Определение № 1034 от 10.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3517/2022 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. И. К. против решение № 305 от 20.05.2022 г. по гр.д.№ 241/2022 г. на Благоевградски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 905741 от 04.11.2021 г., постановено по гр. д. № 1049/ 2020 г. по описа на РС – Благоевград. С последното е признато за установено по отношение на касаторката, че ищецът Д. Ч. А. е собственик на основание дарение на 1/2 ид.ч. от самостоятелен обект с идентификатор ***по КК на Б., находящ се на [улица], ет.1, представляващ апартамент със застроена площ 112 кв.м., ведно с 1/2 ид.ч. от прилежащото мазе на сградата и прилежащите части от тавана, и от общите части на сградата с идентификатор ***, построена в ПИ с идентификатор ***и тя е осъдена да предаде владението върху този имот. Със същото решение е отхвърлен насрещният иск, предявен от касаторката против Д. Ч. А. по чл. 124, ал.1 ГПК, основан на придобивна давност, текла в периода от 2001 г. за същия имот. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради неправилно прилагане на процесуалните правила, защото не са обсъдени събраните доказателства нито по отделно, нито в съвкупност, а са направени само общи и повърхностни изводи. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: 1. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, като конкретно, ясно и точно да изложи върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва и на кои – не, кои възприема и кои – не? На основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК се иска допускане до касация по въпросите: 1/ В чия доказателствена тежест е оборване на презумпцията по чл. 69 ЗС – на владеещият несобственик - ответник по иск по чл. 108 ЗС или на невладеещият собственик – ищец по иска по чл. 108 ЗС? 2/ В чия доказателствена тежест се включва намерението за своене – в тежест на ищеца по иска по чл. 108 ЗС – да докаже липсата на намерение или в тежест на ответника по иска по чл. 108 ЗС – да докаже наличието на намерение? Наведено е и основанието по чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК, като очевидната неправилност се свързва с необсъждането на доказателствата и доводите на страните, което се установява от мотивите на въззивното решение. Ответникът по касация оспорва допускането до касационен контрол, тъй като по първия въпрос липсва противоречие със съдебната практика, защото съдът е посочил, че възприема фактическата обстановка, приета от РС, каквато възможност предвижда чл. 272 ГПК при спазване на изискването съдът да отговори на оплакванията във въззивната жалба относно фактическите изводи, което е сторено с отразеното, че се възприемат от въззивният съд, а правни изводи са изложени. По въпросите за разпределение на доказателствената тежест по искове по чл. 108 ЗС е налице съдебна практика, включително и когато и двете страни разполагат с титул за собственост. Относно основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК, счита, че не е налче очевидна неправилност поради това, че съдът е спазил процесуалните правила при постановяване на решението. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: Д. Ч. А. е предявил иск по чл. 108 ЗС против касаторката М. И. К. за 1/2 ид.ч. от жилище на първия етаж от жилищна сграда. Легитимира се като собственик на този етаж с нот. акт № *** г., с който баща му Ч. Д. А. му е дарена 1/2 ид.ч. от дворното место и целия първи етаж, като си е запазил правото на ползване. Прехвърлителят е починал на 21.03.2017 г. Ответницата твърди, че е живяла на съпружески начала с бащата на ищеца Ч. А. от 2001 г., позовава се на придобивна давност за процесната 1/2 ид.ч. от имота и предявява на това основание насрещен установителен иск за собственост на същата идеална част. Представя нот. акт № *** г., с който е призната за собственик по давност на 1/2 ид.ч. Свидетелските показания са противоречиви: Според свидетелите А., В., И. и Д. Х., доведени от ищеца, Ч. не е бил във връзка с М., а със сестра й, която е живеела в Разлог и той ходел при нея. В жилището той допуснал свои близки – родителите на св. Х., които останали там до смъртта им през 2012 и 2013 г., а дъщеря им ходела да ги обгрижва и не е засичала там ответницата М.. В жилището имало и наематели – момчета /студенти/. Ч. често приемал гости в жилището, но не е живял с М.. След смъртта на Ч. в жилището се нанесла М.. Според свидетелите М. Б., М. М. и Н., Ч. живеел с М., били във връзка, той и казвал, че това е нейното жилище и да го обзавежда както прецени и тя купила пералня, сменила пердетата. Според св. Н., Ч. и М. се изчаквали след работа и се прибирали заедно, били двойка. Установено е, че ищецът живее в САЩ от 1998 г. Представени са квитанции за платен ток през годините, като бележките носели подписа на М. К.. Ч. А. е заплащал данък за жилището, какъвто е дължал като носител на правото на ползване. Първата инстанция е уважила първоначалният иск по чл. 108 ЗС и е отхвърлила насрещния, като е приела, че не са доказани елементите на владението. Приел е, че М. е била в държане на жилището, установено от момента, когато е допусната от ползвателя, но не е установила владение за себе си, противопоставено на собственика. Приел е, че до 2013 г. в жилището живеели и близки на Ч.. С въззивното решение са изложени подробно твърденията на страните пред РС и е приета за установена фактическата обстановка такава, каквато е установена от първоинстанционния съд, тъй като не е установил процесуални нарушения при установяването й и е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, позовавайки се на чл. 272 ГПК. От правна страна е изложил теоретични съждения за придобивната давност – фактически състав и последици. Приел е, че ответницата по иска по чл. 108 ЗС и ищца по насрещния иск К. не е доказала пълно, пряко и главно, че се е осъществил фактическия състав на придобивната давност - свидетелски показания не подкрепят тезата й. Прието е, че и двете групи свидетели установяват, че тя е пребивава в отделни периоди в процесния имот, но не установяват кога е установено държането на вещта, кога е установено намерението за своене, не установят начало на владението и период на владение, разказите на свидетелите са много общи и лаконични и не съдържат полезна за делото информация, относима към фактическия състав на придобивната давност. Посочил е, че свидетелите не излагат лични възприятия за процесния период, а преразказват общи неща. В показанията на свидетелите не се съдържат данни и за отблъскване на владението на Д. А. или за намерение за своене на вещта от К., а има общи сведения за неопределен период. Посочено е, че писмените доказателства, преценени в съвкупност с гласните водят до същия извод. Прието е, че заплащането на данъци и разноски за имота, дължими от Ч. А. не е доказателство за осъществявано владение на имота, а води до възникване на облигационни права, ако са платени чужди задължения. Обобщено е, че няма данни по делото, от които да се изведе, че К. е превърнала държането на имота във владение за себе си до смъртта на Ч. А. през 2017 г. Има индикации за установено владение след 2017 г., но от този момент до снабдяване с нот. акт през 2018 г. и до предявяване на иска през 2020 г. не е изтекъл срока за придобиване по давност. Затова е потвърдено решението на РС, с което е уважен първоначалният иск по чл. 108 ЗС и е отхвърлен насрещният иск. От изложените мотиви на въззивното решение е видно, че съдът, макар и по-общо е обсъдил гласните и писмените доказателства, но е приел, че те не доказват елементите на владението и придобивната давност. Във въззивната жалба са изложени свидетелските показания, посочени са и писмените доказателства и е направено оплакване за необосонваност на извода, че М. К. не е преобърнала държането във владение за себе си, защото не било посочено от РС как би могла да противопостави своето владение на собственика, който се намира в САЩ. Не са събирани нови доказателства от окръжния съд. Въззивният съд е отговорил на тези оплаквания. Съдебната практика приема, че нормата на чл. 272 ГПК предвижда възможност въззивният съд да извърши препращане към мотивите на първоинстанционното решение, но изисква, когато го направи да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд не следва да е формално, а във връзка с изложените от въззивния съд мотиви при преценката на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи. / В този смисъл решение № 198/8.01.2014 г. по гр. д. № 1619/2013 г. II-ро гр.о., решение № 4/18.02.2016 г. по гр. д. № 3322/2015 г. II-ро гр.о., решение № 98/12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. IV-то гр.о., решение № 22/29.06.2017 г. по гр. д. № 2113/2016 г., I-во гр.о. и др.). Същевременно с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.2 се прие, че при действието на ГПК от 2008 г. и уредбата на втората инстанция като ограничен въззив, въззивната инстанция се произнася само по оплакванията в жалбата, разглеждайки спора по същество. При заявени от касаторката във въззивната жалба оплаквания само за необоснованост, въззивният съд е разгледал въпроса дали от свидетелските показания се установяват елементите на владението и е дал отрицателен отговор на този въпрос. Действително подробно не са разгледани показанията на всеки свидетел, но това не е и необходимо. Съдът е извел правни изводи от всички показания и така е обсъдил основното възражение и довод на касаторката за придобивна давност. Предвид изложеното, съдът не констатира противоречие със съдебната практика по първия поставен въпрос, поради което не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Въпросите, по които се иска допускане до касация на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК са еднакви, но формулирани по различен начин и касаят разпределението на тежестта за оборване на презумпцията на чл. 69 ЗС, според която се предполага, че владелеца държи вещта за себе си докато не се докаже, че я държи за други го. В случая Ч. А. е притежавал правото на ползване върху жилището на първия етаж, част от което е предмет на спора. На това основание той е ползвал жилището и е допускал и трети лица в него – свои близки, квартиранти, М. К.. Подобни отношения се квалифицират от съдебната практика като търпими действия, които са различни от владението /виж Решение № 50012 от 21.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1394/2022 г., I г. о./ Презумпцията на чл. 69 ЗС ползва владелеца, а не държателя, установил държане на някакво основание. /Решение № 50087 от 19.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3914/2021 г., II г. о./ Отделно от това, съдебната практика приема, че когато и двете страни разполагат с титул за собственост, разпределението на доказателствената тежест е по общите правила, т.е. всяка страна е длъжна да докаже фактите, от които черпи права. / Решение № 128 от 12.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 412/2017 г., II г. о., Решение № 58 от 17.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3786/2016 г., II г. о., ГК, Решение № 159 от 29.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 203/2017 г., I г. о. Относно тежестта за доказване при оспорване на нотариален акт, издаден по обстоятелствена проверка е налице съдебна практика – т.2 от ТР № 11/2012 г. на ОСГК, Решение № 159 от 29.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 203/2017 г., I г. о. Наличието на съдебна практика относно разпределение на доказателствената тежест за установяване намерение за своене и оборване презумпцията на чл. 69 ЗС, когато тя действа, а и разпределението на доказателствената тежест по общото правило на чл. 154 ГПК в настоящия случай мотивират съда да не допусне касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Позоваването на очевидна неправилност се свързва от касаторката с несъответствие на мотивите с изискването на чл. 235, ал.2 ГПК. Съдът вече изложи съображения относно това дали съдебното решение съответства на съдебната практика, изискваща обсъждане на събраните доказателства по отделно и в съвкупност и на доводите на страните. Доказателствата са обсъдени макар и общо, като е прието, че те не доказват елементите на владението. Затова съдът не констатира липса на мотиви на обжалваното решение, поради което не е налице и основанието „очевидна неправилност“ на въззивното решение. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1 т. 1 и т.3, и ал.2 пр.3 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. Ответникът по касация претендира деловодни разноски за настояща инстанция, но не доказва да е направил такива. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение