото обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в лишаването им от издръжка до пълнолетието на всяко от тях, която би им осигурявал пострадалият като техен баща. Въззивният съд е счел, че съгласно разпоредбата на чл. 4, пар. 1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 за извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, приложимо е правото на държавата, в която е настъпила вредата – в случая на ФРГ. Акцентирал е, че видно от постъпилия отговор на съдебната поръчка, съдържащ приложимото материално право (стр. 256-290 от първоинстанционното дело), уредбата на общата деликтна отговорност, отговорността на застрахователя по застраховка “Гражданска отговорност за МПС”, произтичаща от непозволеното увреждане, съпричиняването, подлежащите на обезщетяване вреди по видове и легитимираните лица е в много висока степен сходна с уредбата на тези въпроси в българското материално право. Обосновал е, че при определяне размерите на дължимите парични обезщетения за причинените душевни страдания на всеки от ищците – преживял партньор, деца и родители на починалия, първоинстанционният съд е съобразил всички обстоятелства, относими към определянето на “уместния” размер на дължимата компенсация, в т.ч. извършените от ответника доброволни плащания. Отчетена е възрастта на всеки от ищците към момента на настъпване на смъртта, тежестта на загубата и продължителността на душевните страдания, близките и задружни семейни отношения между починалия и всеки от ищците. Преценена е загубата на партньора и неговата подкрепа за преживелия, незаменимата за всяко от децата, в невръстна възраст, загуба на родител, съответно трагичната загуба на техния син за родителите. Въззивният съд, съобразявайки и получената информация за приложимото немско материално право, е стигнала до извод, че не са налице основания за изменение на решението на първата инстанция в частта относно присъдените на всеки от ищците обезщетения за неимуществени вреди. Приел е за неоснователни предявените от децата на починалия искове за обезщетение за имуществени вреди поради лишаването им от издръжка и е отменил частично първоинстанционното решение, в която част същото не е обжалвано и не е предмет на настоящото производство.

Настоящият състав намира, че са налице основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира достъп до касационно обжалване поради “очевидна неправилност” на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция, предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на въззивното решение. В останалите случаи, каквото е изразеното несъгласие на страната с мотивите на въззивния съд не обосновават наличието на очевидна неправилност по смисъла на цитираната разпоредба. Тези доводи биха могли да бъдат преценени едва при произнасяне по същество по реда на чл. 290 ГПК, а не в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Поради гореизложеното не се обосновава наличие на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касационна проверка.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Поставеният от касатора втори въпрос е свързан с доводите му за неправилно тълкуване и приложение във въззивното решение на материалното право на другата държава-членка съгласно чл. 15 от Регламент (ЕО) № 864/2007 (“Р. II”) и чл. 44 КМЧП. Формулировката му налага преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, като втората част от питането предпоставя и разглеждане на правилността на решението, което излиза извън предметния обхват на селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Поради това същият няма характер на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, изяснен с т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и не покрива общия селективен критерий за допуск до касация. Липсата на обосноваването му изключва необходимостта от обсъждане на въведените от страната допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК.

Първият въпрос в изложението е процесуалноправен и е относим към задълженията на въззивния съд като втора инстанция по същество и съгласно правомощията по чл. 269 ГПК да обсъди оплакванията и доводите на страните, които имат отношение към предмета на спора, да извърши собствена преценка на доказателствата по делото в тяхната съвкупност. Същият се явява релевантен и отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Съгласно приетото в Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и формираната практика на ВКС, намерила израз в цитираните от касатора решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., и др.), непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. С оглед на така формираната практика на ВКС следва да бъде проверено съответствието със същата на даденото от въззивната инстанция разрешение. Поради горното по процесуалноправния въпрос: “Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са залегнали в обосновано оплакване във въззивната жалба, и да изложи свои собствени мотиви по предмета на спора?”, уточнен съгласно правомощията на касационната инстанция по т. 1 от горецитираното тълкувателно решение по тълк. дело № 1/2009 г., е налице поддържаният от страната допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

В касационната жалба е заявено искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. С оглед разпоредбата на чл. 267 ДФЕС вр. с чл. 628 ГПК, такова може да бъде отправено от национална юрисдикция на държава-членка, когато преюдициалното заключение ще е от значение за правилното решаване на спора по висящо дело. В случая не са налице предпоставките за отправяне на запитване досежно тълкуване на конкретна разпоредба от правото на Европейския съюз, приложението на която да е от значение за правилното решаване на спора по настоящото производство. Релевираните от касатора доводи касаят неправилно приложение от българския съд на чуждото материално право, което не води до извод за необходимост от тълкуване на конкретна разпоредба на общностното право, а и посочената норма на чл. 15 от Регламент (ЕО) № 864/2007 е ясна досежно обхвата на приложимото право. Поради това искането за отправяне на преюдициално запитване по формулираните в касационната жалба въпроси не следва да бъде уважено.

Държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи от касатора, за което следва да му бъдат дадени указания.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,