Определение № 921 от 26.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1348/2011 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на М. Н. П. и М. С. К. – двете от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. С. Ц., против въззивното решение № 225 от 2 май 2011 г., постановено по в.гр.д. № 119 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2011 г., с което се потвърждават решение № 21 от 15 юли 2010 г. и решение № 81 от 1 ноември 2010 г., постановени по гр.д. № 498 по описа на окръжния съд в гр. Стара Загора за 2009 г. В жалбата се сочи, че обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, тъй като с влязло в сила решение на административен съд през 1997 г. е било отменено отчуждаване на недвижим имот, отчужден по ЗПИНМ – дворно място от 2 декара, заедно със стопанска сграда мелница, собственост на наследниците на Н. З.; с влязло в сила решение по гр.д. № 2940 за 2000 г. на окръжния съд в [населено място] е уважен ревандикационен иск на касаторите против [фирма] за предаване на владението на дворното място и постройките в него, представляващо имот пл. № *****, намиращ се в парк „Б.” в [населено място]; неправилно съдът е приел, че, след като ответниците не са участвали в административното производство, имат право да направят възражение по материалноправните изисквания за допустимост на реституцията, тъй като в тяхна полза е било учредено валидно вещно право на строеж; поради учреденото право на строеж и обема на извършените строително-монтажни работи е прието, че е налице не преустройство на мелницата, а изцяло ново строителство; разрешението на съда е в противоречие с влязлото в сила съдебно решение по ревандикационния иск, който има за предмет и ресторанта в имота; решението е в противоречие и с влязлото в сила решение по в.гр.д. № 155 за 2005 г. на окръжния съд в [населено място], с което е уважен предявен от касаторките иск с правно основание по чл. 59 ЗЗД срещу [фирма] за заплащане на обезщетение за ползване на същите имоти; решението противоречи и на ТР № 6 по тълк.д. № 5/2005 г., ОСГК, т. 1, като се приема, че е извършено ново строителство, а не преустройство на мелницата в ресторант и че касаторките не могат да получат по реституция повече от онова, което е притежавал праводателят им; с решение на ВАС е потвърдена отмяната на отчуждаването на имота, като съдът приема, че мероприятието, за което е отчужден имотът, не е започнало в цялост и не е осъществено, липсва документ за отстъпено право на строеж, поради което строежът на ресторанта е незаконен, щом не е налице преотреждане по плана за друго мероприятие и при липса на застроителен план; основната сграда – мелница, не е съборена и съществува в нейните параметри; неправилно се приема, че не следва да бъде заплатено обезщетение за ползването на цялото дворно място, тъй като останало неустановено какъв размер от него се заема от ресторанта, но ответниците не са направили възражения по упражняваната фактическа власт и правилото на чл. 162 ГПК не следва да намери приложение; обезщетението следва да бъде присъдено за пълния претендиран период и то в размера, посочен в допълнителното заключение на вариант първи на експертизата; неправилно се приема, че с отхвърлянето на установителните искове за собственост за ресторанта като преюдициално правоотношение, не се дължи произнасяне по обусловените искове по чл. 59 ЗЗД; налице са основанията на чл. 59 ЗЗД; направеното валидно изменение на предявените искове с увеличаване на размера им до пълния им общ размер от 469194,30 лева, е задължавало съда служебно да докладва молбата в първото по ред открито съдебно заседание и да се произнесе по основателността й; този порок е могъл да се санира и от въззивната инстанция, но първоинстанционното решение е потвърдено изцяло. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се сочи, че съдът се е произнесъл при условията чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: допустимо ли е да бъде разглеждано възражение от страна на ответниците, направено в хода на процеса, за липса на материалноправните изисквания за допустимост на реституция в полза на ищците по делото в случай, че е налице сила на пресъдено нещо в отношенията между страните, досежно правото на собственост върху процесните дворно място и постройка – предмет на реституцията; в случай, че проведената отчуждителна процедура спрямо наследодателя на ищците по реда на ЗПИНМ, е касаела реализиране на мероприятието – парк „Б.”, допустимо ли е валидността на реституцията по ЗВСВОНИ по З. и др. закони, на отчуждените обекти (дворно място и постройка), да се обвързва с извършено през годините строителство (пристрояване, надстрояване, допълващо застрояване и пр.), което не представлява част от мероприятието, за което е било извършено отчуждаването и не е ли следвало да бъде извършено преотреждане на отчуждения терен в насока на извършваното строителство и едва тогава посоченото обстоятелство да бъде разглеждано в контекста на реституционната процедура; длъжен ли е, при налична, редовно, извъсъдебно депозирана писмена молба по реда на чл. 214 ГПК, с приложена към нея квитанция за внесена допълнителна държавна такса, решаващият орган служебно да докладва същата в първото по ред открито съдебно заседание и съответно да се произнесе по основателността на така направеното изменение на иска; при условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса за собствеността върху постройката – ресторант „Л.”, за ползването на който се претендира и формираното обезщетение, предмет на делото, като въпросът е разрешен в противоречие с влязло в сила решение по чл. 108 ЗС и друго влязло в сила решение по чл. 59 ЗЗД; при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за случаите, касаещи осъществените под някаква форма строително-монтажни работи в отчуждения имот – противоречие с ТР № 6 по тълк.д. № 6/2005 г., ОСГК; при условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК по въпроса за законоустановените правила, регламентиращи процедурата по постановяване на решението – чл. 188 и сл. ГПК (отм.) – сочи се решение на ВКС по отменения ГПК; при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените въпроси, предвид необходимостта от категорична яснота при подобни взаимоотношения в гражданския оборот. Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалния си представител адв. А. Ж., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочи доводи за липсата на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата. Ответникът [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място], не представя отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК. С решението си въззивният съд приема, че ответните дружества не са участвали в административното производство и не могат да бъдат обвързани от реституционното решение, поради което могат да правят възражение, че не са били налице материалноправните изисквания за допустимост на реституцията; реституцията не може да се противопостави на първия ответник, в чиято полза валидно е било учредено вещно право на строеж; претендираният ресторант е в пъти по-голям по площ от вградената в същия мелница, която не съществува и заема само една малка част от площта на ресторанта; извършено е изцяло ново строителство, а не преустройство на мелница в ресторант и ищците не биха могли да получат по реституция повече от онова, което е притежавал техния праводател, и не биха могли да претендират за право на собственост върху ресторанта само въз основа заповедта на областния управител; реституцията може да породи вещно-правно действие само спрямо дворното място; спорът за собственост няма за предмет ресторант, а и ако това беше така, то ищците не биха предявили установителен иск за собственост на този ресторант, поради което е и неоснователен искът за отмяна на нотариалните актове; по отношение на основателността на исковете по чл. 59 ЗЗД е препратено към мотивите на първата инстанция; правилно решаващият съд е приел, че изменението, което е поискано, е неясно, предвид първоначално заявения предмет на спора – в самото съдебно заседание подадената извънсъдебно молба за изменение на иска не е нарочно претендирана; липсва непроизнасяне по целия предмет на спора и правилно съдът в мотивите по допълнителното си решение е изразил становище, че страната би могла да предяви нов иск, вместо да иска допълване на нещо, което не съществува. По основателността на исковете по чл. 59 ЗЗД първата инстанция сочи, че за претенцията за ресторанта преюдициален е въпросът за собствеността на процесния имот, а след като установителният иск за собственост е неоснователен, този факт обуславя исковете за обезщетение за лишаване от ползване на ресторанта; по иска за обезщетение за ползване на дворното място е прието, че е основателен, защото част от ресторанта се намира в него, но ищците не установяват с нито едно доказателство какъв размер от дворното място се заема от ресторанта и каква част от това дворно място е необходимо за неговото използване; ответникът [фирма] не следва да отговаря за целия претендиран период, защото през 2007 г. го е внесъл като апортна вноска в [фирма] и от този момент насетне първият ответник не следва да отговаря за лишаване от ползване на дворното място; при определяне на размера на обезщетението следва да се приложи чл. 162 ГПК по вариант втори на експертизата; при ползване от страна на първия ответник на дворното място от 34 месеца и пазарна цена на месец от 1680 лева, общият размер на обезщетението е от 57120 лева; при ползвана и застроена площ от ½ от общата площ на дворното място, на ищците се дължи обезщетение от 28560 лева, но като предявен частичен за сумата от 10 хиляди лева, е основателен за тази сума. К. съд намира, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно разглеждане при условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса за собствеността върху постройката – ресторант „Л.”, за ползването на който се претендира заплащане на обезщетение, предмет на делото, като въпросът е разрешен в противоречие с влязло в сила решение по чл. 108 ЗС и друго влязло в сила решение по чл. 59 ЗЗД и въпросът за това дали ищците са материалноправно легитимирани да претендират съответното обезщетение, е преюдициален за спора. По останалите поставени правни въпроси не е налице основание за допускане на касационното обжалване. Първите два въпроса са поставени с оглед принципни разрешения по споровете за реституирани имоти. За да приеме, че процесната сграда не е подлежала на реституция, съдът е посочил, че тя е изградена въз основа валидно учредено право на строеж, постройката е в пъти по-голяма от площта на вградената мелница, която не съществува и заема само малка част от площта на ресторанта и като цяло е извършено изцяло ново строителство, а не преустройство на мелницата в ресторант. К. са обвързали недопустимостта на възражението за липса на материалноправните изисквания за допустимост на реституция в полза на ищците с влязло в сила решение по ревандикационен иск. Действителният проблем в случая е необходимо ли е било ответникът да изчерпи всичките си възражения срещу претенцията на ищците в рамките на ревандикационния иск, но подобен правен въпрос не е поставен. Същите съображения важат и за втория поставен правен въпрос, освен обстоятелството, че той касае и друг кръг проблематика – по преценката в рамките на реституционното производство за осъществяването на мероприятието, за което е било извършено отчуждаването на съответния имот. Третият правен въпрос не държи сметка за конкретното правно разрешение, дадено във въззивното решение. Твърди се от страна на касаторките, че е допуснато съществено нарушение на съдопроизводството, изразило се в липса на служебно докладване от страна на първоинстанционния съд на редовно сторено изменение на иска по отношение на неговия размер. Въззивният съд в мотивите си е изложил, че на първо място поисканото изменение е неясно предвид първоначално заявения предмет на спора и освен това липсва изрично искане от страна на ищците за произнасяне на съда по молбата. Съображения по първия довод на съда не се излагат. Следва още да се отбележи, че възражението за нарушение на чл. 214 ГПК е сторено в двете въззивни жалби на касаторките против основното и допълнителното решение на въззивния съд, но липсва произнасяне на въззивния съд по това възражение. Процесуалноправен въпрос по липсата на произнасяне по този довод не се поставя, поради което и съдът не дължи съответния отговор. На следващо място се сочи, че е налице разрешение в нарушение на задължителната съдебна практика, намерила израз в т. 1 на ТР № 6 по тълк.д. № 6/2005 г., ОСГК. Правен въпрос съобразно критериите на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, т. 1, не се поставя. А дори и да се приеме, че по някакъв начин (в противоречие с посоченото задължително разрешение) може да се изведе правния въпрос допустима ли е реституция на сграда, на която чрез пристрояване и надстрояване, е увеличен обемът, то изводът на въззивния съд е съвсем различен – налице е ново строителство, несъпоставимо по обем със старата мелница, макар тя да е вградена в част от него. Правен въпрос по това разрешение на въззивния съд не се поставя. Следващият поставен правен въпрос е за законоустановените правила, регламентиращи процедурата по постановяване на решението – чл. 188 и сл. ГПК (отм.). В случая отново следва да се заключи, че липсва изрично формулиран правен въпрос съобразно конкретните разрешения на въззивния съд. За да подкрепят искането си касаторките са посочили няколко обстоятелства – съдът не е преценил всички доводи и доказателства, няма действителни мотиви, а и посочените такива не се подкрепят с каквито и да е факти и обстоятелства по делото. Сочи се още, че липсвали възражения досежно упражняваната фактическа власт върху имота, поради което не следвало да се прилага разпоредбата на чл. 162 ГПК, както и че същите мотиви са поддържани в писмената защита пред въззивния съд, но не са разгледани изобщо и взети предвид. Следователно е сторено касационно оплакване по реда на чл. 281, т. 3, пр. второ ГПК, а не поставяне на правен въпрос съобразно посочените по-горе критерии. Липсата на формулиран правен въпрос прави ненужна преценката на представеното решение № 228 по гр.д. № 1046/2001 г., V г.о. На последно място се твърди, че при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се следва произнасяне на касационния съд по поставените въпроси, предвид необходимостта от категорична яснота при подобни взаимоотношения в гражданския оборот. И тук не се открива заявен правен въпрос, а по вече изложените съображения, съдът допуска касационното обжалване само на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. За касационното обжалване касаторките дължат държавна такса от 400 лева. По депозираните от касаторките молби на основание чл. 233 ГПК за отказ от предявения установителен иск за собственост върху недвижим имот съдът ще се произнесе с крайния си акт. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение