Определение № 2979 от 15.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 164/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби: 1/ Касационна жалба на „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, представлявана от А. Н. Д. и К. Х. М., заедно упражняващи правомощията на синдик, чрез адв. Б. Б., срещу решение № 509 от 19.07.2023г. по в.т.д. № 2484/2020г. на САС, ТО, 9 състав, с което е потвърдено решение № 1054 от 22.07.2020г. по т.д. № 1403/2018г. на СГС, ТО, VI-16 състав в частта, с която са отхвърлени предявените от касатора против „ЕКО РИЗОРТС“ ЕАД искове за установяване дължимост на възнаградителна лихва за сумата над 405 011,31 евро до предявения размер от 409 691,01 евро, за мораторна неустойка върху възнаградителната лихва над сумата 139 612,85 евро до предявения размер от 140 042,85 евро, за комисионна за 2012г. над сумата 87 274,86 евро до предявения размер от 117 228,37 евро и за разноски по кредита за периода 03.06.2015г. – 14.12.2017г. в размер на 45,91 евро, както и в частта, с която са отхвърлени всички искове против поръчителя „РИСК ИНЖЕНЕРИНГ“ АД; 2/ Касационна жалба на „ЕКО РИЗОРТС“ ЕАД, представлявано от адв. Б. С., срещу въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която по предявени от „КТБ“ АД /н./ искове с правна квалификация чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл.92 ЗЗД е признато за установено, че касаторът „ЕКО РИЗОРТС“ ЕАД дължи въз основа на договор за банков кредит от 09.07.2010 г. и анексите към него сумата 2 552 564,01 евро - просрочена главница за периода от 15.07.2014г. до 14.12.2017г., ведно със законната лихва върху нея за периода от 15.12.2017г. до окончателното й погасяване; сумата 405 011,31 евро - възнаградителна лихва върху редовна главница за периода от 25.07.2014г. до 17.01.2017г.; сумата 739 941,28 евро - просрочена лихва върху просрочена главница за периода от 25.02.2015г. до 27.11.2017г.; сумата 21 998,14 евро - текуща лихва върху просрочена главница за периода от 27.11.2017г. до 14.12.2017г.; сумата 139 612,85 евро – неустойка върху възнаградителна лихва за периода от 21.01.2016г. до 14.12.2017г., както и сумата 87 274,86 евро – дължими комисионни по кредита за периода 2013г. - 2016г., за които суми в производството по частно гр. дело № 87687/2017 г. на СРС, 65 състав е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК.

Касаторът-ищец „КТБ“ АД /н./ поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Излага съображения, че по отношение на периода, за който се дължи възнаградителна лихва, въззивният съд се е позовал на т.2 от ТР № 3 от 27.03.2019г. по т.д.№ 3/2018г. на ОСГТК на ВКС, без да съобрази, че същото е неприложимо в настоящия случай с оглед клаузата на чл.13 от договора за банков кредит, с която кредитополучателят е поел задължение да заплаща възнаградителна лихва и при просрочие и обявяване на предсрочна изискуемост на кредита. Сочи, че въззивният съд не е изложил изобщо съображения по отношение на частично отхвърлените от първоинстанционния съд искове за вземания за мораторна неустойка върху възнаградителната лихва, комисионна и дължими разноски по кредита, като навежда доводи за дължимост на претендираните суми в пълен размер. Поддържа, че изводът на въззивния съд за неоснователност на предявените против поръчителя искове е в противоречие с ТР № 5 от 21.01.2022г. по т.д. № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС, според което срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително и в хипотеза на предсрочна изискуемост. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като формулира следните процесуалноправен и материалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства и релевантни факти в тяхната съвкупност? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с ТР № 1 от 08.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 222 от 06.04.2017г. по т.д. № 425/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 134 от 30.12.2013г. по т.д. № 34/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о. и др.

2. При обявяване на предсрочна изискуемост на кредита кредитополучателят дължи ли възнаградителна лихва върху главницата при наличие на изрична уговорка в договора за банков кредит за заплащане на възнаградителна лихва и след настъпването на предсрочната изискуемост? Касаторът поддържа, че ТР № 3 от 27.03.2019г. по т.д. № 3/2017г. на ОСГТК на ВКС е неприложимо, поради което въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

3. При уговорено погасяване на главния дълг по договор за банков кредит на отделни погасителни вноски с различни падежи кой е началният момент, от който започва да тече срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД – от датата на падежа на всяка вноска или от настъпването на изискуемостта на цялото главно задължение, включително и при предсрочна изискуемост? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с ТР № 5 от 21.01.2022г. по т.д. № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС.

Ответникът по касационната жалба на касатора-ищец „ЕКО РИЗОРТС“ ЕАД, представляван от адв. Б. С., представя отговор, с който я оспорва и излага съображения за нейната неоснователност.

Ответникът „АБИЛИКО“ АД /с предишно наименование „РИСК ИНЖЕНЕРИНГ“ АД/, оспорва касационната жалба и излага съображения за нейната неоснователност.

Касаторът-ответник „ЕКО РИЗОРТС“ ЕАД, представляван от адв. Б. С., поддържа, че обжалваното въззивно решение в частта му по отношение на предявения иск за дължимост на главница по договор за кредит от 09.07.2010г. е недопустимо като постановено по недопустим на основание чл.299, ал.1 ГПК иск. Твърди, че с подадено на 25.03.2017г. заявление по чл.417, т.2 ГПК ищецът в настоящото производство е поискал издаване на заповед за изпълнение срещу двете дружества, ответници в настоящото производство, за сумата 143 280 евро, като е заявил вземането си като представляващо просрочена главница по договора за банков кредит и анексите към него, в това число анекс № 7 от 30.05.2014г., ведно със законната лихва за периода от 28.03.2017г. до окончателното плащане, и по образуваното ч.гр.д. № 19517/2017г. по описа на СРС, 128 състав е издадена заповед за изпълнение и разпореждане за незабавно изпълнение, като срещу заповедта възражения не са подавани и същата е стабилизирана. Твърди, че в това производство ищецът изрично е заявил, че непогасената част от задължението по договора за кредит, явяващ се основание и на предявените в настоящото производство искове, е в общ размер на 143 258 евро, пояснявайки, че различните стойности на дълга, посочени в извлечението от кредитните сметки на длъжника, подаденото от него заявление и отправените до кредитополучателя и поръчителя нотариални покани, връчени на 18.01.2017г., е неосчетоводяване на анекс № 7 от 30.05.2014г. Излага съображения, че съгласно трайната практика на ВКС придобилата стабилитет по чл.416 ГПК заповед за изпълнение води до недопустимост на общите искове за оспорване на вземането по нея, като намира, че ефектът й следва да е идентичен и за заявителя в заповедното производство. Поддържа, че пределите на действие на влязлото в сила решение и стабилната заповед за изпълнение се разпростират върху страните в производството, установяват факти и обстоятелства, от които се извежда изискуемостта и ликвидността на вземането както по основание, така и по размер, като и двата вида съдебни актове след влизането им в сила не подлежат на оспорване или пререшаване, освен в предвидените в чл.303, чл.424 и чл.439 ГПК случаи. С оглед на това намира, че доколкото ищецът в предходното заявление не е посочил изрично, че претендира част от спорното право, част от вземането, а напротив – изрично е посочил, че това е цялото му вземане, то следва да се приеме, че със заявлението е предявено цялото вземане. Позовавайки се на стабилитета на заповедта за изпълнение, идентичен на влезлите в сила съдебни решения, сочи, че установените в нея факти и обстоятелства не могат да бъдат пререшавани, като тази преклузия настъпва и за длъжника, и за заявителя. Поради това намира, че въззивният съд се е произнесъл по недопустим иск. Поддържа, че въззивният съд е обсъдил единствено наведените доводи за недопустимост на първоинстанционното решение, но не и изложените от касатора във въззивната му жалба възражения относно нарушенията на съдопроизводствените правила и материалния закон. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 ГПК – поради недопустимост на въззивното решение по изложените и в касационната жалба съображения. Твърди, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като формулира следните процесуалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи, да посочи защо намира заявените с жалбата оплаквания за неоснователни? Допустимо ли е съдът да постанови решението си, без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно тези релевантни обстоятелства? Твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 208 от 12.03.2021г. по гр.д. № 983/2020г. на ВКС, IV г.о., решение № 88 от 03.06.2021г. по гр.д. № 2747/2020г. на ВКС, II г.о., решение № 13 от 1202.2021г. по т.д. № 2896/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 80 от 02.06.2020г. по гр.д. № 4031/2019г. на ВКС, IV г.о.,

2. Обвързан ли е съдът в исково производство по предявен иск на същото основание и за същото вземане с влязлата в сила заповед за изпълнение по заявление на ищеца, когато вземането не е установено по иск на основание чл.422 вр. чл.415 ГПК поради неоспорване на вземането от ответника с възражение по чл.414 ГПК или искове по чл.424 и чл.439 ГПК? Допустим ли е такъв иск или съдът е длъжен да прекрати производството на основание чл.299, ал.2 ГПК? Касаторът намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение № 956 от 22.12.2010г. по ч.т.д. № 886/2010г. на ВКС, I т.о., определение № 831 от 17.12.2013г. по ч.гр.д. № 7393/2013г. на ВКС, IV г.о., решение № 55 от 16.09.2013г. по т.д. № 723/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 781 от 25.05.2011г. по гр.д. № 12/2010г. на ВКС, III т.о., решение № 207 по гр.д. № 7030/2014г. на ВКС, IV г.о.

3. Стабилитетът на влязлата в сила заповед за изпълнение по еднакъв начин ли обвързва заявителя и длъжника в заповедното производство? Налице ли е правен интерес у заявителя в заповедното производство, завършило със стабилен акт на съда – влязла в сила заповед за изпълнение, да предяви установителен иск на същото основание и със същия предмет? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.17 на ТР № 4/2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 129 от 09.01.2015г. по т.д. № 469/2012г. на ВКС, I т.о., решение № 207 по гр.д. № 7030/2014г. на ВКС, IV г.о., решение № 76 от 07.05.2013г. по гр.д. № 391/2012г. на ВКС, IV г.о.

4. В рамките на заповедното производство по чл.417 ГПК съдът обвързан ли е със заявлението, в което подробно са посочени обстоятелствата, от които произтича вземането, като точно са формулирани основанието и предмета на това вземане, или по свой почин може да изведе същите от представения като приложение към заявлението документ? Твърди се противоречие на въззивното решение с ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.

Постъпил е отговор от „КТБ“ ЕАД /н./, представлявана от А. Н. Д. и К. Х. М., заедно упражняващи правомощията на синдик, чрез адв. С. К., с който оспорва касационната жалба. Излага съображения за неоснователност на довода за недопустимост на въззивното решение, като сочи, че от една страна, забраната по чл.299, ал.1 ГПК е неприложима към съдебен акт, който не се ползва със сила на пресъдено нещо, какъвто акт е заповедта за изпълнение, а от друга страна, не е налице идентичност между предмета на производството по ч.гр.д. № 19517/2017г. на СРС, 18 състав и предмета на настоящото производство, тъй като претенцията по първото дело е за част от главницата по процесния договор за кредит. Прави възражение за липса на предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за допускане на касационен контрол и излага съображения за неоснователност на касационната жалба на ответника.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването на въззивника-ищец за неправилност на извода на първоинстанционния съд за настъпило погасяване на отговорността на поръчителя „РИСК ИНЖЕНЕРИНГ“ АД поради изтичане на преклузивния шестмесечен срок по чл. 147, ал.1 от ЗЗД, като е изложил съображения, че за поръчителя този срок започва да тече от датата на падежа за всяка вноска, а в случай на обявена предсрочна изискуемост, както е в настоящия случай, такава настъпва за остатъка от дължимата сума, за която не са настъпили падежните дати. Приел е, че предсрочната изискуемост по договора за кредит е обявена на 18.01.2017г., а банката - жалбоподател е предприела действия по събиране на вземането си с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК на дата 15.12.2017г. - т.е. след изтичане на преклузивния 6-месечен срок по чл.147, ал.1 ЗЗД. Приел е за установено, че за периода от уведомяването за предсрочната изискуемост - 18.01.2017г., до 15.12.2017г., когато е подадено заявлението, кредиторът не е инициирал производство за събиране на вземането, поради което е намерил за законосъобразен извода на първоинстанционния съд за неоснователност на предявените против поръчителя искове.

Във връзка с позоваването във въззивната жалба на ищеца на пар. 5, ал.З от ЗИДЗБН /ДВ, бр. 33 от 2019г./, в сила от 19.04.2019г., е съобразил Решение № 8 на КС на РБ - ДВ, бр. 48 от 2021г., с което посочената норма е обявена за противоконституционна.

Въззивният съд е приел за неоснователен довода на касатора-ищец, че с оглед клаузата на чл. 13 от договора се дължи възнаградителна лихва за целия исков период. Намерил е за законосъобразен извода на първоинстанционния съд, че възнаградителната лихва се дължи за периода, през който длъжникът е ползвал заетата сума при договорените условия, и поради това от момента на обявяване на предсрочната изискуемост кредитополучателят не дължи тази лихва. Споделил е изложените в първоинстанционното решение съображения, че обявяването на предсрочната изискуемост представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на договора и от този момент договорът е изменен в частта за срока за изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична сума, като това изменение касае начина на погасяване на задълженията, включително и размера на вземането за лихва. Посочил е, че с обявяването на договора за кредит за предсрочно изискуем отпада действието на погасителния план и следователно отпада дължимостта на уговорената с договора лихва. Позовал се е на даденото в т.3 от Тълкувателно решение № 3/2017 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС разяснение, че размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането.

Въззивният съд е приел за неоснователно направеното от въззивника-ответник в жалбата му оплакване за недопустимост на въззивното решение на основание чл.299, ал.1 ГПК в частта по предявения иск за просрочена главница. Посочил е, че по ч.гр.дело № 19517/2017г. на СРС, 128 състав ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ срещу „ЕКО РИЗОРТС“ ЕАД и поръчителя „РИСК ИНЖЕНЕРИНГ“ АД за сумата 143 258 евро – просрочена главница по договор за банков кредит от 09.07.2010г. за периода от 30.05.2014г. до 15.03.2017г., заедно със законната лихва от подаване на заявлението до окончателното му погасяване. Взел е предвид, че в т.14 от заявлението банката е посочила като източник на вземането договора за кредит от 09.07.2010г. и сключените към него анекси, включително анекс № 7/30.05.2014г., в който бил отразен действителният размер на главницата – 143 258 евро, но с твърдението, че тъй като анекс № 7 не бил счетоводно отразен, в извлечението от сметка размерът на главницата бил 2 695 822 евро. Съобразил е, че по частно гр. дело № 87687/2017г. на СРС, 65 състав ищецът е предявил на 15.12.2017г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу „ЕКО РИЗОРТС“ ЕАД и поръчителя „РИСК ИНЖЕНЕРИНГ“ АД за вземания, сред които и сумата 2 552 564,01 евро - просрочена главница по договор за банков кредит от 09.07.2010г. за периода от 15.07.2014г. до 14.12.2017г., и като източник на вземанията е посочен договор за кредит от 09.07.2010г. и сключените към него анекси. Намерил е, че е допустимо заявяването на незаявената претенция в ново производство, като е изтъкнал, че за да е налице непререшаемост на спора по чл.299,ал.1 ГПК, спорът между страните следва да е решен с акт по съществото на делото - в случая решение. Изложил е съображения, че силата на пресъдено нещо действа само спрямо съдебно потвърденото право, а в заповедното производство съдът не проверява дали вземането съществува, и влизането на заповедта за изпълнение в сила при условията на чл.416, изр.1, пр.1 и 2 ГПК не означава, че тя представлява влязло в сила съдебно решение, и само по изключение, когато се уважи иск по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК ще е налице вземане, установено с влязло в сила съдебно решение. Приел е, че предвид липсата на сила на пресъдено нещо по издадената заповед за изпълнение и изпълнителния лист, то не може по аналогия да се приложи разрешението в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, че в хипотезата, когато в първоначалната искова молба ищецът не е посочил изрично, че претендира част от спорното право, част от вземането, то се счита, че с исковата молба е предявено цялото спорно право, цялото вземане, като в този случай предявеният последващ иск за същото вземане или за част от него е недопустим поради наличието на обективен идентитет между двете дела и съществуването на процесуална пречка за паралелната им висящност. Намерил е, че тълкувателното решение разглежда общото исково производство и не може да бъде приложено по аналогия и в заповедното предвид изричната разпоредба на чл.299, ал.1 от ГПК. Въззивният съд е приел, че в случая с първоначално подаденото заявление по чл.417 ГПК и приложеното към него извлечение от счетоводните книги банката заявител е посочила, че претендира сума от 143 258 евро при задължения в общ размер на 3 696 254.56 евро, от които просрочена главница в размер на 2 695 822.01 евро. Заключил е, че от самия текст на заявлението е видно, че банката не претендира изцяло вземането си спрямо ответниците по делото, поради което не би могло да се направи извод, че с първоначалното си заявление тя е предявила цялото спорно вземане, и е достигнал до извод, че за същата няма пречка и е налице правен интерес да депозира последващо заявление за цялата дължима сума.

Въззивният съд е намерил за неоснователен и довода на въззивника-ответник за допуснато от първоинстанционния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради това, че решението е постановено в деня, в който въззивникът е представил писмените си бележки, и съдът е бил в невъзможност да се запознае със същите. Приел е, че е налице посоченото нарушение, но с оглед правилното решение по делото същото не е съществено.

Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на част от въззивното решение.

Доводът за наличие на основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение в частта по иска за главницата, е неоснователен. Той се основава на твърдението на касатора-ответник, че в предходното си заявление за издаване на заповед за изпълнение ищецът не е посочил изрично, че претендира част от вземането, а напротив – изрично е посочил, че това е цялото му вземане, което според касатора обуславя извод, че със заявлението е предявено цялото вземане. Тези твърдения не съответстват на съдържанието на подаденото от ищеца предходно заявление, по което е образувано ч.гр.д. № 19517/2017г. на СРС, 128 състав и е издадена заповед за изпълнение, стабилизирана поради неподаване на възражения от ответниците. В заявлението си кредиторът е изложил твърдения, че поради неосчетоводяване на анекс № 7 от 30.05.2014г. и несъобразяване на посочения в него размер от 143 258 евро, както и промяната на погасителния план с краен срок на връщане 30.05.2015г., в извлечението от счетоводните му книги задължението на кредитополучателя е в размер на 3 696 254,56 евро и с нотариална покана, връчена на 18.01.2017г., е обявена предсрочна изискуемост на кредита. При тези твърдения е посочено, че предмет на заявлението е сумата 143 258 евро, ведно със законната лихва върху тази просрочена главница, считано от датата на подаване на заявлението. Съобразявайки съдържанието на подаденото от ищеца заявление, според настоящия състав липсва основание да се приеме, че с него ясно е изявена воля за предявяване на пълния размер на вземането за главница по договора за кредит и анексите към него. При изложените противоречиви твърдения може да се направи извод, че предмет на заявлението е вземането по анекс № 7 от 30.05.2014г., поради което стабилизирането на издадената за това вземане заповед за изпълнение не е пречка за последващо предявяване на останалите вземания, произтичащи от възникналото между страните правоотношение по договора за кредит и анексите към него, в това число на останалата част от главницата, която не е била предмет на посоченото заявление. Въпросът дали съобразно този анекс непогасената главница възлиза на посочения в него размер касае основателността на предявения иск, но не и неговата допустимост.

Поставените от касатора-ищец и от касатора-ответник първи процесуалноправни въпроси се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях, които въпроси при съобразяване на разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС могат да бъдат уточнени по следния начин: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и да извърши анализ на относимите към тях и събрани по надлежния процесуален ред доказателства поотделно и в тяхната съвкупност?“. По този въпрос е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 63/17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 263/24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 1 11/03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и посочените от касаторите решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. В настоящия случай касаторът-ищец твърди, че въззивният съд не е изложил мотиви във връзка с отхвърлената от първоинстанционния съд част от исковете за вземания за мораторна неустойка върху възнаградителната лихва, комисионна и дължими разноски по кредита. Касаторът-ответник е обосновал значението на поставения процесуалноправен въпрос с твърденията, че въззивният съд не се е произнесъл по следните наведени във въззивната жалба доводи: наличие на недобросъвестно упражняване на процесуални права от страна на ищеца; неотчитане от първоинстанционния съд на създаването на пречки от ищеца при събирането на доказателства за установяване на правно релевантни обстоятелства, които е следвало да се преценят при условията на чл.190, ал.2 вр. чл.161 ГПК; необсъждане от първоинстанционния съд на доводи и доказателства; възражения относно неправилно прилагане на чл.20 ЗЗД във връзка с установяване на действителната воля на страните при тълкуване на сключени помежду им договори; оспорване заключението на първоинстанционния съд относно действието и доказателствената сила на процесния анекс № 7; доводи във връзка с неосчетоводяване на този анекс от ищеца, което обосновава приложението на чл.95 ЗЗД; оспорването на извода на първоинстанционния съд за липса на доказателства за погасяване на дължимата от ответника главница и за доказателствената сила на отразяванията в счетоводните книги на ответника; доводи относно неправилното признаване за дължими на комисионни; относно неправилно прилагане на чл.111, б. „в“ ЗЗД във връзка с направеното възражение за погасителна давност на вземането за комисионни за 2012г. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивното решение и твърденията на касаторите, намира, че решението следва да бъде допуснато до касационен контрол при допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието му с формираната практика на ВКС.

Поставеният от касатора-ищец втори материалноправен въпрос се отнася до дължимостта на възнаградителна лихва за периода след обявяване на предсрочна изискуемост на кредита при съобразяване на включена в договора за кредит уговорка в тази връзка. Поставеният въпрос е свързан с преценката на конкретна клауза от договора между страните и съдържанието на изразената от тях воля и е относим към правилността на обжалваното решение. Според задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г.на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, но не подлежат на проверка в стадия по селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК. Поради това по наведените от касатора доводи настоящият състав ще се произнесе в решението си по същество на спора.

Третият материалноправен въпрос, формулиран от касатора-ищец, също не удовлетворява общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като се отнася до съображения на въззивния съд, които не се явяват единствено обуславящи изхода на делото по предявените против поръчителя обективно съединени искове. Въззивният съд действително е приел, че шестмесечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД започва да тече от датата на падежа за всяка вноска, но също така е изтъкнал, че в случая на 18.01.2017г. е обявена предсрочна изискуемост на кредита, а ищецът е предприел действия по събиране на вземането си на 15.12.2017г., т.е. след изтичане на преклузивния 6-месечен срок по чл.147, ал.1 ЗЗД. Поради това, както и да се отговори на поставения въпрос, това не би обусловило различен краен изход на спора по предявените против поръчителя искове.

Формулираните от касатора-ответник „ЕКО РИЗОРТС“ ЕАД втори и трети процесуалноправни въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК да са обуславящи изхода на делото. Въпросите са поставени в контекста на съдържащото се в тях твърдение, че със заявлението в предходното заповедно производство е предявено същото вземане /на същото основание и със същия предмет/, което е предмет и на предявения в настоящото производство иск за главница. Това твърдение не съответства на фактите по делото и на мотивите на въззивния съд, който е приел, че според текста на заявлението банката не претендира изцяло вземането си спрямо ответниците по делото, т.е. не е предявила цялото спорно вземане, и е достигнал до извод, че не е налице пречка с последващо заявление да се претендира остатъкът от цялата дължима сума. Следователно, макар да са изложени и съображения, че стабилизираната заповед за изпълнение не се ползва със сила на пресъдено нещо, решаващите мотиви на въззивния съд са обусловени и от приетото от фактическа страна, че при съобразяване на съдържанието на първото заявление предмет на двете производства са различни части на вземането на ищеца за главница. Предвид изложеното настоящият състав намира, че посочените процесуалноправни въпроси не могат да обусловят допускане на касационен контрол. По същите съображения не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и поставеният от този касатор четвърти процесуалноправен въпрос. Противно на съдържащото се във въпроса твърдение, въззивният съд не е извел основанието и предмета на вземането, предявено с предходното заявление за издаване на заповед за изпълнение, от представения като приложение към нея документ, а е формирал извода си за предмета на това производство след съобразяване на съдържанието на заявлението.

По изложените съображения следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта по предявените от „КТБ“ АД /н./ против „ЕКО РИЗОРТС“ ЕАД искове по касационните жалби на ищеца и на ответника на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по формулирания от касаторите процесуалноправен въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и да извърши анализ на относимите към тях и събрани по надлежния процесуален ред доказателства поотделно и в тяхната съвкупност?“.

Въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на всички предявени от „КТБ“ ЕАД /н./ против поръчителя „РИСК ИНЖЕНЕРИНГ“ АД искове, не следва да бъде допускано до касационен контрол.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът „ЕКО РИЗОРТС“ ЕАД следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната му жалба в размер на 154 369,85 лева. Касаторът „КТБ“ ЕАД /н./ е освободен на основание чл.57, ал.6 ЗБН от предварително внасяне на държавна такса.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение