Определение № 47 от 09.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2671/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Д. О., чрез процесуалния му представител, срещу решение № 259 от 27.04.2024 г., постановено по в.гр.д. № 10/2024 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 1501 от 07.12.2023 г., постановено по гр.д. № 3023/2023 г. по описа на Районен съд – Велико Търново, с което е отхвърлен предявеният от касатора против Районен съд – Елена иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за осъждане на ответника да му заплати сумата 6000 лв., претендирана като частичен иск от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане на гр. д. № 180/2022 г. по описа на Районен съд - Елена в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧ, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. В касационната жалба се поддържа твърдение, че въззивното решение е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон и при нарушение на съдопроизводствените правила, и необосновано. Прави се оплакване, че въззивният съд не е обсъдил наведените от страната доводи, искания, възражения и относимите към тях обстоятелства. Сочи се, че атакуваното решение е неправилно, поради наличието на данни за отвод на всеки един от членовете на съдебния състав в хипотезата на чл. 22, ал.1, т.6 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните два въпроса: 1. „ Какво е съдебното решение на въззивната инстанция при липса на годен правен въпрос, който да се изведе от мотивите му, редом с необсъждане на другите елементи от фактическия състав на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ и съпоставка с критериите по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС; и 2. „Необсъждането в мотивите на въззивното съдебно решение на всеки от елементите на фактическия състав на чл. 2б ЗОДОВ може ли да се приравни на липса на мотиви“. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба Районен съд - Елена, представляван от председателя П., в писмен отговор поддържа, че въззивното решение е законосъобразно, обосновано и правилно, а подадената касационна жалба е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК. Въззивният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за присъждане на ищеца на обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от нарушение на правото му на разглеждане и решаване на гр. д. № 180/2022 г. по описа на Районен съд – Елена, по което същият е страна – ищец, в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Съдът е посочил, че уважаването на предявения иск предполага установяване от ищеца в процеса при условията на пълно и главно доказване, че в пряка причинно – следствена връзка от нарушение на правото му на разглеждане и решаване на процесното дело в разумен срок е претърпял неимуществени вреди, които следва да бъдат доказани по вид, продължителност и размер. Въззивният състав е възприел като правилни фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, поради което е препратил към тях на основание чл. 272 ГПК, след което е изложил собствените си мотиви по спора и наведените във въззивното производство оплаквания. Установил е, че производството пред Районен съд – Елена е било висящо за период от един месец и четири дни – от датата на подаване на исковата молба на 15.06.2022 г. до 19.07.2022 г., когато производството по делото е прекратено и същото изпратено по реда на чл. 23, ал. 3 ГПК на горестоящия съд за определяне на друг равен по степен съд, който да го разгледа. Посочил е, че след депозирането на исковата молба, съдът е извършил следните действия: с разпореждане № 345/21.06.2022 г. по реда на чл. 131, ал. 1 ГПК е разпоредил да се изпрати и връчи на ответника препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея; съобщението по чл. 131, ал. 1 ГПК от 27.06.2022 г. с баркод № 202241301491 е било изпратено на хартиен носител на посочения в искова молба адрес на ответника, съвпадащ със седалището и адреса му на управление; съобщението е било връчено на 11.07.2022 г.; с молба от 12.07.2022 г. ищецът е сезирал съда с искане по чл. 389 ГПК за допускане на обезпечение на висящия иск, което е било оставено без уважение с определение № 115/12.07.2022 г.; с определение № 126/19.07.2022 г. на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК съдията – докладчик се е отвел от разглеждане на делото, поради което с определение № 127/19.07.2022 г. на Районен съд – Елена производството е било прекратено и делото е изпратено на Окръжен съд – Велико Търново. С оглед установеното въззивният е приел, че по време на висящността на делото пред Районен съд – Елена съдът служебно, своевременно, в разумен и в кратък срок е извършил необходимите процесуални действия по движение на делото, поради което не е допуснал нарушение на чл. 7, ал. 1 ГПК. Аргументирал се е, че исковата молба е била изпратена на ответника за отговора 6 дни след депозирането ѝ в съда, молбата за обезпечение е била разгледана в деня на постъпването ѝ, а производството е било прекратено и изпратено на друг съд в деня, в който се е отвел съдията-докладчик. По отношение на конкретното действие на съда, от което ищецът извлича твърдението си за осъществено нарушение - неизпълнение на задължението на съда по чл. 50, ал. 5 ГПК за връчване на исковата му молба срещу ответника – кредитна институция на електронния му адрес – съдът е приел, че не представлява нарушение. Аргументирал се е, че съгласно нормата на чл. 50, ал. 5 ГПК връчването става на посочен от самата страна – кредитна институция електронен адрес, какъвто в конкретния случай банката-ответник не е посочила, доколкото изобщо не е била уведомена за предявения срещу нея иск преди изпращането на исковата молба. Направен е извод, че към момента на разпореждането за изпращане на исковата молба за отговор за съда не е съществувало задължение да я изпрати на електронен адрес, следователно не е извършено и нарушение. Съдът е приел, че посочването в исковата молба на интернет страницата на ответника е без правно значение за възможността препис от нея да му бъде връчена на електронен адрес. Направил е извод, че доколкото липсва нарушение, което е основната предпоставка за ангажирането на отговорността на държавата по реда на чл. 2б ЗОДОВ, то не е необходимо обсъждането на останалите предпоставки, тъй като това е достатъчно основание за отхвърляне на иска. Като неоснователно е отхвърлено и оплакването във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение, поради допуснато от първоинстанционния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, доколкото съдията – докладчик не се е отвел по реда на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК от разглеждането на делото. Съдът е приел, че не е установено да са били налице предпоставките по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК за отвод на първоинстанционния съдия, като обстоятелството за висящност на съдебен процес между пълномощника на ищеца, в качеството му на физическо лице, и Районен съд – Велико Търново пред РС – Горна Оряховица, не покрива състава на основанието за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради следните съображения: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато, поради липса на общата предпоставка за достъп до касация. Поставените въпроси не са във връзка с решаващите изводи на въззивния съд, поради което и не са от обуславящо значение за крайния извод за неоснователност на иска. Въззивният съд е приел, че по делото не е установена първата от кумулативно изискуемите предпоставки за основателност на иска, а именно: нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Посочил е, че това е основната предпоставка за ангажирането на отговорността на държавата по реда на чл. 2б ЗОДОВ. Направил е извод, че е безпредметно да обсъжда наличието на останалите – претърпени вреди и причинна връзка. По съществото си въпросите, оплакванията и доводите на касатора съдържат твърдения за извършено от въззивната инстанция нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради което не съставляват годно общо основание за допускане до касационно обжалване и не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. В заключение: Не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК. При липса на общо основание за допускане на касационно обжалване по въпросите не следва да се обсъжда поддържаното специално такова по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Следва да се посочи, че на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК касаторът само бланкетно се е позовал, без да го обоснове. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не може да обоснове допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По отношение оплакването на касатора, че въззивният състав, постановил обжалваното решение, е следвало да се отведе, на основание чл. 22, ал.1, т.6 ГПК настоящият състав приема, че това оплакване представлява основание за неправилност на акта по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, поради постановяването му при допуснато процесуално нарушение по чл. 22 ГПК, и не съставлява годно общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в тълк. реш. № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК, основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Поради изложените съображения, обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение