Определение № 50094 от 15.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3123/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 4187/02.06.2022г. на Е. М. Г., подадена от чрез пълномощника адв.Д. М., против решение № 131 от 28.04.2022г., постановено по въззивно гр.дело № 57/2022г. на Хасковския окръжен съд. С обжалваното решение е потвърдено решение № 260461 от 30.11.2021г. по гр.дело № 471/2021г. на Районния съд-Хасково, с което са отхвърлени предявените от Е. М. Г. против „Ти Би Ай Банк” ЕАД искове: за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за потребителски кредит № [ЕГН]/15.05.2020г. поради противоречието му с добрите нрави, а при условията на евентуалност-за обявяване нищожността на клаузите от чл.7.1, чл.9 и чл.10 от договора, поради противоречието им с добрите нрави и поради нарушение на нормите на чл.11, т.9 и т.10, във вр. с чл. 22 Закона за потребителския кредит. В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение, поради допуснати съществени нарушения на материалния закон, на процесуалните правила и необоснованост. Ответникът по касационната жалба-„Ти Би Ай Банк” АД, чрез юрк. Д. Р., в писмен отговор излага становище за отсъствие на предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Оспорва жалбата, като неоснователна. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283, изр.1 от ГПК и отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК; подадена е против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът преповтаря оплакванията в касационната си жалба и подържа наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 906/30.12.2004г., постановено по гр.дело № 1106/2003г. на ІІ ГО на ВКС, решение № 378/18.05.2006г. по гр.дело № 315/2005г. на ІІ ГО на ВКС, решение № 1270/09.01.2009г. по гр.дело № 5093/2007г. на ІІ ГО на ВКС и на определение № 910/10.07.2015г. по гр.дело № 6295/2014г. на ІV ГО на ВКС. Поставя правни въпроси, които според него са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Противоречи ли на добрите нрави, уговаряне на лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва и възнаградителна лихва по обезпечен заем, надвишаваща двукратния размер на законната лихва, при сега действащия чл.19, ал.4 ЗПК; 2. Нормативното лимитиране на годишния процент на разходите (ГПР), аргумент ли е да се приеме, че договорна клауза, предвиждаща размер на възнаградителната лихва до петкратната стойност на законната лихва, е всякога валидна или съдът е длъжен да извърши преценка дали лихвата противоречи на добрите нрави за всеки конкретен случай; 3. Кое от двете становище на съдилищата е правилно: че е противоречаща на добрите нрави и е нищожна уговорката за лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва и възнаградителна лихва по обезпечен заем, надвишаваща двукратния размер на законната лихва или че съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК, като част от ГПР е включена и възнаградителната лихва, което косвено определея и максимално допустимия й размер 50%; 4. Ограничава ли се лихвата от правилото на чл.19, ал.4 ЗПК, а именно, че размерът й до 50% е винаги законосъобразен; 5. Приема ли се за съвместима с морала и добрите нрави лихва, която след включване в разходите на потребителя води до ГПР в размер до 50%, определен от нормата на чл.19, ал.4 ЗПК; 6. Противоречи ли на добрите нрави, уговаряне на лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва и възнаградителна лихва по обезпечен заем, надвишаваща двукратния размер на законната лихва, но не по-висока от установения максимум, посочен в чл.19, ал.4 от ЗПК от 50% и 7. Дали създадената преди влизането в сила на разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК практика на ВКС, според която нищожни поради противоречие с добрите нрави, са клаузите за лихви, надвишаващи трикратния размер на законната лихва и клаузите за възнаградителни лихви по обезпечен заем, надвишаваща двукратния размер на законната лихва, е актуална и приложима и след влизането в сила на чл.19, ал.4 ЗПК. Върховният касационен съд, състав на ІV Гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Предявени са искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.3, чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК и чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД-за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит, сключен на 15.05.2020г., като противоречащ на добрите нрави, а при условията на евентуалност се иска прогласяване нищожността на клаузите на чл.7.1, чл.9 и чл.10 от него, като противоречащи на добрите нрави и поради нарушение на нормите на чл.11, т.9 и т.10, във вр. с чл.22 от ЗПК. Установено е по делото, че ищцата Е. Г., като кредитополучател и ответникът „Ти Би Ай Банк” ЕАД, като кредитодател, са обвързани от договор за потребителски кредит, сключен на 15.05.2020г. По силата на договора ответната банка предоставила на ищцата потребителски кредит в размер 4 022,04 лева, а Г. следвало да върне главницата за срок 36 месеца, при годишен лихвен процент 46,81% (чл.9.1) и годишен процент на разходите (ГПР) 49,71 % (чл.10) и или общо да върне сумата 7 552,47 лева, от които договорна лихва в размер 3 530,43 лева. В чл. 9.1, чл.9.2 и чл. 9.3 от договора са посочени конкретният годишен лихвен процент по кредита (46,81 %) и начина на формирането му-лихвата се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния размер на главницата по кредита на база 30 дни в месеца и 360 дни в годината, като за ден се изчислява като 1/360 част от лихвения процент. Инстанциите по същество са приели, че ищцата-длъжник по договора има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, и по отношение на договора са приложими разпоредбите на ЗПК и на ЗЗП. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд, е споделил изводите му, че клаузата с която е уговорен годишен лихвен процент 46,81 % не е нищожна поради противоречието й с добрите нрави, или като неравноправна. Посочил е, че в ПМС № 72/8.04.1994г. е определен размерът на законната лихва, но не и максималният размер на договорната лихва, като свободата на договаряне на страните не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. Предвид това е приел, че не съществува законова пречка те да се споразумеят за възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Съставът на ОС-Хасково е посочил, че възнаградителната лихва спада към т. нар. граждански плодове и представлява цената на кредита. Съобразил е, че в случая процесният кредит от 15.05.2020г. е необезпечен и е предоставен от банката за срок 36 месеца; уговореният фиксиран размер на годишния лихвен процент 46,81 % не надвишава предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимално определен за ГПР петкратен размер на законната лихва, в който се включва и възнаградителната лихва. Предвид изложеното е обосновал извод, че клаузата за възнаградителната лихва е действителна и като такава обвързва страните. Съдът е счел за неоснователни и доводите на ищцата за нищожност поради противоречие с добрите нрави на клаузата, определяща размера на ГПР. Посочил е, че според договора ГПР е в размер 49,71 %, същият не надвишава петкратния размер на законната лихва, равняваща се на 10 %, както и че в случая липса задължение за потребителя за плащане на такси, разноски и застрахователни премии по кредита, поради което и не е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В заключение съдът е приел, че искът по чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД за обявяване нищожността на договора за потребителски кредит от 15.05.2020г. е неоснователен. Въззивният съд е счел за неоснователни и предявените при условията на евентуалност искове-за прогласяване нищожността на клаузите на чл.7.1, чл.9 и чл.10 от договора, като противоречащи на разпоредбите на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК, във вр. с чл.22 ЗПК. Тълкувайки клаузите на чл. 9.1, чл.9.2 и чл. 9.3 на договора съдът е посочил, че доколкото уговореният лихвен процент е фиксиран, е неприложимо изискването за посочване на индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и на периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент. Съобразявайки съдържанието на чл. 10 на договора- ГПР е 49,71 % и размерът на общата сума, която потребителят трябва да върне на банката (7 552,47 лева), е приел, че тъй като в договора за потребителски кредит не са уговорени допълнителни такси, разходи и др. подобни, следва да се приеме, че ГПР включва само годишния лихвен процент, а разликата от 2,9 % се дължи на използваните различни компоненти от сложната формула за изчисляването му, определена в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Предвид това съставът на ОС-Хасково е намерил, че изискванията на чл.11, т.9 и т.10 ЗПК са спазени и следователно не са налице основания за прогласяване нищожността на оспорените клаузи. Посочил е, че не е налице й противоречие на клаузите на чл. 7.1, чл. 9 и чл. 10 от договора и с добрите нрави. По изложените съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивно решение. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК за допускане на решението до касация, поради липсата на формулиран правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който да е изведен от предмета на спора и да е от значение за решаващата воля на съда. Посочването на правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. В конкретния случай в изложението си касаторът бланкетно се позовава на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК и цитира съдебна практика на която въззивното решение, според него, противоречи. Липсата на формулиран правен въпрос, който да е обусловил решаващ извод на въззивния съд, сочи на липса на общо основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационно обжалване и препятства преценката дали цитираната съдебна практика дава различен отговор на такъв въпрос. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. В по-голямата си част, формулираните въпроси от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, които според него са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а съставляват питания по съществото на делото и засягат правилността на обжалваното решение. Отговорите на част от зададените въпроси предполагат проверка на законосъобразността на решаващия извод на въззивния съд, че конкретната възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави и не е нищожна на основание чл. 26 ЗЗД, с оглед не само на уговорения между страните неин размер, включен в ГПР (съобразен с чл. 19, ал.4 ЗПК), спрямо законната лихва, но и предвид размера на кредита, срока за ползване на предоставената сума, липсата на обезпечение на изпълнението на задължението на кредитополучателя и липсата уговорки за други дължими такси, както и застраховки. Дали въззивният съд по конкретното дело е взел предвид определени обстоятелства и приложил правилно правна норма, е въпрос относно правилността на обжалваното решение, който не подлежи на разглеждане в настоящия етап на касационното производство. Правилното прилагане на закона е относимо към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, които имат значение за правилността на въззивното решение, а според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС такава проверка не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. Поставените въпроси, които се отнасят до критериите, въз основа на които се прави преценката за противоречие на договорна клауза с добрите нрави, покрива общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК като обуславящ изхода на спора. Не е осъществено обаче допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация. Съгласно принципните разяснения, дадени в мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009г. от 15.06.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Засилената роля на съда да следи за нищожност на договорите, едно от основанията за което е и противоречието на договора с добрите нрави, е доразвита законодателно с приемането на чл.7, ал.3 ГПК (ДВ бр. 100/2019г). и в практиката на ВКС с приемането на ТР № 1 от 27.04.2022г. по тълкувателно дело № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, с което е очертан обсега на служебната преценка, включително при договори накърняващи добрите нрави, като самостоятелно основание за недействителност. С приемането на разпоредбите на чл. 19, ал.4 и ал.5 ЗПК, в сила от 23.07.2014г. (видно от стенограмата от 30.01.2014г. по обсъждане на проекта ЗИД на ЗПК), се цели избягване възлагането от страна на търговеца на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна-потребителя. За да възприеме критериите по чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК законодателят е отчел, че размерът на възнаградителната лихва за предоставяне на парични средства на потребителя не винаги е меродавен, тъй като към него могат да се насложат допълнителни разходи-такси, комисионни и други разноски, които увеличават кредитната тежест за потребителя. Именно за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил максимален размер на ГПР, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общо оскъпяване на кредита. Нарушаването на въведените от законодателя норми, като тези на чл. 19, ал.4 и ал.5 ЗПК влече нищожност на клаузите от договора, поради противоречието им със закона, което именно правно положение съдът императивно е длъжен да съобразява в обсега на дължимата защита и санкция. Това положение не изключва задължението на съда да извърши преценка за съответствие на всеки договор с добрите нрави, включително след влизане в сила на императивна норма, посочила законодателно крайна граница за годишния процент разходи по потребителски кредит, чието прекрачване пряко влече нищожност съгласно чл. 22 ЗПК. В случая, въззивният съд, в съответствие с установената съдебна практика е съобразил, че оспорената клауза за възнаградителна лихва, която е съществен елемент от договора за кредит, посочена в случая в абсолютна стойност, като процент към момента на сключване на договора, е ясна и разбираема и дава възможност на потребителя да разбере обхвата на своето задължение-длъжникът е осведомен за размера на годишния лихвен процент към датата на сключването на договора и се е съгласил да дължи възнаграждение в конкретно посочения размер. За да отрече твърдяното несъответствие с добрите нрави на оспорената уговорка, въззивният съд е извършил конкретна преценка на всички условия и обстоятелства по договора, сключен през 2020г., вземайки предвид и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК при изследване валидността на клаузите му, като съдът я е използвал като ориентир при произнасяне по предявените искове за нищожност, съобразявайки и установената съдебна практика според която преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Предвид изложените съображения, не следва да се допуска до касационно обжалване решението на ОС-Хасково. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО