Определение № 25 от 17.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2492/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Прокуратура на РБ, срещу решение № 545/21г., постановено по в.гр.д. 66/21г. на Варненски окръжен съд, с което Прокуратурата на РБ е осъдена да плати на ищеца В. Н. Г. 12500лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени вследствие на противоправното му привличане в качеството на обвиняем по ДП № 89/2007г. по описа на ГД“ДП“- София, представляващо незаконно повдигнато му обвинение за извършено престъпление по чл. 212, ал.2, пр.1, вр.ал.4, пр.1 от НК, наказателното производство по което обвинение е прекратено с Постановление от 24.07.2014г. на прокурор при СРП, ведно със законната лихва от върху главницата, считано от 23.07.2016г. до окончателното изплащане на присъдената главница, на основание чл. 2, ал.2, т.3 от ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД. В жалбата са изложени доводи, че съдът не е взел предвид следните обстоятелства, които имат значение за определяне на размера на обезщетението: делото е водено срещу 6 лица; две от лицата са били обявени за издирване; делото е било спряно за продължителен период от време, през който не са извършвани никакви действия по разследването; обвинението не е засягало пряко професионалната сфера на ищеца и не е препятствало професионалното му развитие; видът и интензитетът на доказаните вреди не надвишават обичайните такива; показанията на заинтересуван свидетел. В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: „Какъв е начинът за определяне на неимуществените вреди и на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД?“. Настоящият състав на ВКС счита, че липсва основание за допускане на касационно обжалване, защото въззивният съд не е тълкувал и приложил чл. 52 ЗЗД в противоречие с практиката на ВКС. В практиката на ВКС – ППВС № 4/68 г. и решения на ВКС по чл. 290 ГПК, е прието, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е взел предвид следните обективно съществуващи обстоятелства, включително и тези, посочени от Прокуратурата в касационната жалба, а именно, че ищецът е привлечен в качеството на обвиняем по ДП № 89/2007г. по описа на ГД“ДП“- София, за престъпление по чл. 212, ал.2, пр.1, вр.ал.4, пр.1 от НК, наказателното производство по което обвинение е прекратено с Постановление от 24.07.2014г. на прокурор при СРП; делото е водено срещу 6 лица; две от лицата са били обявени за издирване; делото е било спряно за продължителен период от време, през който не са извършвани никакви действия по разследването; обвинението не е засягало пряко професионалната сфера на ищеца и не е препятствало професионалното му развитие; видът и интензитетът на доказаните вреди не надвишават обичайните такива. От друга страна обаче, въззивният съд е установил редица други обстоятелства, които обуславят присъждането на по- висок размер на обезщетението, а именно: повдигнато е обвинение за тежко умишлено престъпление по чл. 212, ал.2, пр.1, вр.ал.4, пр.1 от НК, но Прокуратурата е признала в прекратителното постановление, че още от самото начало на производството изпълнителното деяние не е съставомерно към момента на извършването му, тъй като фактурите са издадени в полза на юридическо лице, а съставът на чл. 212, ал.2, пр.1, вр.ал.4, пр.1 от НК изисква с изпълнителното деяние да се дава възможност на друго физическо лице да получи без правно основание чуждо движимо имущество; повдигнато е обвинение за това, че ищецът е издал фактури с невярно съдържание, а Прокуратурата е констатирала, чрез почеркова експертиза, още в началото на разследването, че двете фактури, за които е повдигнато обвинение на ищеца, не носят подписа му (не са издадени от него); въпреки, че наказателното производство е било прекратено през 2014г., постановлението за прекратяване е съобщено на ищеца едва през 2020г. (без основателна причина за това), когато е била и възстановена паричната гаранция от 1000лв.. Видно от известие за доставяне, съдържащо се в наказателното производство, постановлението за прекратяване е съобщено на 21.08.20г., когато е възстановена и „паричната гаранция“ от 1000лв.. Решението на въззивния съд съответства на практиката на ВКС за тълкуването и прилагането на чл. 52 ЗЗД, поради което липсват основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на спора, ПРБ следва да бъде осъдена на плати на адв. Д. Д. Д., пълномощник на ищеца, адвокатско възнаграждение в размер на 500лв. за подадения отговор на касационната жалба. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО