Определение № 60530 от 03.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 176/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по три касационни жалби, подадени съответно от Б. М. Х., Н. Т. Т. и „Меатурс“ ЕООД срещу решение №61/05.08.2020г., постановено по в.т.д.№97/2020г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение №314/17.07.2019г. по т.д.№ 236/2018г. на Бургаски окръжен съд, с което е прието за установено спрямо Б. М. Х., Н. Т. Т. и „Меатурс“ ЕООД - като авалисти и солидарно задължени лица, че в полза на „Юробанк България“ АД, съществува вземане, произтичащо от запис на заповед от 28.07.2006 г. в размер на 87 339.09 евро - главница, част от вземане в общ размер на 200 000 евро, както и за сумата от 558лв. - нотариални такси, ведно със законната лихва, считано от 26.07.2017г., и с което решение касаторите са осъдени да заплатят на банката сумата 13 750.49лв., представляващи направените по делото, разноски, включително и тези по ч.гр.д.№51202/2017г. на СРС.

В касационната жалба на Б. М. Х. се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, респ. - неправилно поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че с въззивното решение недопустимо е потвърдено решението на първата инстанция за признаване за установено, че авалистите по процесния запис на заповед дължат сумата 558лв. – нотариални такси, тъй като предмет на заповедното производство не могат да бъдат вземания, непроизтичащи от самия запис на заповед. Отделно се сочи, че съдът не е дал правилна квалификация на исковете, в резултат на което недопустимо е разгледал различни искове от тези, с които е бил сезиран. Неправилността на въззивното решение е обоснована с факта, че в случая менителничният ефект не е бил предявен в посочения в записа на заповед срок, което според касатора погасява правата на поемателя срещу авалистите. Оспорва се извода на съда за липса на недобросъвестност на банката-кредитор като се излагат доводи, че процесният менителничен ефект е издаден по повод каузално правоотношение по договор за банков кредит, във връзка с който съдружниците са дали и реално обезпечение чрез ипотека върху техни недвижими имоти. Излагат се доводи, че не следва да се ангажира обезпечителната отговорност на касатора по записа на заповед, тъй като като към момента напускането на Б. Х. като съдружник в дружеството – кредитополучател, кредитът е бил издължен изцяло. Сочи се, че последващите договорени от кредитополучателя условия и обезпечения по договора за кредит са непротивопостави по отношение на напусналия съдружник. Претендира се обезсилване на въззивното решение, а при условията на евентуалност – неговата отмяна.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на Б. Х. се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.2, предл.2 и чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Освен доводите на касатора за вероятна недопустимост на въззивното решение, в изложението са формулирани като значими за изхода на делото следните правни въпроси, обосноваващи според него основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК:

1. „ Губи ли правата си приносителят на запис на заповед срещу авалиста, когато в нарушение на чл.514 ТЗ не е предявил в срок записа на заповед, платим на предявяване?“ Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №67/25.05.2017г. по т.д.№ 60075/2016г. на I г. о.

2. „ Следва ли едно лице, което е дало гаранция за дълг на дружество, в качеството си на съдружник в това дружество, да носи отговорност, ако този дълг е бил изцяло погасен към момента, в който то е престанало да бъде съдружник в това дружество, а след неговото напускане дружеството договаря нови условия на кредита, нови обезпечения и се усвояват нови суми по кредита?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с решение № 225/03.08.2016 г. по т.д.№3696/2014г. на ВКС, I т.о. като алтернативно се поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В касационната жалба на Н. Т. Т. се поддържа, че въззивното решение е недопустимо поради приетата в мотивите на решението напълно погрешна и неясна правна квалификация за спора, довела до недопустимо разглеждане на иск по чл.79 ЗЗД. Отделно се твърди, че съдът се е произнесъл „плюс петитум“ по иск по чл.86 ЗЗД, който не е бил предявен. При условията на евентуалност се прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Сочи се, че в записа на заповед липсва безусловно обещание да се плати сумата, че липсва посочено място за плащане и че е пропуснат срока за предявяване по чл.514 ТЗ. Претендира се обезсилване на въззивното решение, респ. - неговата отмяна и отхвърляне на предявения против Н. Т. иск с присъждане на направените разноски по делото.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на Н. Т. Т. се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.2, предл.2 и предл.3 и чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Освен доводите на касатора за вероятна недопустимост на въззивното решение и твърдението за неговата „очевидна неправилност, в изложението са формулирани следните правни въпроси:

1. „Губи ли правата си приносителят на запис на заповед срещу авалиста, когато в нарушение на чл.514 ТЗ е пропуснал срока за предявяване на запис на заповед, платим на предявяване ?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №67/25.05.2017г. по т.д.№ 60075/2016г. на I г. о.

2. „ Редовен от външна страна или опорочен до степен на нищожност е запис на заповед, в който издателят се е задължил да заплати определяема сума (а не точно определена сума), която определяема сума се състои от две компоненти: точна сума и добавка вече начислена годишна лихва с лихвен процент, който не е изрично, ясно и точно записан в записа на заповед, а е променлив и определяем (но не и определен) ?“. Според касатора въпросът е решен в противоречие с решение №173/25.01.2018г. по т.д. №937/2016г. на ВКС, I т. о.

3. „ Когато в ценна книга на приносител е уговорено заплащането и на възнаградителна лихва, опорочава ли тази ценна книга непосочването на лихвения процент на възнаградителната лихва в абсолютен, т. е. определен размер или е допустимо лихвеният процент да е определяем ?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с определение №754/03.11.2011г. по ч.гр д. №563/2011 г. на ВКС, II т. о.

4. „Ако в един запис на заповед е посочено място за плащане, което фактически не съществува, или ако мястото за плащане е недостъпно за задължените лица по този запис на заповед (издателят и авалистите) поради действието на природни закони или поради други непреодолими пречки, този запис на заповед редовен ли е от външна страна?“. Според касатора въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В касационната жалба на „ Меатурс“ ЕООД (в редакцията, подписана от адвокат Б.), се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, а при условията на евентуалност – че е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. При изложени идентични съображения като тези в касационната жалба на Н. Т., в жалбата на „Меатурс“ ЕООД недопустимостта на решението се обосновава с приетата в мотивите на решението напълно погрешна и неясна правна квалификация за спора, довела до недопустимо разглеждане на иск по чл.79 ЗЗД и до произнасяне „плюс петитум“ по иск по чл.86 ЗЗД, който не е бил предявен. Оплакването за неправилността на решението е аргументирано с нарушение на материалния закон и необоснованост като се сочи, че в записа на заповед липсва безусловно обещание да се плати сумата, че липсва посочено място за плащане и че е пропуснат срока за предявяване по чл.514 ТЗ. Претендира се обезсилване на въззивното решение, респ. - неговата отмяна, и отхвърляне на предявения против „Меатурс“ ЕООД с присъждане на разноски по делото.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на „Меатурс“ ЕООД се поддържат идентични основания по чл.280, ал.2, предл.2 и предл.3 и чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касация като тези, посочени в изложението към касационната жалба на Н. Т.. Освен доводите на касатора за вероятна недопустимост на въззивното решение и твърдението за неговата „очевидна неправилност, в изложението са формулирани същите правни въпроси като тези в изложението към касационната жалба на Н. Т., а именно:

1. „Губи ли правата си приносителят на запис на заповед срещу авалиста, когато в нарушение на чл.514 ТЗ е пропуснал срока за предявяване на запис на заповед, платим на предявяване ?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №67/25.05.2017г. по т.д.№ 60075/2016г. I г. о.

2. „ Редовен от външна страна или опорочен до степен на нищожност е запис на заповед, в който издателят се е задължил да заплати определяема сума (а не точно определена сума), която определяема сума се състои от две компоненти: точна сума и добавка вече начислена годишна лихва с лихвен процент, който не е изрично, ясно и точно записан в записа на заповед, а е променлив и определяем (но не и определен) ?“. Според касатора въпросът е решен в противоречие с решение №173/25.01.2018г. по т.д. №937/2016г. на ВКС, на I т. о.

3. „ Когато в ценна книга на приносител е уговорено заплащането и на възнаградителна лихва, опорочава ли тази ценна книга непосочването на лихвения процент на възнаградителната лихва в абсолютен, т. е. определен размер или е допустимо лихвеният процент да е определяем ?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с определение №754/03.11.2011г. по ч.гр д. №563/2011 г. на ВКС, II т. о.

4. „Ако в един запис на заповед е посочено място за плащане, което фактически не съществува, или ако мястото за плащане е недостъпно за задължените лица по този запис на заповед (издателят и авалистите) поради действието на природни закони или поради други непреодолими пречки, този запис на заповед редовен ли е от външна страна?“. Според касатора въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на трите касационни жалби от „Юробанк България“, в който се сочи, че въззивното решение е допустимо, тъй като, както първата инстанция, така и въззивният съд, са разгледали и разрешили спора по предявения от банката иск по реда чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.535, чл.537, чл.505 и чл.506 ТЗ. Твърди се също, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касация по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Същевременно се излагат и съображения за неоснователност на касационните жалби по съществото на спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.2 и предл.3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Бургаски апелативен съд е потвърдил решение №314/17.07.2019г. по т.д.№ 236/2018г. на Бургаски окръжен съд, с което е прието за установено спрямо Б. М. Х., Н. Т. Т. и „Меатурс“ ЕООД - като авалисти и солидарно задължени лица, че в полза на „Юробанк България“ АД, съществува вземане, произтичащо от запис на заповед от 28.07.2006 г. в размер на 87 339.09 евро - главница, част от вземане в общ размер на 200 000 евро, както и за сумата от 558лв. - нотариални такси, ведно със законната лихва, считано от 26.07.2017г. до изплащане на вземането.

Въззивният състав е отразил, че предмет на делото са установителни искове на „Юробанк България“ АД за съществуване на вземане срещу ответниците Б. Х., Н. Т. и „Меатурс“ ЕООД в качеството им на солидарно задължени лица – авалисти по запис на заповед от 28.07.2006г. за сумите, за които банката се е снабдила със заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№51202/2017г. на СРС, като се претендират и разноски в заповедното производство. Съдът е посочил, че възраженията на въззивниците са за нередовен от външна страна менителничен документ, за липса на надлежно предявяване на издателя на записа на заповед, платим на предявяване, в посочения в него удължен срок, аргументирано и с доводи за нарушение на изискванията на чл.47, ал.1 ГПК и неприложимост изобщо на процесуалните норми за фингирано връчване в нотариалното производство; за погасяване на задълженията по каузалното отношение, за обезпечаването на които е бил издаден записът на заповед, както и за наличието на недобросъвестност на банката при упражняване на правата й по менителничния ефект.

Въз основа на събраните по делото доказателства, препращайки и към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК, въззивният съд е приел за установени следните релевантни за спора факти:

-ответниците Б. Х. и Н. Т., вторият лично и като представител на „Меатурс“ ЕООД, са подписали като авалисти, издадения на 28.07.2006г. в [населено място] от Б. Х. и Н. Т. като управители на „Евро хоум маркет“ ООД запис на заповед, с който безусловно е поето задължение за заплащане на сумата от 200 000 евро на „Българска пощенска банка" АД (чиито правоприемник е ищеца „Юробанк България“ АД), която е платима на предявяване в срок до 28.08.2016г.;

• записът на заповед е бил предявен на издателя „Евро хоум маркет“ ООД чрез нотариална покана, рег.№1153 на нотариус М. Г. на последния, посочен в търговския регистър адрес на управление на дружеството. – връчването на поканата е осъществено по реда на чл.47, ал.5 във вр с чл.47, ал.1 ГПК чрез служител на нотариуса;

• по реда на чл.50, ал.4 ГПК надлежно е била връчена на 19.04.2017г. нотариалната покана до авалиста „Меатурс“ ЕООД, както и на физическите лица – авалисти: Н. Т. – на 03.05.2017г., и Б. Х. – на 10.04.2017г. Съдът е приел за неоснователни възраженията за неприложимост на разпоредбите на чл.37–чл.50 ГПК в нотариалното производство, посочвайки че връчването по този ред е допустим способ съгласно чл.50 ЗННД при съответно спазване на изискванията на чл. 47 ГПК;

– по делото не се твърди и няма доказателства да е извършено плащане от ответниците като авалисти;

• на 02.08.2017г. по ч.гр.д.№51202/2017г. по описа на СРС е била издадена заповед за изпълнение за сумата от 87 339.09 евро като част от общата сума по записа на заповед от 200 000лв., както и разноски за нот. такса в размер на 558лв. и разноски в заповедното производство – 7 148.38лв.

Във връзка с възражението за недобросъвестност на банката, като предпоставка по смисъла на чл.465 ТЗ за противопоставяне от авалистите на личните възражения на хонората, основани на каузалното правоотношение, въззивният състав е приел, че:

• по делото няма спор, че записът на заповед е издаден като обезпечение по договор за банков кредит, продукт „Бизнес ремолвираща линия-плюс“ от 15.05.2006г., по силата на който на „Евро хоум маркет“ ООД е предоставен кредит от 200 000 евро и че съгласно чл.7 и чл.7а от договора е уговорено авалирането му от ответниците;

-отделно с договора за кредит е предвидено предоставянето на обезпечения чрез ипотека върху „ресторант, кафе-бар, в к.к. „Слънчев бряг, находящ се в урегулиран поземлен имот IV-463.469, в кв. 3102, както и апартамент №108 и апартамент №307, находящи се в жилищна сграда в същия поземлен имот;

• с оглед предмета на договора в чл.2 е предвидено, че кредитът във формата на кредитна линия в размер на 200 000 евро се усвоява в брой или чрез превод към друга сметка на кредитополучателя в същата банка, като кредитополучателят има право да погасява изцяло или частично задълженията си по главницата, както и да ползва отново средства до максималния му разрешен от банката размер, в рамките на 120 месеца, считано от откриването на заемната сметка по кредита;

• с анекс №1 от 19.10.2007г. е добавен член 7б в договора, съгласно който кредитополучателят се е съгласил в случай на предсрочна изискуемост на задълженията му, по който и да е от кредитите отпуснати от банката, то да бъдат обявени за предсрочно изискуеми и всички останали кредити отпуснати от същата банка като банката има право да се удовлетвори чрез реализация на всички предоставени обезпечения по своя преценка.

• с анекс №2 от 15.11.2007г. банката е дала съгласие за частично заличаване на учредената в нейна полза ипотека върху апартамент номер 108, описан в алинея първа от основния договор и е поставено условие за учредяване на ипотека върху друг имот - апартамент №602 в същата жилищна сграда както и върху ресторант кафе-бар идентификатор № 51500.507.243.1.6.1. Прието е също, че дължимата от кредитополучателя годишна лихва за предоставения кредит включва действащия базов лихвен процент за малки фирми за евро, обявена от банката като е посочено изрично, че всички останали клаузи по договора за банков кредит от 15.05.2006г. остават непроменени;

• с анекс №3 от 06.12.2012г. е намален максималния размер на сумата на кредита от 200 000 евро на 170 000 евро. В т.4 е предвидена възможност за предоставяне на обезпечение със запис на заповед при поискване от страна на кредитополучателя, като при изпълнение на условието по точка 4 банката се е задължила да даде нотариално заверено съгласие за частично заличаване на договорната ипотека само върху един от имотите, като отново е предвидено изрично запазването на всички останали клаузи по договора от 15.052006г.

Въззивният състав е посочил, че видно от вписванията по партидата на кредитополучателя - „Евро хоум маркет“ ООД в Търговския регистър, ответникът Б. Х. е заличен през 2007г. Съдът е отразил, че от заключението на в.л.В. по назначената СИЕ се установява, че към 19.10.2007г., когато е подписан анекс №1, не е имало непогасени задължения по договора за револвиращ кредит. Последвало е многократно усвояване на средства от 2008г. чийто размер до 21.04.2011г., заедно с усвоените през 2006г. е общо 474 000 евро.

Произнасяйки се по оплакванията на въззивниците и съобразявайки се с разпоредбата на чл.269 ГПК, апелативния състав е посочил, че процесният запис на заповед от 28.07.2006г. е валиден. Съдът е приел за неоснователно твърдението на въззивниците, че същият не е редовен от външна страна, с оглед издаването му с падеж на предявяване и преценката за изискуемо съдържание съгласно чл.535 ТЗ, поради пропуска да бъде предявен в указания в него краен срок – до 28.07.2016г.

На първо място съдът е подчертал, че съгласно чл.485, ал.2 ТЗ задължението на поръчителя е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително по каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата като тълкуването в съдържанието на записа на заповед относно падежа е възможно ограничително само в изрично предвидените от закона случаи, като не се касае за запис на заповед, в който не е посочен падеж – чл.536, ал.2 ТЗ. Според съда в случая падежът в процесния запис на заповед е определен надлежно в хипотезата на чл.487, ал.1, пр.3 във вр. с чл.486, т.1 ТЗ – на предявяване, което е следвало да се извърши в до 28.08.2016 г.

В обжалваното решение е отразено, че предявяването на записа на заповед както на издателя, така и на неговите авалисти, след определения срок, няма за последица нито промяна на падежа на записа на заповед – като платим на предявяване без определен срок – чл.487, ал.1 пр.2 ТЗ, нито погасяване на правата срещу платеца и неговите авалисти – чл. 514, ал.1, т.1 и чл.485, ал.2 ТЗ, които разпоредби намират приложение спрямо записа на заповед – чл. 537 ТЗ. Според съда е налице задължителна практика на ВКС, съдържаща се в указанията, дадени в т.3 на ТР №1/28.12.2005г. по тълк.д.№1/2004г. на ОСТК на ВКС, че предявяването на записа на заповед за плащане представлява покана за изпълнение на менителничното задължение и не съществува като правно задължение изискване за предявяване на записа на заповед за плащане. Въззивният състав е акцентирал върху разясненията, дадени в мотивите към т.3 от посоченото тълкувателно решение, според които непредявяването на посочения менителничен ефект за плащане не се отразява върху възможността да бъде ангажирана отговорността на издателя по реда на чл.417, т.10 ГПК, респ. на неговите авалисти, който извод следва от разпоредбата на чл.514, ал.1 ТЗ, според която непредявяването на записа на заповед за плащане в срок води до загубване на правата по него по отношение на регресно отговорните лица - джирантите и техните авалисти, но не и по отношение на издателя на записа на заповед и неговия авалист. Позовавайки се на задължителната практика на ВКС, въззивният състав е посочил, че предявяването на плащането спрямо издателя се явява предпоставка само за поставянето на длъжника в забава и представлява необходимо съдействие от кредитора за изпълнение на задължението.

Излагайки съображения в подкрепа на тезата на ищцовата банка, че процесният запис на заповед е редовно предявен на издателя и на авалистите (с касационните жалби не се оспорват изводите на въззивния съд относно извършените процесуални действия по връчване на нотариалните покани), съдът е акцентирал върху разпоредбата на чл.485, ал.2 ТЗ, предвиждаща задължение за авалистите да изпълнят с възможност да противопоставят възражения за плащане, които са основани на личните отношения с издателя, само ако приносителят е бил недобросъвестен или е злоупотребил с правата си.

Въззивният състав е приел за неоснователно възражението на въззивника Б. Х. за недобросъвестност от страна на банката – кредитор, с оглед знанието й за прекратяване на съдружието му през 2007г. и липсата на непогасени задължения към този момент, след което са възникнали нови задължения – съгласно последвалите три анекса от 19.10.2007г., от 15.11.2007 г. и 06.12.2012г. Съдът е посочил, че както от съдържанието на договора от 15.05.2006г., в чл.7 и чл.7а, в който е предвидено обезпечаването с процесния запис на заповед и авалирането му от ответниците, така и от това на подписаните три анекса, не може да се направи извод нито за отпадане на даденото лично обезпечение, нито за недобросъвестност на банката, разбирана като стремеж за получаване на повторно плащане, чрез предявяване на претенциите към солидарно отговорните лица.

В обжалваното решение е подчертано, че в случая се касае за револвиращ кредит, в рамките на който е предвидено многократното усвояване и погасяване на суми, като условие за следващо усвояване при надхвърляне на лимита до изтичане на уговорения в чл.1, ал.2 от договора срок от 120 месеца. Тази възможност и специфични условия на банковия продукт са посочени изрично в чл.2 на основния договор, за който Б. Х. се е съгласил да даде лично обезпечение чрез авалиране на записа на заповед съгласно чл.7 и чл.7а, като съгласието му се отнася за целия срок на договора без изключения. Според съда задължението в чл.11 на кредитополучателя за уведомяване на банката относно настъпили промени, засягащи собствеността на капитала, управлението на дружеството и неговото финансово състояние е предвидено в защита интересите на банката и нито семантично, нито логически не следва воля за погасяване на дадените обезпечения в следствие на такива промени.

По аналогични съображения, въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника Б. Х. за погасяване на вземанията поради извършена новация със сключените анекси, за която ответникът твърди, че не е дал съгласие за запазване на обезпеченията по старото задължение е неоснователно. В решението е посочено, че не се касае за различен банков продукт, като волята в анексите е за преструктуриране на задълженията, а за обезпеченията – само в рамките на изрично уговореното. Съдът се е позовал на практиката на ВКС, обективирана в решение №130/24.03.2009г. по т.д.№ 650/2008г. на II т. о., за да обоснове извода, че с преструктурирането на кредита – изменение на лихвата и намаляване на лимита по кредитната линия, не се извършва новиране на задълженията по смисъла на чл.107 ЗЗД. В заключение въззивният състав е приел, че в случая липсва недобросъвестност на банката като кредитор, нито с оглед знанието на банката за настъпилата промяна в собствеността на капитала на дружеството - кредитополучател, нито с оглед упражняване правата по менителничния ефект и създаване с това на възможност за двойно плащане.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въззивното решение не е вероятно недопустимо като предпоставка за допускането му до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК. Въззивният състав от Бургаски АС е постановил своето решение в рамките на функционалната си компетентност като въззивен съд на Бургаски ОС. С решението въззивната инстанция е потвърдила първоинстанционното решение, с което спорът между страните е решен в рамките на предявените от ищеца искове като основание и петитум. Както първата инстанция, така и въззивният съд са разгледали по реда на чл.422, ал.1 ГПК предявените от „Юробанк България“ АД искове за признаване за установено, че ответниците като авалисти по запис на заповед от 28.07.2006г., издаден от „Евро хоум маркет“ ООД, дължат на банката сумите, за които по ч.гр.д.№51202/2017г. по описа на СРС е издадена на 02.08.2017г. заповед по чл.417 ГПК за изпълнение на парично задължение. Съдилищата са решили спора, съобразявайки се с твърдените в исковата молба обстоятелства и възраженията на ответниците, прилагайки разпоредбите на чл.535 ТЗ във вр. с чл.483 и сл. ТЗ, поради което се явява неоснователно твърдението на касаторите, че въззивният съд се е произнесъл по непредявени искове по см. на чл.270, ал.2 ГПК. Посочването в мотивите на въззивното решение на разпоредбата на чл.79, ал.1 ЗЗД очевидно е неточност от страна на въззивния състав, която обаче няма отношение към факта, че съдът е решил делото в рамките на очертания от ищеца предмет на спора. Не може да обоснове вероятна недопустимост на обжалваното решение в неговата цялост и обстоятелството, че с потвърденото първоинстанционно решение е признато задължение за нотариални такси, включено в заповедта по чл.417 ГПК. Признаването за задължението от 558лв., невключено в записа на заповед, би могло да обоснове неправилност на въззивното решение в тази му част, която обаче не е основание за допускане на касация по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК.

Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, поддържано в касационните жалби на Н. Т. и Меатурс“ ЕООД. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване не тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалваното решение не е „очевидно неправилно“ по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като изводите на въззивния съд относно редовността на записа на заповед, ангажирането на отговорността на авалистите с предявяването за записа на заповед след посочения в менителничния документ срок и за липсата на недобросъвестност от страна на банката, не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не е значим за конкретния правен спор и не е решен в противоречие с практиката на ВКС поставения в изложенията и към трите касационни жалби правен въпрос: „Губи ли правата си приносителят на запис на заповед срещу авалиста, когато в нарушение на чл.514 ТЗ е пропуснал срока за предявяване на запис на заповед, платим на предявяване ?“. От една страна съдът не е излагал доводи, че в случая поемателят е нарушил разпоредбата на чл.514 ТЗ, регламентираща загубване на правата на приносителя по отношение на джирантите и другите задължени лица. Напротив, за да обоснове извода, че поемателят не е загубил правата си по отношение на авалистите, предявявайки им записа на заповед след посочения в него срок, въззивният състав (с оглед разясненията, дадени в т.3 на ТР №1/28.12.2005г. по тълк.д.№1/2004г. на ОСТК на ВКС), се е позовал на разпоредбата на чл.514, ал.1 ТЗ per argumentum a contrario, а именно - че непредявяването на записа на заповед за плащане в срок води до загубване на правата по него само по отношение на регресно отговорните лица - джирантите и техните авалисти, но не и по отношение на издателя на записа на заповед и неговия авалист. От друга страна в цитираното решение от касаторите решение №67/25.05.2017г. по т.д.№ 60075/2016г. на ВКС, I г. о., е даден отговор на въпроса „дали е допустимо авалистът да противопостави на джиратаря като приносител на менителничния ефект възражения от каузалното правоотношение между кредитора, в полза на когото е издаден записът на заповед и издателя“, който въпрос е различен от въпроса, касаещ отношенията между поемателя по записа на заповед и авалистите. Ето защо не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение с оглед горния въпрос.

Не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК във връзка със следния въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба на Б. Х.:. „ Следва ли едно лице, което е дало гаранция за дълг на дружество, в качеството си на съдружник в това дружество, да носи отговорност, ако този дълг е бил изцяло погасен към момента, в който то е престанало да бъде съдружник в това дружество, а след неговото напускане дружеството договаря нови условия на кредита, нови обезпечения и се усвояват нови суми по кредита?“. На първо място във въпроса не е отчетен решаващия аргумент на въззивния съд, че в случая се касае до поемане на задължения от страна на издателя на записа на заповед по договор за револвиращ кредит, в рамките на който е предвидено многократното усвояване и погасяване на суми, като условие за следващо усвояване при надхвърляне на лимита до изтичане на уговорения в чл.1, ал.2 от договора срок от 120 месеца като авалистът е бил запознат със специфичните условия на банковия продукт и съгласието му по чл.7 и чл. 7а, да даде лично обезпечение се отнася за целия срок на договора без изключения. От друга страна посоченото в изложението решение №225/03.08.2016г. по т.д. №3696/2014г. на ВКС, I т.о., с което се обосновава допълнителната предпоставка за допускане на касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е относимо към отговорността на поръчителя по чл.139 и чл.147, ал.2 ЗЗД, която е уредена по различен начин от отговорността на авалистите - чл.465 ТЗ. На последно място не е налице основанието за допускане на касация и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като в изложението към касационната жалба на Б. Х. липсват доводи защо въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, в какъвто смисъл за указанията, дадени в т.4 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поставените идентични въпроси в изложенията към касационните жалби на Н. Т. и Меатурс“ ЕООД, а именно: въпрос №2 „ Редовен от външна страна или опорочен до степен на нищожност е запис на заповед, в който издателят се е задължил да заплати определяема сума (а не точно определена сума), която определяема сума се състои от две компоненти: точна сума и добавка вече начислена годишна лихва с лихвен процент, който не е изрично, ясно и точно записан в записа на заповед, а е променлив и определяем (но не и определен) ?“; въпрос №3 „ Когато в ценна книга на приносител е уговорено заплащането и на възнаградителна лихва, опорочава ли тази ценна книга непосочването на лихвения процент на възнаградителната лихва в абсолютен, т.е. определен размер или е допустимо лихвеният процент да е определяем?“ и въпрос №4 „Ако в един запис на заповед е посочено място за плащане, което фактически не съществува, или ако мястото за плащане е недостъпно за задължените лица по този запис на заповед (издателят и авалистите) поради действието на природни закони или поради други непреодолими пречки, този запис на заповед редовен ли е от външна страна?“. Нито един от формулираните по-горе три въпроса не е значим за конкретния правен спор съобразно разясненията в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като нито един от тях не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил неговата решаваща воля. Оплакванията във въззивните жалби на Н. Т. и Меатурс“ ЕООД, идентични по своето съдържание, са свързани с оспорване на извода на първоинстанционния съд за валидно предявяване на записа на заповед на издателя и на авалистите, за неоснователност на исковете с аргумент за погасяване на каузалното правоотношение, респ. за допълнително договаряне на нови условия на кредита, както и за нередовност от външна страна на менителничния документ, поради липса на посочен падеж. С оглед правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд е дал отговор на посочените оплаквания във въззивната жалба без въобще да обсъжда въпросите, свързани с възраженията, поставени за пръв път от касаторите Н. Т. и Меатурс“ ЕООД в техните касационни жалби, а именно: дали записът на заповед е нередовен ако издателят се е задължил да заплати определяема сума при променлива лихвена добавка; за значението на уговорената в записа на заповед възнаградителна лихва за валидността на менителничния документ и дали записът на заповед е редовен от външна страна ако уговореното в него място за плащане съществува или не.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,