Определение № 64 от 12.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 221/2016 г.

Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК. С решение № 502 от 09.10.2015 г. по в. гр. д. № 550/2015 г. на Пазарджишкия окръжен съд е потвърдено решение № 67 от 11.03.2015 г. по гр. д. № 573/2014 г. на Велинградския районен съд в частта, с която е допусната делба на двуетажна жилищна сграда, построена в УПИ VI-738 в кв.22 по регулационния план на [населено място], съставляващ поземлен имот с идентификатор 62004.7.152 по кадастралната карта на населеното място, с идентификатор на сградата 62004.7.152.1, с предназначение: жилищна сграда - еднофамилна, със застроена площ 66 кв. м. по документи за собственост и 81 кв. м. по графични данни, между Г. Т. Н., С. Т. Н. и Н. Т. М., при квоти по 1/3 ид. ч. за всеки съделител. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от С. Т. Н., който излага оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на процесуални правила и необоснованост. Оплакването за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствени правила е мотивирано с довода, че при направено от касатора - ответник по иска за делба, правоизключващо възражение за придобиване на спорната сграда на основание придобивна давност, изтекла по време на брака му с М. Н., съдът не е конституирал като съделител съпругата, въпреки че същата има качеството на необходим другар. Във връзка с това оплакване са поставени следните процесуалноправни въпроси, по отношение на които се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК: 1. при иск за делба или собственически иск, при оспорване на правото на собственост от страна на ответника на основание давностно владение, следва ли да се конституира съпругата на ответника като необходим другар; 2. ако в първата инстанция не е била конституирана съпругата на ответника като необходим другар, чието участие в производството е задължително, следва ли въззивният съд да обезсили първоинстанционното решение като недопустимо и да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане с участие на необходимия другар. Поставени са и следните материалноправни въпроси, като се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК: 1. изявлението на съсобственика пред останалите съсобственици и пред трети лица, че е собственик на целия имот, представлява ли манифестиране на намерението за своене на целия имот; 2. представлява ли манифестиране на такова намерение недопускането на останалите съсобственици в имота; 3. обективира ли се промяната на намерението в откриването на партида за вода на името на съсобственика и регистрацията му на адреса, на който се намира процесният имот; 4. с какви действия съсобственикът може да демонстрира намерението си да завладее цялата вещ и да отблъсне владението на останалите съсобственици и били ли са проявени такива действия в настоящата хипотеза; 5. извършването на ремонт на целия имот не е ли проявна форма на промяната на намерението за своене. Поддържа се противоречие с ТР № 1/06.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС; решение № 5/25.01.2010 г. по гр. д. № 2728/2008 г. на ВКС, второ г. о.; решение № 74/24.06.2015 г. по гр. д. № 6277/2014 г. на ВКС, първо г. о. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Г. Т. Н. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответницата Н. Т. М. не е подала писмен отговор. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното: Производството пред районния съд е образувано по предявени от Г. Т. Н. срещу С. Т. Н. и Н. Т. М. искове за делба на съсобствени имоти, останали в наследство от общите наследодатели Т. З. Н. и В. В. Н. – техни родители, починали съответно през 1985 г. и 2004 г. Ответникът С. Н. е въвел правоизключващо възражение за придобиване по давност на процесната жилищна сграда. Твърдял е, че приживе на наследодателката им са постигнали съгласие с ищеца той да построи в дворното място жилищна сграда, с която да живее със семейството си, а за ответника да остане „старата къща“. От 1988 г. той е живял в нея, заедно с майка си и съпругата си; извършил е ремонт; снабдил е сградата с ел. енергия и вода. След смъртта на майката през 2004 г. единствено той и съпругата му са имали ключове от нея; започнал е да плаща данъци за нея. Решението е влязло в сила в частта, с която е допуснато извършването на съдебна делба между съделителите при посочени квоти на поземлен имот с идентификатор 62004.7.152 по кадастралната карта на [населено място] и в частта, с която са отхвърлени исковете за делба на селскостопански сгради. Предмет на въззивното производство е първоинстанционното решение, в частта му, с която е допуснато извършването на съдебна делба на жилищната сграда. Въззивният съд е приел, че не е доказано възражението на ответника С. Н. за придобиване по давност на делбената жилищна сграда. Същият е бил държател на притежаваните от другите сънаследници идеални части. Необходимо е било да демонстрира промяна в намерението си, която да не остане скрита и да предприеме конкретни действия, с които да отрече техните права. Такава промяна не е била установена по делото. Въз основа на гласните доказателства, дадените от страните обяснения и проведените очни ставки, е направил заключение, че до месец ноември 2013 г., когато е бил сменен патрона на входната врата, другите сънаследници са имали свободен достъп до имота. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните: По поставените процесуалноправни въпроси. На тези въпроси е дадено разрешение в тълкувателно решение № 3 от 29.06.2017 г. по т. д. № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но не са задължителни другари. Съобразно предвиденото в т.6 на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, ако в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар, чието участие в производството е задължително, въззивният съд следва да обезсили като недопустимо първоинстанционното решение и да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане с участие на необходимия другар. В настоящата хипотеза не се касае за задължително необходимо другарство, поради което оплакванията, свързани с допуснато съществено процесуално нарушение, не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. По поставените материалноправни въпроси. Не съществуват предпоставки за допускане на касационно обжалване по въпросите, свързани с приложението на презумпцията на чл.69 ЗС. Не е налице поддържаното противоречие с тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно съсобственикът да превърне с едностранни действия държането на чуждите части във владение, като докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните части за себе си. Прието е и това, че в отношенията между съсобствениците е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, но тя следва да се счита оборена, ако основанието, на което фактическата власт е установена първоначално, признава такава и на останалите съсобственици. Затова съсобственикът, който владее цялата вещ, е владелец на своите части и държател на частите на другите съсобственици, и трябва да докаже, че е престанал да държи идеалните части за другите и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги придобие по давност. Действията, доказващи такова намерение, трябва да показват по явен и недвусмислен начин, че се отрича владението на останалите съсобственици, да се манифестират пред тях и да се доведат до знанието им. В този смисъл е и съдебната практика, цитирана от касатора по делото. Следва да се посочи също така, че действията, с които съсобственикът превръща държането на чуждите идеални части във владение за себе си, могат да бъдат различни, поради което и не може да се даде общ отговор, валиден за всички случаи, какви конкретни факти и с какви конкретни доказателства той следва да установи това. Във всеки отделен случай, обаче, обстоятелствата, установяващи преобръщане на владението, следва да бъдат доказани конкретно. При наследяването като общо правоприемство владението преминава по право към наследниците независимо от това, че е възможно само един от тях да остане в наследствения имот. Възприетото разрешение в обжалвания акт изцяло съответства на цитираното тълкувателно решение, както и на трайно установената практика на ВКС. В решение № 110/20.03.2012 г. по гр. д. № 870/2011 г. на ВКС, второ г. о., е прието, че не е достатъчно едно лице да ползва имота според неговото предназначение, да поддържа и ремонтира същия, за да се приеме, че упражнява фактическа власт с намерение за своене, в хипотеза, при която имотът е съсобствен. Обикновеното ползване не изразява намерение за своене. Извършването на ремонт не представлява действие по смисъла на описаните по-горе, тъй като всеки съсобственик е длъжен да участва в ползите и тежестите за общата вещ съобразно дела си, а когато е поел разноските в тяхната цялост, може да иска от останалите да му заплатят полагащата им се част. Това разрешение е възприето и в решение № 635/25.10.2010 г. по гр. д. № 1405/2009 г. на ВКС, първо г. о., в което е посочено, че сами по себе си действия, свързани с откриването на партида за заплащане на ток и вода за имота, не могат да обосноват извод за демонстрирано намерение за своене, когато не са станали достояние на останалите сънаследници. Не е налице противоречие с представеното с изложението решение № 5/25.01.2010 г. по гр. д. № 2728/2008 г. на ВКС, второ г. о. В същото е прието, че владението на сънаследника не може да се счита за обезпокоено, респ. прекъснато със словесни пререкания между сънаследниците, предявяване на претенции в разговори помежду им, които не са съпроводени с действия, насочени към самия имот. В случая обаче не е установено, че касаторът е установил самостоятелна фактическа власт върху имота, отблъсквайки владението на останалите сънаследници и манифестирайки спрямо тях намерение занапред да владее целия имот изключително и само за себе си. Не разкрива сходство с конкретния случай и цитираното решение № 74/24.06.2015 г. по гр. д. № 6277/2014 г. на ВКС, първо г. о., в което е разгледана специфична хипотеза, при която е била упражнява фактическата власт от бивш съпруг след прекратяване на съпружеската имуществена общност въз основа на предоставяне ползването на семейното жилище. В него също е прието, че даденото общо разрешение важи и в тази хипотеза. Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поставените процесуалноправни въпроси са разрешени с цитираното тълкувателно решение. Разрешаването на материалноправните въпроси не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не съществува нито една от хипотезите, очертаващи приложното му поле – неясна или непълна правна норма, поради което да има нужда от задължително тълкуване за изясняване на точния й смисъл. Изложеното обуславя отказ да бъде допуснато касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото касаторът трябва да заплати на ответника по жалба Г. Н. направените разноски в настоящото производство, възлизащи на сумата 500 лв. /за адвокатско възнаграждение/. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение