Определение № 60390 от 25.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2152/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по две касационни жалби против решение № 58/21.02.2020г. по в.т.д. № 704/2019 на Апелативен съд–Варна, което е постановено при участието на „Национална електрическа компания“ ЕАД и „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД като трети лица - помагачи на страната на ответника. С въззивното решение е: 1/ потвърдено решение № 674 от 16.07.2019г. по т. д. № 321/17г. на Окръжен съд–Варна в осъдителната му част, с която „Електроразпределение Север“ АД /електроразпределително дружество/ е осъдено на основание чл.79 ал.1 пр.1 от ЗЗД да изпълни задължението си по чл.1 ал.1 от договор при общи условия за достъп № ПД-Д13-223-10.10.2013г., като осигури достъп и системни услуги на „Уинд Системс“ ООД до собствената си електроразпределителна мрежа за нормални условия за работа на вятърна електрическа централа, находяща се в ПИ № 001047 в [населено място] чрез премахване на ограничението в релейната защита в ГРУ „Крис“, негова собственост, с което да се увеличи присъединената мощност на централата от 2 МW до уговорената в договора 3 МW; 2/ след частична отмяна на решение № 674 от 16.07.2019г. по т. д. № 321/17г. на Окръжен съд–Варна, е отхвърлен искът на „Уинд Системс“ ООД срещу „Електроразпределение Север“ АД за сумата 689 628,23 лева, претендирана като обезщетение по чл. 49 ЗЗД за претърпени имуществени вреди изразяващи се в пропуснати ползи, изчислени като разликата между стойността на отдадената и произведена електрическа енергия от вятърна електрическа централа, находяща се в ПИ № 001047 в [населено място], при номинална мощност 2 МW за периода 16.03.2012г. до 28.02.2017г., и тази, която би се отдала при работа при мощност от 3 МW, уговорена по договор № ДУА 971/16.08.2007г. - 3057/17.09.2007г. - 4014-ВГ-22.04.2009г., настъпили в следствие на неправомерни действия и бездействия на служителите на ответника, изразяващи се в това, че по технически път с управляваните от тях съоръжения, намиращи се в тяхно държане и под тяхно разпореждане, са ограничили, а в отделни случаи напълно изключили достъпа на ищеца до електроразпределителната мрежа, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 16.03.2017г. до окончателното й изплащане; 3/ „Електроразпределение Север“ АД е осъдено да заплати по предявения при евентуалност иск по чл.83 ЗЗД на „Уинд Системс“ ООД сумата 258 604,69 лева, представляваща обезщетение за пропуснати ползи в размер на преференциалната цена и цена за излишък за съответния период, изчислени като разлика между стойността на произведена електрическа енергия от ВяЕЦ при работа на генератора с мощност 2 мега вата за периода 16.03.2014г. до 28.02.2017г., и тази, която би отдала при работа при мощност от 3 мега вата, претърпени поради неизпълнено задължение на ЕРП по договор за достъп № ПД-Д13-223- от 10.10.201Зг. и от 30.09.201Зг. да осигури достъп на ВяЕЦ /находяща се в ПИ № 001047 в [населено място]/ до електроразпределителната мрежа в пълен обем на номиналната присъединена мощност, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.03.2017г. до окончателното изплащане на задължението. Касаторът и ищец по делото, „Уинд Системс“ ООД, [населено място], атакува въззивното решение в частта, в която искът по чл.49 ЗЗД е отхвърлен. Поддържа, че по делото безспорно са установени действия на служители на ответника, които не са имали годно договорно или нормативно установено основание /монтиране на софтуерно ограничение в хардуерен механизъм-прекъсвач в ГРУ "Крие", ограничаващ достъпа на ищцовата ВяЕЦ до електроразпределителната мрежа с номиналната й мощност/, като в причинно следствена връзка с тези действия ищецът е претърпял точно установени по вид и стойност вреди във формата на пропуснати ползи. Намира за неправилен извода на апелативния съд за наличие на договорно правоотношение и съответно обуславящия изхода на спора извод, че доколкото през процесния период е било налице договорно правоотношение, няма нарушение на задължения от страна на ответника, произтичащи от общия принцип на чл.45 ЗЗД. Счита извода на въззивния съд за наличие на неформален договор между страните с предмет достъп до електроразпределителната мрежа на ответника за противоречащ и на възприетото в мотивите на Тълкувателно решение №3/2016г. по тълк. д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС досежно субективните и обективни предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение. Посочва, че в противоречие с мотивите на Тълкувателно решение № 1/2013г., неправилно съдът е игнорирал наличието на влязлото в сила решение № 4/15.05.2017г. по т.д. №3351/2015г. на I т.о. на ВКС, с което при участието на същите страни /ищеца и правоприемник на ответника/ е прието, че ответникът следва да възстанови на ищеца сумата от 114 875,33 лева, платена без основание /т.е. без наличието на договор или нормативен акт/, като цена за достъп на процесната ВяЕЦ до електроразпределителната мрежа на ответника за периода 10.2012г. - 07.2013г., тъй като фактическото съществуване на предоставен достъп до тази мрежа, независимо от уредената от закона възмездност на услугата „достъп", при липса на договор, респ. при липса на утвърдени временни условия на достъпа, вкл. цена от регулаторния орган - КЕВР, не съставлява довод за запазено правно основание за възмездна размяна на престации. В контекста на изложеното счита, че следва да се приеме наличието на обвързваща сила на това решение, респективно, на непререшаемост между същите страни на въпроса за липсата на договорно правоотношение помежду им във връзка с осигуряването на достъп до електроразпределителната мрежа на процесната ВяЕЦ за процесния период. Позовава се и на практиката на ВКС, обективирана в решение № 210/01.02.2017г. по т.д. № 2915/2015г. и решение № 28/28.04.2016г. по т.д. №353/2015г., където по тъждествени казуси е прието, че фактът на предоставен от електроразпределително дружество достъп до мрежата му на производител на електроенергия от ВЕИ, не може да обоснове извод за съществуващо между страните облигационно правоотношение по договор за достъп. Посочва, че изрично с разпоредбата на §197, ал.2 от ПЗР на ЗИДЗЕ /обн. ДВ бр.54, в сила от 17.07.2012г./ законодателят е предвидил възможност до сключването на писмен договор, регламентиращ условията на достъпа, правата и задълженията на страните, при тяхното бездействие да сключат такъв договор и при съществуващо фактическо присъединяване, по искане на операторите правоотношението да бъде уредено чрез намесата на регулаторния административен орган - ДКЕВР, посредством която тези условия да бъдат определени административно. С оглед на това касаторът счита, че до сключването на договор между страните, правоотношението се регулира от индивидуален административен акт с временно действие, което изключва възможността за прилагане на правилата на чл.326, ал.1 ТЗ при определянето на дължимата цена за достъп Претендира направените пред всички инстанции разноски и прави възражение по чл.78, ал.5 ГПК относно заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: "1/ За възможността да съществува договор за достъп до електроразпределителната мрежа, само предвид фактическото предоставяне от ЕРП на достъп до тази мрежа. /по чл.280, ал.1, т.1 ГПК/; 2/ Възможно ли е да съществува договор за достъп до електроразпределителната мрежа, само предвид фактическото предоставяне от ЕРП на достъп до тази мрежа, въпреки че не е бил сключен такъв в писмена форма при одобрени от КЕВР общи условия? /по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи противоречие с решение № 4/15.05.2017. по т.д. № 3351/2015г. на ВКС, решение № 210/01.02.2017 г. по т.д. 2915/2015г. на ВКС и решение № 28/28.04.2016г. по т.д. 353/2015г. на ВКС/; 3/ Действителни ли са последващи уговорки във връзка с нищожен довор по см. на чл.26, ал.2, предл. З-то ЗЗД /поради неспазване на формата/, независимо от начина по който са формулирани от страните - анекс, споразумение и пр. /по чл.280, ал.1,т.1 ГПК/; 4/ Налице ли е неформален договор за достъп при наличие на фактическо съществуване на предоставен достъп до електропреносната мрежа от страна на ЕРП, при положение, че са налице императивни правни норми, които изискват писмена форма, като условие за възникването му, и определяне от административен орган на един от задължителните елементи на договора - паричната престация на една от страните?; В частност, налице ли е предвиденият в чл.84, ал.2 ЗЕ, §197, ал.1 ПЗР на ЗИДЗЕ и чл.30, ал.1 от Закона за енергията от възобновяеми източници договор за достъп, въпреки че не е бил сключен такъв в предвидените в тези норми форма, срок и общи условия, одобрени от КЕВР? /по чл.280, ал.1,т.3 ГПК/; 5/ Допустимо ли е анекси към договор, сключени след неговото прекратяване по силата на императивна правна норма, да се считат за действителни, непрекратени споразумения между страните, уреждащи друго правоотношение и да бъдат източник на права и задължения? /по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/; 6/ Ползват ли се е обвързваща сила мотивите на влязло в сила съдебно решение досежно установените с тях правопораждащи факти относно материалното правоотношение, въведено като предмет на делото - относно страните по него; наличието или липса на договор; основанието на това правоотношение; поетите по него права и задължения или др., при последващ спор между същите страни, с предмет друго вземане, основаващо се на същото материално правоотношение? /по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/“. Касаторът твърди, че в тази насока е налице и практика на съда на ЕС - решение от 11.04.2019г. по делото М. П. и А. П. срещу България (жалба № 11260/10); Решение от 29.11.2016г. по делото Гръко-католическа енория на Лупени и др. срещу Румъния (жалба №76943/11), в които основният акцент се поставя върху правната сигурност, който се съдържа във всеки един от текстовете на Конвенцията и има за цел по-специално да гарантира определена стабилност на правните ситуации и да насърчи общественото доверие в правосъдието, като се препоръчва съдилищата, и по-специално върховните съдилища, да бъдат бдителни, за да открият и отстранят възможно най-скоро различията в съдебната практика. Ответникът по жалбата и по делото, „Електроразпределение Север“ АД, [населено място], в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на касационната жалба. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Ответникът по жалбата и трето лице–помагач на ответника по делото, „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД, [населено място], в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Касаторът и ответник по исковете, „Електроразпределение Север“ АД, [населено място], атакува въззивното решение в частта, в която е потвърдено решение № 674 от 16.07.2019г. по т. д. № 321/17г. на Окръжен съд–Варна в осъдителната му част, с която електроразпределителното дружество е осъдено на основание чл.79 ал.1 пр.1 и 2 от ЗЗД. В касационната жалба на ответника по исковете са изложени твърдения, че постановеното въззивно осъдително решение в обжалваната част е неправилно, поради постановяването му в разрез с материалния закон и събраните в хода на производството доказателства, както и с оглед необоснованост. Дружеството намира за неправилно приетото от съда, че предходните споразумение /анексите/ са прекратили своето действие с подписването на договора за достъп от 30.09.2013г. Твърди, че съдът не е извършил тълкуване на договорните разпоредби в тяхната последователност и взаимовръзка и не е изследвал съгласно чл.20 ЗЗД действителната воля на страните, обективирана в отделните анекси и договори, което е обусловило и неправилните му изводи за отпадане на задължението на производителя „Уинд Системс“ да преоборудва килия „Конаре“ и съответно отпадане на ограничението на генерираната мощност до 6 MW за трите ветрогенератора. Счита, че процесните анекси № 1 - № 3 не са прекратили своето действие и продължават да уреждат отношенията между страните, а именно: до изпълнение на задължението за проектиране и оборудване на килия „Конаре“ общо отдаваната мощност за всички генератори, присъединени към модул „изход“ на ГРУ, възлиза на 6 МW, поради следва да се приеме, че максимално допустимата генерирана мощност за всички генератори, присъединени към модул „изход“ на ГРУ е 6 МW, а не 9 MW. Посочва, че с оглед наименованието на анексите (а именно, че са към договор за присъединяване), волята на страните е препращането, посочено в процесния договор за достъп, да не е само към техническите параметри, посочени в договора за присъединяване, но и към техническите параметри, описани в анексите към договора за присъединяване, вкл. за предоставяне на генерирана мощност до 6 MW за всички присъединени към модул „изход“ ГРУ. Поддържа се, че страните биха могли да прекратят договора между тях по различни начини, стига да е постигнато взаимно съгласие за това. Касаторът счита, че в текста на договора за достъп от 30.09.2013г. липсва изрично изявление на страните, че действието анекси № 1 - 3 се прекратява, каквото волеизявление не е установено и от останалите писмени доказателства, събрани в хода на производството. Същевременно намира, че с новата редакция на Наредба № 6 от 2014г., законодателят изрично е посочил, че макар и договорът за присъединяване да е прекратен, то уговорените с него технически изисквания и условия запазват своето действие, поради което същите могат да бъдат и променяни по волята на страните, какъвто се твърди, че е и настоящият случай. Излагат се и съображения, че е налице пълно бездействие от страна на ищеца и съответно действително не са настъпили условията за увеличаване на генерираната мощност. Производителят „Уинд Системс“ ООД не е положил каквато и да е била грижа, за да се изпълнило условието генерираната мощност да бъде увеличена. Намира поведението му за недобросъвестно, като същият се домогва да черпи права от тази недобросъвестност. Счита, че от фактическа страна е установено, че ограничението на генерираната мощност е следствие от поставеното от НЕК ограничение в релейната защита и не може да бъде вменено във вина на „Електроразпределение Север“ АД. Твърди, че съдът не е взел предвид и обясненията на вещото лице в тяхната цялост и съвкупност и във връзката им с приетата съдебно-техническа експертиза с оглед установяването на релевантните за спора факти, поради което формира необоснования извод за наличие на виновно неизпълнение от страна на „Електроразпределение Север“ АД. Сочи, че въззивното решение е необосновано, а анализът на доказателствата - избирателен и непълен, като твърди, че съдът не е обсъдил и ценил поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на ответника по исковете са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите, съгласно чл.20 ЗЗД, за да достигне до действителната воля на страните, изразена в тях, изследвайки общия смисъл на договора, обстоятелствата при които е сключен, както и поведението на страните преди и след сключването му, включително отделните уговорки на страните, съдържащи се както в договора, в който е обективирана спорната клауза, така и в други съглашения между същите, като обсъди и вземе в предвид всички приети за безспорни факти и обстоятелства по делото от значение за изясняване волята на страните?; Твърди се наличие на противоречие на атакувания акт с: решение № 220 по гр.д. № 6126/201Зг. на ВКС; решение гр.д. № 502 по гр.д. № 222/2009г. на ВКС, IV г.о.; решение № 451/ 19.01.2004г. по гр.д. № 162/2003 г. на ВКС, Търговска колегия; решение № 559/17.05.1993 г. по гр. д. № 1724/92 г. на г. о. на ВКС; решение № 2627/12.01.2005 г. по гр. д. № 2264/2003 г. на г. о. на ВКС; решение № 46 от 7.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2489/2017 г., IV г. о.; решение № 231 от 17.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4249/2017г., IV г. о.; решение № 106 от 16.07.2018г. на ВКС по гр. д. № 4088/2017г., III г. о.; решение № 115 по дело № 939/2009 г. на ВКС; 2/ Прекратява ли се обвързващото действие на двустранно съглашение, от което произтичат задължения за страна в процеса, когато липсва изрично съгласие на съконтрагентите за това, обективирано в писмен вид или изразено по друг недвусмислен и безспорно установен в хода на процеса начин?; Касаторът твърди наличие на противоречие на въззивното решение с: решение № 54 на ВКС по гр. д. № 869/2012г., III г.о.; решение №267/99г. от 22.02.2000г. по гр. д. 1349/99г. на г. о. на ВКС и решение № 115 по дело № 939/2009 г. на ВКС.; 3/ Следва ли въззивният съд при постановяване на решението да вземе предвид и да обсъди всички приети и относими по делото доказателства в тяхната цялост, в това число приетото от съда заключение на назначената от първата инстанция съдебно - техническа експертиза, включително и дадените във връзка с нея обяснения на вещото лице, с оглед установяване на релевантните по делото факти, а не избирателно само някои от тях, без да игнорира тези, които биха довели до различен фактически и правен извод?; Твърди противоречие с: решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г. на IV г.о. ВКС; решение № 65 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1656/2013г., II т. о.; ВКС; решение № 101 от 28.10.2016г. на ВКС по гр. д. № 853/2016г., II г.о.” Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответникът по жалбата и ищец по делото, „Уинд Системс“ ООД, в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски за настоящата инстанция. Третото лице–помагач на ответника по делото, „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД, [населено място], в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд е приел за безспорно, че на 30.04.2009г. между ищцовото дружество, като производител на електрическа енергия от възобновяем енергиен източник, и електроразпределителното дружество /ЕРП/, тогава с наименование „Е.О.Н България Мрежи“ АД, е сключен договор за присъединяване на обект на независим производител на електрическа енергия, по силата на който ЕРП е поело задължение да присъедини към собствената си електроразпределителна мрежа вятърна електрическа централа, собственост на производителя, с номинална мощност 3 000 киловата, която следва да се изгради в поземлен имот в [населено място]. Задълженията на страните по договора за присъединяване са изпълнени, ВяЕЦ е въведен в експлоатация на 07.10.2010г., когато е издадено разрешение за ползване, етапите на присъединяване, съобразно чл. 63 Наредба № 6/2004г. /отм./, са извършени и електрическият генератор е включен в паралел към електрическата мрежа., с което е прието, че договорът за присъединяване, съгласно чл.59 Наредба № 6/2004г. /отм./, е прекратен. Не е спорно и, че ВяЕЦ, собственост на „Уинд Системс“ ООД, е част от ветрогенераторен парк от три ВяЕЦ, всички присъединени към модул „изход“ в ГРУ „Крис“ в ПИ № 001058 към ВЕЛ „Конаре“. След присъединяването на централата между страните по делото на 12.11.2010г. е сключено споразумение - анекс № 1 към договора за присъединяване, с което е договорена максимално допустима генерирана мощност от 5 MW за всички ветрогенератори, присъдени към посочения изход. В т.2 от анекс № 3 страните са уговорили като условие за увеличение на максимално допустимата генерирана мощност до инсталираната мощност от 9 MW за трите централи - реконструкция на килия Конаре в подстанция Генерал Тошево. С анекса от 19.01.2011г. максимално допустимата генерирана мощност за трите генератора е увеличена на 6 MW. От тогова и до момента максимално генерираната мощност на ВяЕЦ, собственост на ищеца, е 2 MW и не е изменяна. Килия Конаре в подстанция Генерал Тошево е собственост на НЕК, а от 2014г. на „ЕСО“ ЕАД. По делото е представен предварителен договор № ЕП-106 от 15.04.2011г., сключен между ЕРП и НЕК за промяна на условията за присъединяване на обект на ЕРП към преносната електрическа мрежа, съобразно който присъединяването следва да се извърши към килия Конаре, при посочени в предварителния договор изисквания за оборудване на килията с необходими нови съоръжения. Не е спорно че реконструкция на килия Конаре не е извършена и окончателен договор за присъединяване между ЕРП към преносната мрежа не е сключен. Въз основа на първоначалното заключение на съдебно-техническата експертиза /т.13 и т.14/ е прието, че към момента техническите параметри на съществуващото присъединяване на ВЕЛ Конаре към килия Конаре в подстанция Генерал Тошево позволяват натоварване с мощност от 9 MW и не е необходима реконструкция на килия Конаре за достигане от процесната ВяЕЦ на максималната мощност. Съдът се е позовал и на посоченото от експерта при изслушване на заключението му в с. з. на 03.12.2018г., че причината за наложеното ограничение е свързано с преносната мрежа с релейната защита на килия Конаре, която е механична, а не цифрова, и не може да осигури посочност в механичната защита. Съобразно заключението на експертите е направен извод и че, постоянното ограничение е наложено в ГРУ Крис, осъществено в релейната защита. Същото е в размер на 7 MW, наложено е на извода към въздушната електропроводна линия и обхваща производството едновременно и на трите присъдените към него ветрогенаратори /инсталирана мощност 9 MW, включително и на процесния. Разпределението на ограничението между трите ветрогенератора, присъединени към ГРУ Крис, е по решение на оператора на ВяЕЦ, извън дейността на ЕРП. Въз основа на така приетите факти въззивния съд е направил следните правни изводи: „Уинд Системс“ ООД е производител на електрическа енергия по смисъла на § 1, т.46 от ДР на ЗЕ, а „Електроразпределение Север“ АД е оператор на разпределителна мрежа по смисъла на § 1, т.34б, б. „а“ от ДР на ЗЕ. Съдът е счел, че съобразно чл.84, ал.2 ЗЕ, производителите на електрическа енергия са задължени да сключат договорите за достъп с оператора на електроразпределителната мрежа, като тези договори са условие за изпълнение на договорите за продажба на електрическа енергия. Посочено е, че марак нормата на чл.84, ал.2 ЗЕ да е в сила от 2012г., чл.104 ЗЕ и в редакцията му преди 2012г. регламентира договорно уреждане на отношенията между оператора на електропреносната и електроразпределителната мрежа и ползвателя на съответната мрежа /с изключение на крайния клиент/ за :ползване на мрежата, за достъп до мрежата и за пренос на количествата електрическа енергия, постъпили в мрежата или потребени от нея. Договорите за достъп и пренос са регламентирани и в действалите към процесния период9 Правила за търговия на електрическа енергия /обн. ДВ бр.64/2010г./, както и в чл.11, ал.3 и чл.14 от сега действащите Правила за търговия на електрическа енергия, в сила от 26.07.2013г. С оглед на това и предвид присъединяването на собствената на ищеца ВяЕЦ към електропреностната мрежа на ответника и продажба на произведената от ВяЕЦ електрическа енергия, въззивният съд е приел, че между страните по делото е налице правоотношение за достъп до електоразпределенителната мрежа - използване на електоразпределителната мрежа за пренос на електрическа енергия. Посочено е, че извън предмета на договорното уреждане е дължимата цена за предоставените от електроразпределителното предприятие услуги, която е и извън предмета на делото. Независимо, че писмен договор за достъп между страните е сключен на 30.09.2013г., въззивният съд е счел, че и до този момент между тях е съществувало правоотношение за достъп до мрежата. Установено е по делото, че процесната ВяЕЦ е с номинална мощност 3 MW, присъединената мощност е по-голяма от номиналната мощност и е налице ограничаване на номиналната мощност на генератора на 2 MW, извършено след присъединяването на ВяЕЦ. Съобразно заключението на експертите, постоянното ограничение е наложено в ГРУ Крис, осъществено в релейната защита. Същото е в размер на 7 MW, наложено е на извода към въздушната електропроводна линия и обхваща производството едновременно на трите присъдените към него ветрогенаратори с обща инсталирана мощност 9 мега вата, включително и на процесния. Разпределението на ограничението между трите ветрогенератора е по решение на оператора на ВяЕЦ, извън дейността на ЕРП. Въз основа на представените по делото три броя анекси - от 12.11.2010г., 10.01.2011г. и 10.05.2011г., съдът е приел, че макар и страните да са обозначили постигнатите между тях споразумения като анекси към договор за присъединяване, а договорът за присъединяване да е прекратен съобразно чл.59 Наредба № 6 от 09.06.2004г. /отм./, споразуменията между страните са действителни, уреждат съществуващи между тях отношения и са във връзка с правоотношението между страните по достъп до електроразпределителната мрежа. С тях страните са ограничили достъпа на трите ветрогенератора, присъедини към изход ГРУ Крис, като последното ограничение е до 7 MW. Същевременно въззивният съд е счел, че със сключения между страните на 30.09.2013г. договор при общи условия на достъп на производителна електрическа енергия от възобновяеми източници до електроразпределителната мрежа, ЕРП е поело задължение за предоставяне на достъп и системни услуги на производителя за осигуряване на нормални технически условия за работа на електрическата централа, при спазване на техническите параметри на централата, определени съгласно сключен договор за присъединяване с обща заявена мощност от 3 MW. Изложени са съображения, че в договора за достъп няма уговорки за съществуване на ограничение на генерираната номинална мощност, няма условия за достигане на мощност от 3 МW, съответно няма и поети задължения за извършване на ремонтни дейности на съоръжения на електроразпределителното или електропреносното предприятие. С оглед на това, въззивният съд е счел, че със сключването на договора за достъп на 30.09.2013г. договореното с предходните споразумения ограничение е отпаднало и от този момент за електроразпределителното предприятие е възникнало задължението да осигури на производителя на ВяЕЦ достъп до собствената си електроразпределителна мрежа за номиналната мощност на електроцентралата от 3 MW. За да намери за неоснователно възражението на ЕРП, че не е настъпило условието за възникване на задължението да се увеличи максимално допустимата мощност, въззивният съд е изложил и допълнителни аргументи за липса на доказателства за поставени от НЕК условия за присъединяване на процесната ВяЕЦ във връзка със сключения договор за присъединяване от 30.04.2009г., като съобразно чл.52, ал.2 от Наредба № 6/09.06.2004г. /отм./, разпределителното предприятие съгласува с преносното предприятие условията за присъединяване на електрическа централа към разпределителната мрежа средно напрежение. С оглед на това, при липса на доказателства за поставени от НЕК условия за присъединяване на процесната ВяЕЦ и при вече присъединена ВяЕЦ съобразно правилата на чл.63 и сл. от Наредба № 6/09.06.2004г. /отм./, е направен извод, че електропреносното предприятие не е поставило условия за присъединяването на ВяЕЦ на номиналната й мощност от 3 MW. Посочено е, че ограничаването на генерираната и отдавана в мрежата енергия, за което страните са се съгласили в подписаните от тях споразумения, не е обусловено от недостатъчен капацитет на електропреносната мрежа, каквото възражения и няма по делото. От съдържанието на споразумението и сключения между НЕК и ЕРП на 15.04.2011г. предварителен договор е изведено, че поставеното от НЕК изискване е за преоборудване на килия Конаре в подстанция Генерал Тошево. Съобразено е, че според заключението на СТЕ, към момента техническите параметри на съществуващото присъединяване на ВЕЛ Конаре към килия Конаре в подстанция Генерал Тошево позволява натоварване с мощност от 9 мега вата и не е необходима реконструкция на килия Конаре за достигане на процесната ВяЕЦ на максимална скорост. Посочено е, че обясненията на експерта, дадени в с.з. на 03-12.2018г., че причината за наложеното ограничение е свързано с релейната защита на килия Конаре, която е механична, а не цифрова и не може да осигури посочност на механичната защита, поради което от НЕК е поставено изискване за преоборудване, не променя извода на експерта за техническа годност на килия Конаре да позволи натоварване с мощност 9 мега вата. Отчетено е и обстоятелството, че няма възражение от ЕРП за наличие на някои от предвидените предпоставки в глава пета на Общите условия, при които е сключен договора, за постоянно наложено от ЕРП ограничаване на достъпа на ВяЕЦ до електроразпределителната мрежа. Въз основа на изложеното, въззивният съд е намерил искът за реално изпълнение на задължението по договора за достъп от 30.09.2013г. от страна на ЕРП за осигуряване на достъп до номиналната мощност на изградената и присъединена ВяЕЦ в размер на 3 MW за основателен. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението за недопустимост на иска по чл.49 от ЗЗД, поради наличие на договорно правоотношение между страните, тъй като наличието на договор между страните не изключва деликтната отговорност, ако вредата е настъпила не от неизпълнение на задълженията по договора, а от факти и обстоятелства, осъществяващи фактическия състав на деликт - нарушаване на общото задължение да не се вреди другиму. Същевременно, счел искът по чл.49 ЗЗД за неоснователен, тъй като няма твърдения от ищеца, които да могат да бъдат подведени към нарушения на общата законова забрана да не се вреди другиму. Изложени са съображения, че страните по делото са обвързани от съществуващо между тях правоотношение по договор за достъп. До 30.09.2013г. е налице писмено съгласие между тях за ограничение на достъпа до 2 MW, а след подписването на писмения договор за достъп няма регламентирано между страните ограничение, поради което от страна на ЕРП е налице неизпълнение на договорно задължение, изразяващо се в поставяне на ограничение на капацитета на присъединената мощност до 2 MW. Твърдяните неправомерни действия или бездействия на служители имат за резултат неизпълнение на договорно задължение и водят до неизпълнение на очакван резултат от съществуващо облигационно правоотношение, а не до неизпълнение на общото задължение да не се вреди другиму. По изложени по-горе съображения въззивният съд е приел, че считано от 30.09.2013г. е налице неизпълнение на поетото от ЕРП задължение за осигуряване на достъп на ВяЕЦ, собственост на въззиваемото дружество, до електроразпределителната мрежа в пълен обем на номиналната присъединена мощност. В резултат на неизпълнението на задължението „Уинд Системс“ ООД е пропуснало да реализира полза в размер на преференциалната цена, която би получил от продажбата на произведена от централата електрическа енергия в размер на разликата между стойността на произведената енергия от 2 MW и стойността на енергията, която би могла да бъде произведена от пълната договорена мощност от 3 MW, които вреди са пряка и непосредствена последица от неизпълнението на задължението на ЕРП да осигури достъп на централата за пълната мощност. Същевременно, е счетено е за основателно направеното от ЕРП възражение за погасяване по давност на част от претенцията – за периода до 16.03.2014г. Във връзка с определяне на размера на вредата, въззивният съд е изложил съображения, че разпоредбата на чл.34 от общите условия на договора за определяне на обезщетение от ЕРП на производителя в случай на вина на ЕРП за ограничаване на достъпа, е неприложима тъй като ограничението е наложено от момента на присъединяването ВяЕЦ и същата никога не е работила с мощност от 3 MW, за да може да бъде направена аналогия с предходен период. Въззивният съд е счел, че размерът на обезщетението за периода от 16.03.2014г. до 28.02.2017г. следва да бъде определен, съобразно изчисленията в заключението на съдебно-техническите експертиза по данни за скоростта на вятъра, регистрирани от сървъра на Вестас Скада от ветроенергийната мачта, в съседство със съществуващия ветроенергиен парк в района на [населено място]. Възприел е заключенията на двете вещи лица - М. и Д., че данните от сървъра на Вестас Скада са достоверни и могат да бъдат използвани за изчисление на кинетичната мощност на вятъра на терена на процесната ВяЕЦ. Същите са измерени на място, максимално близко до процесното и на височината на работа на перките на генератора. Изчисленията за скоростта на вятъра в района на ВяЕЦ по данни на станция Калиакра са прогнозни, съобразно обясненията на експерта в с.з. на 11.02.2019г. и са определени по математически начин чрез „интерполация“. От данните в съдебно-техническа експертиза, част трета, за периода 16.03.2014г. - 28.02.2017г. е установено, че възможното производство на електроенергия от процесния ВяЕЦ при липса на ограничение е в размер на 22 395.38 мвтч. Разликата над изкупеното количество електрическа енергия за същия период е 3 752.51 мвтч. Стойността на тази разлика по преференциални цени и цени за излишък за съответния относим период е в размер на сумата 259 244, 92 лева. Констатирано е, че стойността на пропуснатото производство по преференциални цени и цени за излишък в резултат на пълно или частично изключване ветрогенератора през периода е в размер на сумата 640.23 лева, определен в таблица 1 на част четвърта на СТЕ. Съдът е приел, че тази сума следва да бъде извадена от общата стойност, предвид отказът от иска за вреди поради пълно или частично изключване на генератора, и постановеното от съда прекратително определение в с.з. на 10.06.2019г. С оглед изложеното, въззивният съд е намерил искът за вреди от неизпълнение на договорно задължение за доказан и основателен в пълния му размер от 258 604,69 лева. На основание чл.86 от ЗЗД, съдът е счел за основателен акцесорния иск аз заплащане на законна лихва върху исковата сума, считано от завеждане на иска в съда - 16.03.2017г. до окончателното изплащане на задължението. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: По касационната жалба на ищеца: На първо място, поставените от този касатор въпроси във връзка с обжалване на решението по иска по чл.49 ЗЗД са напълно неотносими за периода след 30.09.2013г. - датата на сключване между страните на договора за достъп до електроразпределителната мрежа, тъй като наличието на договорно правоотношение, регулиращо достъпа до нея и неговия обем, е не само твърдяно от касатора, но на него той основава искът си по чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД за реално изпълнение, уважен от въззивния съд. Жалбоподателят не поставя въпрос в приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК във връзка с извода на решаващия състав, че ако е налице неизпълнение на задължение по договорно правоотношение във връзка с достъпа до електроразпределителната мрежа, това изключва деликтната отговорност. Ето защо, формулираните от касатора въпроси са относими единствено за периода от 16.03.2012г. до 30.09.2013г., за който се поддържа, че няма сключен договор за достъп. На второ място, въпросите в приложението не могат да обусловят допускането до касационно обжалване на въззивното решение по иска по чл.49 ЗЗД и за периода от 16.03.2012г. до 30.09.2013г., предвид следното: Въпреки, че апелативният съд е направил извод, че с оглед присъединяването на ВяЕЦ към електроразпределителната мрежа от ЕРП и продажбата на произведената от ВяЕЦ електрическа енергия, с оглед правната рамка по ЗЕ, между страните е налице правоотношение за достъп до електроразпределителната мрежа, въпроси № 1, 2 и 4 не осъществяват общото основание за допускане на касационния контрол, тъй като наред с този извод, въззивният съд е основал акта си и на довода, че до 30.09.2013г. въз основа на споразуменията, материализирани в трите анекса, е налице писмено съгласие между страните за ограничаване на параметрите на достъпа до 2 MW, при липса на спор, че този достъп е дължим, като ищецът поддържа, че той дори се дължи в по-голям обем от предоставения. Липсват мотиви на решаващия състав за наличие на нищожен договор, поради което трети въпрос, който се основава на това твърдение на ищеца-касатор, също не покрива общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Пети въпрос съща е неотносим към решаващите мотиви на съда, тъй като съдът е приел, че въпреки, че страните са обозначили постигнатите между тях споразумения като анексите към договора за присъединяване и че към момента на сключването им този договор е бил прекратен, от съдържанието на анексите може да се изведе воля на страните за уреждане на обема /параметрите/ на предоставяния достъп на ВяЕЦ до електроразпределителната мрежа от ЕРП, за което не е налице законова пречка. Последният въпрос е свързан с твърдението на касатора, че формираната по вече постановено решение по съдебен спор между ищеца и частен правоприемник /„Енерго Про – Продажби“ АД/ на ответника по договор за цесия е формирана сила на пресъдено нещо спрямо страните по настоящото дело, че за периода м.10.2012г. до м.07.2013г. липсва договорно правоотношение между страните за осигуряване на достъп до електроразпределителната мрежа. Въпросът е неотносим към изхода на спора, тъй като с решението по цитираното от касатора дело формираната сила на пресъдено нещо не се разпростира между страните по настоящото дело, доколкото „Електроразпределение Север“ АД /тогава с наименование „Енерго Про Мрежи“ АД/ не е било страна по делото и решението е постановено спрямо трето лице, по отношение на което настоящият ответник не е правоприемник – чл. 298, ал.1 и ал.2 ГПК. По касационната жалба на ответника по исковете: Втори въпрос не може да обоснове допускането на касационния контрол, тъй като съдът не е приел, че е прекратено правоотношението за достъп на ВяЕЦ до електроразпределителната мрежа на ЕРП, а е счел, че достъпът продължава да се осъществява, но при условията на договора за достъп от 30.09.2013г., чийто предмет обхваща и обемът на достъпа /определен като заявения достъп от 3 МW при присъединяването/, изхождайки от съдържанието на договора, т.е. прието е, че страните по договорен път са преуредили занапред обема и условията за предоставяне на достъпа до мрежата. За да достигне до извода, че това е действителната воля на страните, съдът е изследвал клаузите на договора и свързаните със сключването му обстоятелства, с оглед на което решението е постановено в съответствие с практиката на ВКС по чл.20 ЗЗД и не е осъществен допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК спрямо въпрос №1 /относно приложението на чл.20 ЗЗД/. Трети въпрос е поставен във връзка с оплакването, че въззивната инстанция избирателно е взела предвид обясненията на вещото лице, като е игнорирала установени въз основа на тях факти. В случая, противно на твърденията, на които се основава въпроса, съдът е взел предвид обясненията на експерта, че причината за наложеното ограничение на достъпа е свързано с релейна защита на килия Конаре, която е механична, а не цифрова и не може да се осигури посочност в механичната защита, поради което и от НЕК е поставено изисква за преоборудването, но е посочил, че това не променя извода на експерта за техническата годност на килия Конаре да позволи натоварване с мощност от 9 мега вата, което е счетено за определящо с оглед сключения по-късно договор за достъп от 30.09.3013г., неговото съдържание и факта на извършено преди договора присъединяване на ВяЕЦ към мрежата. Ето защо, по отношение на трети въпрос също не е осъществено соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е налице противоречие с цитираната практика на ВКС. По отговорността за разноските: Предвид недопускане на касационния контрол по жалбите на насрещните страни, за заплатената от всяка от тях държавна такса във връзка с жалбата й не се дължат разноски. С оглед на това, че предмет на касационното производство са трите предявени от ищеца иска /два оценяеми и един неоценяем/, на касатора - ответник по исковете, се дължат разноски за настоящото производство в размер на 8919,33 лева с вкл. ДДС, изчислени пропорционално на отхвърлената част от исковете, при заплатено от него адвокатско възнаграждение от 18 396 лева с вкл. ДДС за процесуално представителство по касационното дело, съобразно представен договор за правна защита и съдействие от 29.06.2020г., фактура и платежно нареждане. При дължимо по Наредба №1/2004г. минимално адвокатско възнаграждение от 9939,86 лева без ДДС, изчислено съобразно уважената част на исковете, възражението по чл.78, ал.5 ГПК на ищеца се явява неоснователно. На касатора – ищец не се дължат разноски за настоящото производство, тъй като не са представени доказателства такива да са направени, извън заплатената от него по жалбата му държавна такса. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд