Определение № 2437 от 19.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 1798/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ТЕЦ Марица 3“ АД, с ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 346 от 06.06.2023 г. по в. т. д. № 259/2023 г. на Софийски апелативен съд, поправено и изменено по реда на чл. 247 ГПК и чл. 248 ГПК с решение № 595 от 05.09.2023 г., постановено по същото дело, с което след потвърждаване в осъдителната част и отмяна в отхвърлителната част на първоинстанционното решение № 260466 от 12.07.2022 г. по т. д. № 2600/2019 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-11 състав, като краен резултат „ТЕЦ Марица 3“ АД е осъдено да заплати на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД на „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД сумите: 938 513.57 лв. – неустойка на основание чл. 22, ал. 4 от договор за продажба на студен резерв № DDE-007/18.07.2016 г. за недостигната договорена мощност при активиране на централата през м. 01.2017 г., както и 23 556.20 лв. – неустойка на основание чл. 22, ал. 6 от договор за продажба на студен резерв № DDE-007/18.07.2016 г. за неподдържане на договорения минимум от складови запаси на горива на площадката на производителя, докато е в условията на студен резерв, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на предявяване на исковата молба – 04.12.2019 г., до окончателното им плащане.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли се въззивното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени, ведно с присъждане на разноските за всички инстанции.

Оплакванията на първо място са срещу правилността на изводите на въззивния съд, че претендираните от ищеца неустойки по чл. 22, ал. 4 и чл. 22, ал. 6 от договора за продажба на студен резерв не са нищожни поради противоречието им с добрите нрави. Според касатора съдът е нарушил разпоредбата на чл. 20 ЗЗД и погрешно е приравнил правното основание на сключения между страните договор с неговата цел, вследствие на което неправилно е приел, че целта на договора е да се гарантира сигурността на електроенергийната система, като не е съобразил, че целта не може да служи като критерий за преценка на действителността на спорните клаузи. Освен това въззивният съд се е произнесъл в противоречие с чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като е отказал да изясни естеството и размера на очакваните и действително претърпени вреди като последица от неизпълнението и като е отказал да приеме, че наличието на две неустойки, обезщетяващи едни и същи вреди, не обуславя тяхната нищожност. При условие на евентуалност се излага, че дори една от спорните две неустойки да е действителна, то другата следва да се приеме за нищожна предвид математическия размер на тяхната кумулация и обезпечения кредиторов интерес. Поддържа се допуснато от съда нарушение на чл. 92 ЗЗД при формирането на извода за компенсаторен характер на неустойките, каквито се дължат само при пълно неизпълнение, а не и при частично, каквото е налице в случая. Навеждат се доводи за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 306 ТЗ, с оглед безспорно установената по делото непредвидимост и непредотвратимост на настъпилите извънредни събития, които имат характера на непреодолима сила и освобождават касатора от отговорност за заплащането на неустойки; както и на разпоредбата на чл. 81, ал. 1 ЗЗД относно наличието на случайно събитие, което е изключващо отговорността обстоятелство, приложимо и по отношение търговски сделки, сключени между търговци.

Допуснатите съществени нарушения на съдопроизводствените правила на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК са аргументирани с това, че въззивният съд не се е съобразил с всички събрани по делото доказателства и не се произнесъл по изрично въведени оплаквания, възражения и доводи, а именно: че преценката за извънредния характер на климатичната обстановка следва да се прави комплексно, като се държи сметка за редица обстоятелства, а не да се формира единствено с оглед установените среднодневни температури; че съдът изцяло е игнорирал доказателствата, от които се установява какви точно мерки е взело ответното дружество при тези извънредни условия, както и е пренебрегнал еднозначния извод на вещите лица, че мерките са били предприети незабавно и са били всички технологично възможни в конкретната ситуация, което обуславя и непреодолимия характер на събитието; че технологията на складовете за съхранение на въглища и нормативните изисквания не позволяват друг начин за тяхното съхранение и използване, който да попречи на замръзването им; че поради настъпил проблем със замръзване на водоизточника – р. Марица, ответникът е променил производствения си процес така, че да използва вода от другия възможен водоизточник – ПС „Ябълково“, което са били единствените технологично и законово допустими мерки съобразно Комплексното разрешително на „ТЕЦ Марица 3“ АД; че съдът не е обсъдил подробно изложените във въззивната жалба оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решение, както и че като е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, въззивният съд е възприел и неговите неправилни фактически констатации, които не следват от събраните по делото доказателства.

Необосноваността на въззивното решение според касатора произтича от несъответствието между изводите на съда за липса на обективни обстоятелства, представляващи непреодолима сила или случайно събитие, и приетите по делото метеорологични справки и оценки и изслушаните свидетелски показания; както и поради необоснованата преценка за действителност на процесните неустоечни клаузи. Твърди се, че изложените в тази връзка мотиви са вътрешно противоречиви и неясни, а част от тях – напълно неотносими, вкл. не става ясно и дали съдът е приел санкционен или компенсаторен характер на процесните неустойки. За необосновани се считат изводите, че разликата в температурите не била драстична, че добрият професионалист можел да предвиди лошите климатични условия, че щом складовете на ответника са на открито, същият изобщо не е следвало да сключва договори за студен резерв, както и каква точно организация на работата би могъл да подсигури ответникът, която да му даде възможност при конкретната обстановка да изпълни договора.

Към жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК се обосновава със следните въпроси:

1. Следва ли действителността на клауза за неустойка, в частност и на спорните клаузи, уговорени в чл. 22, ал. 4 и чл. 22, ал. 6 от Договора, да бъде преценявана към момента на сключването на договора?;

2. Може ли съдът при преценка на действителността на клауза за неустойка да приеме, че към момента на уговарянето ѝ не може да извърши „преценка за съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди (като критерий за действителността на неустойката), както и че не може да извърши такава преценка и към момента на неизпълнението, но въпреки това да приеме, че въпросната клауза за неустойка е действителна?;

3. Подобни мотиви (констатиращи липса на възможност за преценка на спорните клаузи към момента на договарянето им и към момента на претендираното неизпълнение) могат ли да съставляват изпълнение на процесуалното задължение на съда да изложи конкретни мотиви по заявеното от ответника възражение за нищожност – чл. 26, ал. 4 ЗЗД?;

4. Съставлява ли материален критерий за преценка на действителността на клауза за неустойка, в частност и на спорните клаузи за неустойка, така наречената от въззивния съд „важността, която има поетото с договора задължение от доставчика“? И по-общо: може ли „целта на договора“ и „публичният интерес“ да съставляват критерии за преценка на спорните неустойки като съответни или несъответни на добрите нрави?;

5. Може ли преценката за съответствие на спорната неустойка по реда на чл. 22, ал. 4 от Договора – в размер на 500 % от цената на разполагаемост за Студен резерв, да съставлява действителна клауза за неустойка, при положение, че съдът не е формирал мотиви относно размера на вредите (предполагаеми или действителни), и без да е обосновал санкционния характер на спорната неустойка?;

6. Следва ли при преценката на съда относно непредотвратимостта на събитието, за което се твърди, че съставлява непреодолима сила, да се изхожда от конкретната фактическа обстановка, включително от съществуващата нормативна база, или тази преценка трябва да се извършва въобще и по принцип, единствено с оглед абстрактните възможности на обществото като цяло? В частност: може ли преценката на търговеца да сключи или не процесния договор, който касае предоставянето на мощности през зимния период, да е критерий за преценка на непреодолимостта на събитието? Към кой момент следва да се преценява непредотвратимостта на събитието по чл. 306, ал. 1 ТЗ?;

7. Ако съдът не възприема прието по делото експертно заключение на вещите лица, длъжен ли е да изложи конкретни обосновани мотиви за това?;

8. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, за да се произнесе по въпроса налице ли е непреодолима сила според дефиницията на чл. 306, ал. 2 ТЗ?;

9. Идентични ли са материалните предпоставки за приложението на чл. 81 ЗЗД и чл. 306 ТЗ? и

10. Еднаква ли е дължимата грижа, която не е положена от длъжника (в конкретния случай – от страна на ответника), която препятства приложението на чл. 306 ТЗ и чл. 81 ЗЗД като основания за освобождаване от отговорност?

В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касaторът се позовава на следната съдебна практика, в противоречие с разрешенията по която счита, че се е произнесъл въззивният съд: т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС – по въпрос № 1; т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, решение № 104 от 26.06.2017 г. по гр. д. № 2559/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 124 от 05.12.2019 г. по т. д. № 2809/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 298 от 31.10.2013 г. по гр. д. № 1312/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 148 от 25.02.2020 г. по т. д. № 219/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 16 от 16.06.2009 г. по т. д. № 430/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 4 от 25.02.2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, I т. о. и решение № 181 от 26.02.2015 г. по т. д. № 4386/2013 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 2; решение № 157 от 11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 581 от 30.09.2010 г. по гр. д. № 1019/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 292 от 20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на ВКС, III г. о. и решение № 91 от 05.11.2020 г. по т. д. № 1040/2019 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 3; решение № 141 от 27.06.2022 г по гр. д. № 3429/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 134 от 25.06.2014 г. по гр. д. № 6886/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 220 от 06.01.2020 г. по гр. д. № 490/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 532 от 24.06.2009 г. по гр. д. №1812/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 25 от 10.06.2016 г. по т. д. № 3113/2014 г. на ВКС, I т. о. и решение № 60113 от 11.11.2021 г. по т. д. № 1321/2020 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 4; решение № 229 от 29.06. 2017 г. по т. д. № 3550/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 298 от 31.10.2013 г. по гр. д. № 1312/2012 г. на ВКС, IV г. о, решение № 4 от 25.02.2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, I т. о., решение № 124 от 05.12.2019 г. по т. д. № 2809/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 181 от 26.02.2015 г. по т. д. № 4386/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 148 от 25.02.2020 г. по т. д. № 219/2018 г. на ВКС, II т. о. и решение № 16 от 16.06.2009 г. по т. д. № 430/2008 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 5; решение № 103 от 27.10.2020 г. по гр. д. № 3859/2019 г. на ВКС, III г. о. и решение № 6 от 27.02.2013 г. по т. д. № 1028/2011 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 6; решение № 378 от 15.01.2016 г. по гр. д. № 1629/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, I г. о. и решение № 60 от 25.03.2013 г. по т. д. № 475/2012 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 7 и решение № 280 от 22.01.2020 г. по гр. д. № 1509/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 223 от 07.01.2019 г. по гр. д. № 89/2018 г. на ВКС, III г. о. и решение № 247 от 06.01.2020 г. по гр. д. № 540/2018 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 8.

По последните два въпроса ( №№ 9 и 10 ) касаторът се позовава на наличието на допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, твърдейки, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се релевира и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, изразяваща се в очевидно противоречие на решението с материалния закон (чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, чл. 81 ЗЗД и чл. 306 ТЗ), очевидни и съществени съдопроизводствени нарушения, както и очевидна необоснованост на обжалваното решение.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация – „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД, чрез процесуален пълномощник, изразява становище за липса на поддържаните от касатора предпоставки за допускане до касационен контрол на въззивното решение, както и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, но не следва да бъде селектирана за разглеждане по същество, по следните съображения:

За да е налице общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва ясно и точно да формулира правен въпрос (относно тълкуването и приложението на абстрактна правна норма), който да е от значение за конкретното дело, т. е. да е включен в предмета на спора, да е разрешен от въззивния съд и да е обусловил постановения от него краен резултат, но не и обосноваността и законосъобразността, респективно правилността на обжалваното решение. Разликата между касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК следва да бъде съобразена и проведена от страните при предприемане на обжалването, доколкото правилността на обжалвания съдебен акт е вън от предмета на производството по селектиране на касационните жалби при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. При удовлетворяването на посочения общ критерий за достъп до касация, подлежат на изследване допълнителните такива по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК, изрично заявени и обосновани от касатора, тъй като общите и допълнителните предпоставки за допускане на касационното обжалване трябва да съществуват кумулативно. В тази насока са задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Формулираните от касатора въпроси, поставени в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, могат условно да се обособят в две групи – първата група е свързана с оплакванията му срещу изводите на въззивния съд за действителност на клаузите, въз основа на които са присъдени процесните неустойки, тъй като не противоречат на добрите нрави, а втората група – с оплакванията му срещу въззивното решение в частта, в която не са споделени възраженията на дружеството - касатор за наличие на непреодолима сила, препятствала изпълнението на договора, респективно за наличие на извинителна причина за неизпълнението, която не може да му се вмени във вина.

По отношение на първата група въпроси становището на настоящия съдебен състав произтича от следното:

В мотивите на обжалваното въззивно решение съдът не е формирал воля в противоречие с постановеното в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно, че преценката за действителност на неустоечна клауза с оглед съответствието й с добрите нрави следва да се прави към момента на сключването на договора. Приетото от съда, че вредите от неизпълнението на договора за продажба на Студен резерв не могат да бъдат предвидени отнапред (респ. към датата на сключването му) и реално да се съпоставят с размера на уговорената неустойка, но че с оглед предмета на договора неизпълнението създава опасност за функционирането на енергийната система на страната и като такова застрашава националната сигурност, не може да се определи като преценка, извършена не към релевантния за това момент. Всъщност изводите на съда за действителност на уговорените неустойки са формирани в съответствие с примерните критерии, изброени в задължителните постановки на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, доколкото същите са приложими. Съдът е взел предвид предмета на договора и стратегическото му значение, съобразил е обстоятелството, че изпълнението на задълженията на „ТЕЦ Марица 3“ АД е обезпечено единствено с предвидените в чл. 22 от договора неустойки, както и че начинът на тяхното изчисление няма за своя база стойността на целия договор, а е в зависимост от конкретното допуснато неизпълнение. Съобразени са и редица други обстоятелства - видът на неустойките с оглед естеството на задължението, видът на неизпълнението – предварително диференциран от страните и пр. Съдът е формирал краен извод, че претендираните неустойки не излизат извън присъщите си функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна, като превесът на последната е оправдан с оглед обществената значимост на договора и това, че служи за защита на публичния интерес.

Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира, че първият поставен въпрос не удовлетворява допълнителното селективно изискване на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а останалите (от № 2 до № 5) са пряко относими към правилността на формираните изводи за действителност на уговорените неустойки, поради което не изпълняват общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Втората група въпроси (от № 6 до № 10) касае приложението на чл. 306 ТЗ и чл. 81 ЗЗД с оглед обстоятелството, че въззивният съд не е признал неизпълнението на договорните задължения на ответника да се дължи на непреодолима сила или случайно събитие.

Първият въпрос е свързан с оплакванията на касатора, че съдът е разгледал правоизключващото му възражение без съобразяване с конкретната фактическа обстановка по делото, като е извършил преценка за грижата на добрия търговец като критерий за непреодолимостта на събитието въз основа на абстрактни критерии.

В случая въззивният съд е приел, че с оглед приложението на чл. 306 ТЗ на първо място следва да се установи непредвидимостта или (и) непредотвратимостта на събитието, т. е. извънредния му, незакономерен характер, а едва след това – непреодолимостта на последиците му, като при обсъждане именно на данните по делото е приел, че неблагоприятните атмосферни условия – много ниски температури, обилни снеговалежи и силен вятър, не съставляват особено непредвидимо обстоятелство, с оглед конкретния предмет на договора. Договорът обхваща есенно-зимния период на 2016 г. – 2017 г. и е сключен, за да гарантира и осигури допълнително количество ел. енергия в месеците, в които нейната консумация е завишена именно по същите причини, които се релевират от ответника като обективно препятстващи изпълнението на задълженията му.

Съдът е преценил средните месечни температури за региона от 2014 г. до 2019 г. и е посочил, че понижаването с 5-6 градуса не е драстично и е следвало да бъде предвидено, а това се отнася и до установените валежи, които не са били необичайни. Именно грижата на добрия търговец е предпоставяла съобразяване на тези обстоятелства и предприемане на съответни на възможните нормални зимни усложнения действия от негова страна, доколкото зимата е сезонът, който се отличава по дефиниция с ниски температури и снеговалежи, като по тази причина съдът е приел, че посочените обстоятелства са били предвидими към датата на сключването на договора. Останалите мотиви, на които се базира и поставеният въпрос, нямат значение за предмета на спора, тъй като при липса на събитие с непредвидим спрямо естеството на договора характер е ирелевантно дали и как страната е можела да се справи с последиците му и какви точно мерки е предприела. Предвид изложеното, въпросът под № 6 не удовлетворява общата селективна предпоставка за достъп до касация, а именно – да има значение за изхода от спора.

Следващите два въпроса са процесуалноправни – относно задължението на съда, когато не възприема заключение на вещо лице по делото, да изложи мотиви за това, както и относно задължението му при постановяване на решението да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доказателства в тяхната съвкупност. На първо място следва да се посочи, че въззивният съд е възприел и обсъдил в пълнота заключенията на вещите лица, но е направил различни от посочените в тях правни изводи, доколкото това е прерогатив именно на съда. Горното не представлява „имплицитно некредитиране“ на заключенията, както твърди касаторът. Не е налице и необсъждане в съвкупност на доказателствата, доколкото по-всеобхватното им обсъждане не би се отразило върху извода на въззивния съд, че последствията от ниските температури и снеговалежи през зимата не могат да се квалифицират като непредвидими обстоятелства с оглед упражняваната от ответника дейност и поетите в тази връзка задължения. Предвид изложеното, формулираните въпроси не отговарят на изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – да са от значение за решаването на делото и да са разрешени в противоречие с трайноустановената практика на ВКС по тях.

Последните въпроси са относно разликата между чл. 306 ТЗ и чл. 81 ЗЗД и също нямат нужното значение за постановения от въззивния съд краен резултат, доколкото той е приел, че нито едно от двете основания за освобождаване на длъжника от отговорност не са налице. Поради това по отношение на същите не се установява общата селективна предпоставка за достъп до касационен контрол.

Не е налице и релевираното самостоятелно основание за селектиране на жалбата поради очевидна неправилност на въззивното решение. Липсват предпоставки за квалифициране на обжалваното решение като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, тъй като от съдържанието му не се установява законът да е приложен в обратния му смисъл или да са допуснати особено груби нарушения на правилата на формалната логика. Останалите поддържани пороци, изразяващи се в конкретни нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, са такива, чието наличие подлежи на преценка само след като обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПрП, вр. чл. 25, ал. 2 НЗПП касаторът следва да бъде осъден да заплати в полза на насрещната страна юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв.

Водим от гореизложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение