Определение № 450 от 20.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 2594/2022 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на К. К., Ю. В. и К. Т. като трети лица – помагачи на ответника „Автобусен транспорт – Кракра“ ООД. Ищецът Б. Е. и ответникът не изразяват становище. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Обжалваното решение е постановено при повторно разглеждане на делото от въззивната инстанция по реда на чл. 294 ГПК след обезсилване и отмяна в съответните части на първоначално постановеното въззивно решение поради констатирана от касационната инстанция нередовност на исковата молба, изразяваща се в несъответствие между обстоятелствената част (с въведено основание нищожност на оспорените решения по чл. 137, ал. 5 вр. ал. 4 ТЗ) и петитума (с искане за отмяна на решенията). Съобразявайки депозираната във връзка с указанията на ВКС молба за отстраняване на нередовностите на исковата молба, въззивният съд е приел, че са предявени главни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за обявяване на нищожността на решения на ОС на ООД на основание неспазване на формата за действителност по чл. 137, ал. 4 вр. ал. 1, т. 5 ТЗ и евентуални искове по чл. 74, ал. 1 ТЗ за отмяна на същите решения. Уважил е главните искове, като е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която евентуалните са отхвърлени. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че не е спазена установената в чл. 137, ал. 4 вр. ал. 1, т. 5 ТЗ квалифицирана форма за действителност нотариална заверка едновременно на подписите и съдържанието на протокола на ОС, удостоверяващ оспорените решения, с които са освободени досегашните управители на ответното дружество и са назначени нови. Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Не се установяват данни за вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Поддържаните в тази насока доводи са за липса на интерес от търсеното установяване, доколкото оспорените решения подлежат на вписване, а заличаване на вписване е възможно като последица от уважаването само на иск по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ или на иск по чл. 74 ТЗ. Така развитите доводи не съответстват на данните по конкретното дело, доколкото оспорените решения, макар и да подлежат на вписване, не са вписани с оглед постановеното спиране на регистърното производство. Отсъства и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Съгласно утвърдената практика на ВКС очевидна неправилност е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Освен това не са изложени конкретни доводи за обосноваване на наличието на квалифицираната форма на неправилност. Липсата на такива е достатъчна причина за отказ да се допусне касационно обжалване на това основание, доколкото, макар и очевидната неправилност да изключва предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационната инстанция по общо правило не следи служебно за правилността на въззивното решение, като не разполага с правомощието да отмени същото на основание, неизтъкнато от жалбоподателя (арг. чл. 290, ал. 2 ГПК). Не се обосновава и основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Извън общото твърдение, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос (каквито обаче не са посочени в разрез с изискването по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК) в противоречие с актовете на Конституционния съд или Съда на ЕС (каквито актове също не са посочени), се поддържа, че е нарушено правото на справедлив процес по чл. 6 от ЕКПЧ, тъй като „Не може да се проведе справедлив съдебен процес, ако не се спазват законите на Република България, както и Европейското законодателство“. Горното твърдение се отнася до всички възможни хипотези на нищожност, недопустимост или неправилност на съдебния акт, поради което не отговаря на изискването за конкретност, разяснено в т. 1 от ТР № 1/2009. По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са формулирани въпросите: 1) правилно ли въззивният съд е приел, че не е спазена формата на чл. 137, ал. 4 ТЗ, след като няма установено изрично изискване да бъде представен удостовереният документ в оригинал; 2) правна легитимация за предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК, с оглед правния интерес, следва ли да съществува, след като в случая исканото прогласяване на нищожност не защитава материален или законен интерес на ищеца, доколкото решенията на ОС са от вида решения, подлежащи на вписване, а заличаването им от търговския регистър може да бъде осъществено само при уважен иск по чл. 74 ТЗ; 3) следва ли въззивният съд да тълкува липсата на произнасяне на първоинстанционния съд като негов отказ да приеме за съвместно разглеждане инцидентен установителен иск по смисъла на ТР № 1/2013 на ВКС-ОСГТК и на това основание да отхвърли жалбата като недопустима; 4) трябва ли да бъде считана за нередовна искова молба с изяснено в петитума главно искане по чл. 74 ТЗ и инцидентно искане за прогласяване на нищожност при условие, че искането за прогласяване на нищожност не се преклудира и може да бъде направено по всяко време; 5) има ли право въззивната инстанция да допусне промяна на главното искане при условията на даване на ход на нередовна искова молба, както в случая квалификацията е изменена на чл. 124 ГПК от чл. 74 ТЗ. По втория въпрос, като отнасящ се до допустимостта на исковете, респ. на обжалваното решение, изцяло относими са съображенията, изложени по-горе по основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Останалите въпроси не отговарят на общите изисквания да са от правно естество и да са обусловили конкретните правни изводи на въззивния съд (т. 1 от ТР № 1/2009). Първият въпрос се отнася до правилността на въззивното решение, която е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. Освен това въпросът не съответства на мотивите на въззивния съд, където изводът за неспазена форма по чл. 138, ал. 4 ТЗ е основан върху установеното обстоятелство, че нотариусът е заверил подписите не върху оригинален екземпляр от документа съгласно изискването на чл. 590, ал. 4 ГПК, а върху фотокопие от същия документ. Останалите въпроси, като отнасящи се до установената нередовност на исковата молба, не се явяват обуславящи правните изводи на въззивния съд, тъй като самостоятелни мотиви по тези въпроси съдът не е изложил, а съгласно чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК изцяло се е съобразил с дадените му от касационната инстанция указания. Независимо от това по тези въпроси не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Извън общото твърдение, че формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, не е обосновано наличието на неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване. С тези мотиви съдът