Определение № 3436 от 01.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 859/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена чрез прокурор С. О., срещу въззивно решение №4 от 16.01.2025 г. по в.гр.д. № 457/2024 г. на Окръжен съд - Разград в частта му, с която е потвърдено решение №624/18.10.2024 г. по гр.д. № 268/2024 г. на Районен съд – Разград за осъждане Прокуратурата на Република България и ОД на МВР - Разград да заплатят на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на Б. С. Н. сумата 5 000 лв., представляваща обезщетение за причинените и неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършено престъпление по чл.343б, ал.3 НК, ведно със законната лихва върху нея, считано от 19.02.2024 г. до окончателното й изплащане. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване е поставен въпросът за прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, както и за задължението на съда по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са в причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с ППВС № 4/1968 г., т. II от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и решения на ВКС. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от Б. С. Н., със съдебен адрес – Разград, чрез процесуалния и представител адвокат М. М., в който е изразено становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Няма искане за за присъждане на деловодни разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че около 22:07 ч. на 13.11.2022 г. часа при управление на лек автомобил при прибиране от работа и пътуване към [населено място], където живеела по постоянен адрес, ищцата била спряна за проверка от служители на Сектор „Пътна полиция” при ОДМВР – Разград. Била изпробвана с техническо средство за употреба на алкохол, пробата била отрицателна. Проверяващите установили, че не носи в себе си свидетелство за управление на МПС за съответната категория и контролен талон към свидетелство за правоуправление. На ищцата било разпоредено да се яви в сградата на РУ МВР – Разград, където и бил извършен тест за наркотици, който реагирал положително на амфетамин. По желание на ищцата била иззета кръвна проба, която била дадена за изследване. Ищцата била задържана, но освободена преди изтичане на срока от 24 часа от РУ на МВР, бил извършен обиск и иззети лични вещи. Било образувано ДП № 330-ЗМ-181/ 14. 11. 2022 г. за извършено престъпление по чл. 343б, ал. 3 НК и назначена химическа експертиза. На 21.11.2022 г. на ищцата била връчена заповед за прилагане на ПАМ № 22- 1075-000387/14.11.2022 г., издадена на основание чл. 171, т. 1, б.”б” ЗДвП, с която била наложена принудителна административна мярка „временно отнемане на свидетелството за управление на МПС на водач до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца”. На 02.12.2022 г. тя предала с протокол за доброволно предаване свидетелството за управление на МПС на полицейски орган. От изготвената на 03. 08. 2023 г. химическа експертиза е представено заключение, че не е установено наличие на наркотични вещества или техни метаболити. На 19.09.2023 г. образуваното ДП било прекратено поради липса на състав на престъпление, но ищцата не била уведомена. След подадена молба за по-бързо произнасяне, на 24.10.2023 год. на ищцата било връчено постановление за прекратяване на наказателно производство от 19.09.2023 г. и след това й било върнато свидетелството за управление на МПС. При установените по делото факти, отчитайки високия интензитет на вредите, причинени на ищцата, обезщетение от 5 000 лева е справедливо по размер. Според събраните гласни и писмени доказателства, по време на разследването е било нарушено правото на ищцата на лична свобода, били са засегнати честта и достойнството й. Изпитвала притеснения и тревожност, срам и унижение, тъй като били подронени репутацията и авторитета й пред семейството, приятели и колегите й. Била е лишена от право да управлява МПС за срок от почти една година, което й е създало много неудобства и затруднения, предвид факта, че живее и работи в различни населени места, още повече, че е била уведомена и свидетелството за управление на МПС й е върнато един месец след прекратяване на наказателното производство. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска, поради липса на посоченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Повдигнатите в изложението въпроси са относими, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС, включително и посочената от касатора. Според нея съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, и др. съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС. В случая въззивният съд е направил всичко това. Видно от мотивите на обжалваното решение са обсъдени всички относими към спора доказателства, доводи на страните и обстоятелства около наказателното преследване на ищеца. Практиката на ВКС дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението, но фактическа преценка на решаващия съд за размера на обезщетение с оглед посочените критерии е въпрос по съществото на спора, касаещ правилността на решението, която не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. В обжалваното решение не е дадено разрешение по поставените от касатора въпроси, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 235 ГПК, в противоречие с трайно установена съдебна практика. Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд