Определение № 557 от 27.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2918/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по: 1. касационна жалба на ищците в първоинстанционното производство– Х. М. П. и Т. М. П., двамата от [населено място], чрез процесуалния им пълномощник, срещу решение № 2127 от 28.08.2019 г. по в.гр.д. № 6277/2018 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, 8 -ми състав, в частта, с която след частична отмяна в осъдителната му част и потвърждаване в отхвърлителната част на решение № 4932 от 20.07.2018 г. по гр.д. № 3788/2017 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-14 състав, като краен резултат са отхвърлени исковете им с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД против Застрахователно дружество „Евроинс“ АД за сумите над по 100 000 лв. до по 150 000 лв. за всеки един от двамата ищци, представляващи застрахователни обезщетения за причинени им неимуществени вреди, претърпени поради смъртта на техния баща – М. Т. П., настъпила при ПТП на 08.12.2012г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 27.03.2014г. до окончателното изплащане на сумите, както и по 2. касационна жалба на ответника в първоинстанционното производство – Застрахователно дружество „Евроинс“ АД,срещу същото въззивно решение в частта му, с която като краен резултат са уважени исковете на ищците с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликите над сумата от 80 000 лв. до 100 000 лв. по отношение на Х. М. П. и над сумата от 50 000 лв. до 100 000 лв. за Т. М. П., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 27.03.2014 г. до окончателното изплащане на сумите. Въззивното решение в частта, с която е потвърдено отхвърлителното първоинстанционно решение за разликата над по 150 000 лв. до по 200 000 лв. / за всеки един от ищците/ не е обжалвано. Ищците по делото и настоящи касатори твърдят, че атакуваното решение е частично неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Считат, че съдът е определил обезщетения в занижен размер, тъй като не е отчел и коментирал в мотивите си: конкретните икономически условия в страната към датата на настъпване на деликта, застрахователните лимити по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, инфлационните процеси, темповете на увеличение на размера на средната работна заплата в страната и поскъпването на живота като цяло, както и практиката на съдилищата по сходни случаи. Излагат съображения, че решаващият състав не е изследвал действителното съдържание, естеството и характера на връзката между пострадалия и касаторите, поради което са останали игнорирани и недооценени факти и обстоятелства, имащи отношение към справедливия размер на обезщетенията. Претендират направените разноски в производствата пред трите инстанции. Искането за допускане на касационно обжалване на касаторите ищци е в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи – съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока?; 2. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази: с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, и интензитета на търпените душевни болки?; 3. Кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение?; 4. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси? и 5. Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време? Касаторите обосновават приложното поле на касационното обжалване с позоваване на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като се цитира и прилага следната задължителна съдебна практика на ВС и съдебна практика на ВКС: решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр.д. № 4604/2014 г.– по въпрос № 1; ППВС № 4 от 23.12.1968г., решение № 149 от 02.05.2011 г. по гр.д. № 574/2010 г. и решение № 121 от 09.07.2012 г. по т.д. № 60/2012 г. – по въпрос № 2; т. 11 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., решение № 66 от 03.07.2012 г. по т.д. № 619/2011 г., решение № 179 от 29.01.2016 г. по т.д. № 2143/2014 г., решение № 50 от 18.05.2017 г. по т.д. № 598/2016 г. и решение № 141 от 30.11.2017 г. по гр.д. № 60360/2016 г.– по въпрос № 3; решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. и решение № 1 от 26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. – по въпрос № 4 и решение № 214 от 08.01.2019 г. по гр.д. № 3921/2017 г. – по въпрос № 5. Касаторът - ответник по делото твърди, че атакуваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД, и необоснованост. Счита, че съставът на въззивния съд не е взел предвид всички относими към предмета на спора обстоятелства и не е извършил цялостен анализ и преценка на същите, в резултат на което е определил обезщетения, които са значително завишени. Излага съображения, че решаващият съдебен състав не е съобразил икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие, трайната съдебна практика при присъждане на обезщетения при аналогични случаи. Сочи се, че съдът неправилно е присъдил обезщетения в еднакъв размер и за двамата ищци, без да е отчетена разликата във възрастта им и произтичащите от това особености, в подкрепа на които по делото са събрани гласни доказателства относно ищцата Т. П.. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е посочен следният материалноправен въпрос, който, според касатора, е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, а именно: Дали при определяне от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди на близък по реда на чл. 52 ЗЗД установеният в разпоредбата критерий за справедливост изисква то да съответства на установените по делото конкретни обстоятелства, наведени като основание на иска, които обуславят тези вреди, свързани с отношенията между пострадалия и близките, които търсят обезщетение, и следва ли съдът да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливост? Поддържаната допълнителна селективна предпоставка е основана т. 11 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., решение № 115 от 05.04.2012 г. по гр.д. № 593/2011 г. и решение № 9 от 07.02.2012 г. по гр.д. № 733/2011 г. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК по касационната жалба на ищците в първоинстанционното производство е постъпил писмен отговор от застрахователното дружество, в който се излагат съображения, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касация, но по същество – за неоснователност на касационната им жалба. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При постановяване на атакуваното решение по предявените искове с правно основание чл. 226, ал.1 КЗ (отм.) и чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на ищците, изразяващи се в претърпени болки и страдания по повод смъртта на техния баща М. П., настъпила на 08.12.2012 г. при ПТП, ведно със законната лихва, считано от 27.03.2014г, съдебният състав на АС-София е отчел, че първоинстанционното решение не е обжалвано за част от присъдените на ищците суми, поради което със сила на пресъдено нещо е установено основанието на претенциите. Изрично е посочено, че обхватът на въззивното производство /очертан от въззивната жалба на застрахователното дружество и насрещната въззивна жалба на ищците/ се свежда до размера на обезщетенията за неимуществени вреди и значимите критерии за принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД. Апелативният съд подробно е преценил свидетелските показания на Е. Нурсел, Д. Н. и Т. К. във връзка с установяване на претърпените от ищците неимуществени вреди. При определяне размерите на претендираните обезщетения са отчетени: негативните изживявания и психическото състояние на ищците, обстоятелството, че те са приели много тежко смъртта на своя баща, съзнавайки, че завинаги губят опората в живота си, тъй като починалият се е грижел за тях, като ги е подкрепял не само морално, но и финансово, а ищецът е бил на 16 години и изключително близък със своя баща. Съдът е съобразил, че понятието „справедливост“ по см. на чл.52 ЗЗД е свързано с общественото разбиране за справедливост на конкретен етап от развитието на обществото, в основата на което е и икономическата конюнктура, явяваща се и база за непрекъснато осъвременяване нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди. В съобразителната част към решението е прието, че при определяне на обезщетение за неимуществени вреди при причиняване на смърт от значение са възрастта на починалия, но не като критерий за съдържанието на връзката между починалия и преживелия родственик, както и отношенията между пострадалия и близките му. Възраженията на ответния застраховател за липса на трайна и непрекъсната духовна връзка между ищцата П. и починалия й баща не са възприети от решаващия съдебен състав. Подробните мотиви в тази насока са основани на установени от свидетелите обстоятелства и липсата на данни за прекъсната връзка между баща и дъщеря. Отчетено е, че независимо от раздялата между родителите на ищците и честите пътувания на бащата, с оглед неговата професия, ищцата е била привързана към своя баща и много често са се виждали. Отчитайки всички обстоятелства, решаващият състав е счел, че присъдените от първата инстанция обезщетения за неимуществени вреди са в завишен и несъобразен с принципа за справедливост размер, като ги е намалил до по 100 000 лв. за всеки един от ищците. За разликата до пълните предявени размери от по 200 000 лв. предявените искови претенции са приети за недоказани, предвид социално - икономическото положение в страната към датата на процесното ПТП, както и съдебната практика на съдилищата по сходни дела. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Поставеният от касаторите - ищци процесуалноправен въпрос - относно задължението на въззивния съд да мотивира решението си, е принципно важен, но в случая липсват каквито и да било данни за отклонение от тълкувателната практика на ВКС – ТР № 1/2001 г. на ОСГК, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, или от разрешението по прилагане на чл.236, ал.2 ГПК, дадено в съдебния акт на IV г.о. ВКС, на който се позовават касаторите. Този извод следва от изчерпателните мотиви към въззивното решение, които съдържат преценка на всички релевантни факти и отговор на възраженията и доводите на страните. Въпросите, относно критериите за определяне на справедливо по см. на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди, не удовлетворяват основната селективна предпоставка, т.к. са изцяло съотносими към законосъобразността и обосноваността на въззивното решение в обжалваните от ищците отхвърлителни части на предявените искове по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ Според указанията, дадени в мотивите към т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не е налице тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Затова не би могло твърденията на касаторите – ищци за несправедливо възмездяване на понесените от тях болки и страдания и за несъобразяване, че в резултат на произшествието е прекратена дълбоката връзка между родител и деца, да аргументират наличието на предпоставки за достъп до касация. Отделно от това, в случая липсват данни за отклонение от цитираната и приложена към изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК практика, в която е даден отговор за общите критерии, релевантни към принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, последователно и непротиворечиво прилагани в съдебната практика. В случая, не са налице данни за допуснато от Апелативен съд – София отклонение сочената практика, изразяващи се в неотчитане на конкретни критерии, или неизследване на общи или специфични за спора правнорелевантни факти. Последният правен въпрос – относно съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, не съответства на изискванията на основната предпоставка за допускане на касационно обжалване, т.к. преценката за това, доколко съдът е съобразил разрешението по сходни дела, е извън селективната фаза на касационното производство. От друга страна, размерът на обезщетението за неимуществени вреди по отделни дела винаги е обусловен от конкретни обстоятелства и затова не би могла да се извършва пряка съпоставка между тях. Формулираният от касатора – ответник материалноправен въпрос, свързан с точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, следва да се определи като относим изцяло към обосноваността на атакувания съдебен акт, в каквато насока са и доводите на застрахователното дружество в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, възпроизвеждащи въведени с жалбата оплаквания. По съпоставката между основанията по чл.280, ал.1 ГПК и основанията за касиране, са важими разясненията, дадени в цитирания по-горе акт на нормативно тълкуване и съображенията в тази насока, изложени по повод касационната жалба на ищците. Предвид изложеното, касационното обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато. Затова Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение