Определение № 2572 от 27.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4537/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.

Образувано по постъпила от Община Поморие касационна жалба срещу решение № 848 от 18.07.2023 г. по в.гр.д.№ 928 от 2023 г. на Бургаския окръжен съд, IV въззивен граждански състав, с което е отменено решение № 73 от 10.04.2023 г. по гр.д.№ 530 от 2022 г. на Районен съд- Поморие и вместо него е постановено ново решение за уважаване на предявения от Е. С. С., А. С. Д. и Н. С. М. против Община Поморие установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК за собственост на следния недвижим имот: незастроено място с площ от 629 кв.м., находящо се в [населено място], кв.К., [улица], представляващо поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], кв.К., одобрена със заповед № РД-18-128 от 25.07.2022 г. на Изпълнителния директор на АГКК.

В касационната жалба се твърди, че решението на Бургаския окръжен съд е неоснователно и незаконосъобразно- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване пълномощникът на касатора сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на вероятна нищожност на решението. Твърди, че решението противоречи на решение № 109 от 25.05.2016 г. по гр.д.№ 356 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о. и че е нищожно, защото се основава не на доказани факти, а на твърдения /че процесният имот не е бил включен в ТКЗС/.

В писмен отговор от 16.10.2023 г. ответниците по касационната жалба Е. С. С., А. С. Д. и Н. С. М. оспорват същата. Молят касационното обжалване на решението на Бургаския окръжен съд да не бъде допускано. Претендират за направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си, въззивният съд на първо място е приел, че ищците Е. С. С., А. С. Д. и Н. С. М. имат правен интерес да предявят установителен иск за собственост срещу Община Поморие, защото твърдят, че те са собственици на процесния имот, а общината оспорва правата им, твърдейки че имотът е общинска собственост.

По съществото на спора, въз основа на представените по делото договор от 07.07.1985 г. за продажба на процесния имот и нотариален акт № 145 от 07.04.2006 г. за съседен имот, показанията на разпитаните по делото свидетели и заключението на съдебно-техническата експертиза, въззивният съд е приел за доказано, че наследодателят на ищците С. А. М., а след неговата смърт през 1992 г.- ищците са владяли процесния имот непрекъснато и спокойно в продължение на повече от 10 години /от 07.07.1985 г., когато с писмен договор С. М. е закупил имота от бившия му собственик Б. Т., до настоящия момент/. Въз основа на това съдът е приел, че имотът е придобит от ищците на основание давностно владение- чл.79, ал.1 ЗС.

За неоснователно е счетено възражението на пълномощника на Община Поморие, че имотът не е можело да бъде придобит по давност на основание пар.1, ал.1 от Закона за допълнение на ЗС, тъй като бил общинска собственост на основание чл.19 ЗСПЗЗ- като земеделски имот, за който не е било подадено заявление за възстановяване на собствеността от бивши собственици в законните срокове. Съдът е взел предвид, че имотът се намира в местност, която е извън регулационния план на [населено място], обл.Б. и към 1985 г. е бил незастроен, но тъй като е доказано, че владението на този имот в реални граници никога не е било отнемано от собственика му /имотът не е бил внесен и включен в блокове на ТКЗС/, съдът е приел, че правото на собственост върху този имот не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Поради това и имотът не е можело да бъде включен във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ и не е станал общинска собственост.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания по чл.280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението:

1. Не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с решение № 109 от 25.05.2016 г. по гр.д.№ 356 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о. Видно от това решение на ВКС, в него е прието, че по давност могат да се придобиват земи, които не са станали държавни или общински след отделяне на общинската от държавната собственост през 1991 г. и за които не съществуват пречки по ЗРПВПВНИ и чл.29 ЗСГ за придобиване по давност. Обжалваното решение не противоречи, а напълно съответства на горепосоченото решение на ВКС- в него е прието, че процесният имот е можело да бъде придобит по давност от ищците, тъй като няма законови пречки за това придобиване. Конкретно е констатирано, че не е налице пречката по пар.1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността за придобиване на имота по давност, тъй като съдът е приел за доказано, че процесният имот не е нито държавна, нито общинска собственост. Действително, в обжалваното решение липсват мотиви дали са били налице законови пречки за придобиване на имота по давност съгласно ЗРПВПВНИ /отм./ и чл.29 от ЗСГ /отм./. Такива мотиви обаче съдът не е бил длъжен да излага, доколкото това е без правно значение за конкретното дело, по което е установено, че срокът на осъществяваното от ищците владение /броен и след отмяната на ЗРПВПВНИ през 1973 г. и на чл.29 ЗСГ през 1990 г. до завеждане на исковата молба през 2022 г./ е достатъчен за придобиването на имота по давност, съгласно чл.79, ал.1 ЗС.

2. Не е налице и соченото от касатора основание на чл.280, ал.2, предл.1 ГПК за допускане на касационното обжалване- вероятна нищожност на решението на Бургаския окръжен съд. Съгласно установената съдебна практика, за да е нищожно едно съдебно решение, то следва да страда от един от следните пороци: да е постановено от съд в ненадлежен състав, да е постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда; да не е изготвено в писмен вид; да не е подписано или да не изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Видно от обжалваното решение, то не страда от такива пороци, поради което не е нищожно.

Основанието, на което касаторът основава твърдението си за нищожност на решението /че то било основано не на доказани факти, а на твърдения, че процесният имот не е бил включен в ТКЗС/, дори и да е налице, не би могло да доведе до нищожност на решението, а само до неговата необоснованост. Тази необоснованост на решението обаче, ако е очевидна, би могла да е основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В конкретния случай обаче такава очевидна неправилност /необоснованост/ на решението не се констатира. Видно от мотивите на решението, изводът на съда, че имотът не е бил включван в блок на ТКЗС и има селищен характер, поради което не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, е направен не въз основа на твърдения, а въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства. На първо място, като такова доказателство съдът е посочил представеното от самата община извлечение от регистъра на земеделските земи, гори и земи от горския фонд, от което е видно, че по партидата за имот № 000115, в който според заключението на вещото лице попада процесния имот № 1032, е отбелязано, че имотът представлява друг вид терен със селищен характер, вид на територията по предназначение- населени места. На второ място, съдът е посочил скицата на имота по кадастралната карта на [населено място], кв.К., в която е посочен адрес на имота в [населено място], кв.К., [улица] от която е видно, че съседните на процесния имот имоти са застроени. На трето място, това са заключението на съдебно-техническата експертиза и представените към него скици, от които е видно, че имотът се намира извън регулационния план на [населено място], общ.П., но в покрайнините на населеното място /в м.“Разширението“, като е заобиколен от застроени имоти/. На следващо място, това са показанията на разпитаните свидетели, от които се установява, че имотът никога не е бил включван в блок на ТКЗС, нито е отнеман от собствениците му по друг начин; обработван е непрекъснато още преди 1967 г. /когато Б. А. Т. го закупува неформално от собственика му К. Л./; в него са били засадени лозе и плодни дръвчета и е бил благоустроен /владелците направили кладенец, а по-късно „прекарали“ и вода до имота/. Не на последно място, за да достигне до извод, че имотът не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, съдът е взел предвид, че ответната община, чиято е била доказателствената тежест за това, не е представила нито едно доказателство, което да сочи, че имотът е бил земеделски към момента на влизане в сила на КВС.

3. Не са налице и останалите предвидени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Бургаския окръжен съд: Няма вероятност решението да е недопустимо, тъй като е постановено по редовна искова молба и по предявения иск за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора разпоредби на ЗН, ЗС, ЗСПЗЗ и ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Бургаския окръжен съд не следва да бъде допускано.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 500 лв.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г.о.