Определение № 1518 от 05.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 2127/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Дженерали застраховане“ АД срещу решение № 307 от 21.07.2023 г. по т.д. 314/2023 г. по описа на АС – Пловдив, в частта, с която е потвърдено решение № 11/10.01.2023 г. по т.д. 577/2021 г. по описа на ОС – Пловдив, в частта, с която е уважен предявеният от А. И. К. срещу „Дженерали застраховане“ АД иск по чл. 432, ал. 1 ТЗ за сумата 17 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ПТП на 25.09.2018 г., причинено от застраховано при ответника лице по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост, установен с нормата на чл. 52 ЗЗД, и е постановил съдебния си акт в нарушение на тълкуването, дадено с ППВС № 4/1968 г. Оспорва определеното обезщетение като завишено с оглед конкретните данни по делото за възрастта на пострадалия, вида на уврежданията му и пълното му възстановяване. Касаторът поддържа, че въззивният акт в обжалваната му част е постановен и при неправилно приложение на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Изтъква, че съдът не е отчел, че основната вина за застъпване на пътния инцидент е за пострадалия, който е предприел маневра изпреварване на забранено място, като намиращият се пред него автобус не е бил длъжен да предположи неправомерното му поведение и да го пропусне. По тези доводи моли решението в обжалваната му част да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което искът бъде изцяло отхвърлен. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните?

2. Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?

3. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясни критерии?

4. Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно /завишено/ с оглед реално търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушение на изискването за справедливост?

5. Даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при определяне на приноса на увреденото лице в съответствие ли е с постоянната практика на ВКС, изразена и в ППВС № 17 от 18.11.1963 г. на Пленума на ВС и цитираните по-долу решения на ВКС?

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, А. И. К., оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на решението в обжалваната му част. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с решението в обжалваната му част е приел, че първоинстанционният съд е изяснил всестранно, подробно и обективно фактическата обстановка въз основа на анализ на всички събрани по делото доказателства: писмени, гласни, съдебно-автотехническа експертиза и съдебно-медицинска експертиза. При дължимия самостоятелен анализ на доказателствата е преценил, че от събраните по делото доказателства – свидетелски показания и заключение по САТЕ, се установява механизмът на процесното ПТП, а именно, че към момента на настъпване на ПТП в дясна лента в посока на движението, на място от пътя с прекъсната маркировка, точно пред предприятието на „Агри България“ ЕООД са били спрели автобус, управляван от застрахования при ответника водач, който се е готвел на предприеме завой наляво към предприятието, изчакващи го бус и лек автомобил, когато ищецът заедно с негов колега – св. А., предприели маневра „заобикаляне„ от ляво на спрелите бус и лек автомобил и маневра „изпреварване„ на потеглилия автобус за завой наляво. Съобразил е, че с влязло в сила решение от 04.11.2020 г., постановено по н.а.х.д. 8108/2019г. по описа на Районен съд - Пловдив, застрахованият при ответника водач на автобуса К. Т. М. е признат за виновен в това, че на 25.09.2018 г. е нарушил правилата за движение, както следва: чл. 25, ал. 1 ЗДвП /“Водач на пътно превозно средство който ще предприема каквато и да е маневра, като например...да се отклони надясно или наляво по платното за движение ..., преди да започне маневрата, трябва да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него и да извърши маневрата, като се съобрази с тяхното положение, посока и скорост на движение“/ и чл. 37, ал. 2 ЗДвП /“Водачът на нерелсово пътно превозно средство, завиващо наляво...за навлизане в крайпътна територия, като...предприятие...е длъжен да пропусне пътните превозни средства...движещи се по пътя, който той напуска“/, и е приел, че е налице виновно противоправно деяние на последния, причинило процесното ПТП.

По поддържаното от ответника възражение за съпричиняване е счел, че се установява, че точно преди мястото на инцидента е налице пътна неравност, принуждаваща движещите се ППС да намалят скоростта - т.нар. „легнал полицай“, както и че е имало пътни знаци за забрана на движение със скорост над 30 км/ч и за забрана на изпреварването. Приел е за установено, че управляваният от ищеца мотоциклет се е движил със скорост 29,27 км/ч – 36,18 км/ч, като е имал възможност да избегне удара чрез екстрено спиране, само ако се е движел със скорост 11,64 км/ч. При тези данни е намерил, че ищецът е предприел маневрата „заобикаляне„ на спрелите бус и лек автомобил и маневрата „изпреварване„ на потеглилия за завой наляво автобус в пътен участък, където изпреварването е забранено със съответния пътен знак и по начин, небезопасен и несъобразен с конкретната пътна ситуация и ако беше изчакал преждестоящият автобус да извърши маневрата завой наляво, подобно на другите две ППС – бус и лек автомобил, ПТП би било избегнато, или поведението му е допринесло за настъпване на вредоносния резултат, като е споделил извода на първоинстанционния съд, че процентът на съпричиняване е 40 %.

При определяне на справедливия размер на обезщетението за претърпените от ищеца болки и страдания в резултат от процесното ПТП се е позовал на събраните по делото доказателства – заключение по СМЕ и свидетелски показания. Приел е, че от заключението по приетата СМЕ се установява, че при инцидента на ищеца е причинено счупване в долната трета на дясната голямопищялна кост; извършена е операция - открито наместване и метална фиксация на костта; на 22.03.2019 г. е била извършена нова операция по повод възпаление на кожата и са били премахнати част от металните тела, като предстои да се извърши трета операция за изваждане на останалите фиксиращи метални тела; ищецът е бил в болнични в продължение на 360 дни, а за период от две години е бил трудоустроен на по - лека работа. Зачел е заключението на експерта, че след изтичане на периода на лечение ищецът трябва да се е възстановил напълно от травмата, както и че всички оперативни интервенции с настъпили усложнения са съпроводени с болки и страдания - от леки до умерени по сила и интензитет, които в хода на оздравителния процес са затихвали до степен да станат епизодични при по - продължителни натоварвания на десния крак или при определени движения на крака. Кредитирал е показанията на разпитания свидетел М., че непосредствено след инцидента ищецът е бил в шок, изпитвал силни болки, от десния му крак се виждали стърчащи кости, треперел, но бил в съзнание; че по време на болничния престой е имал нужда от помощ, която получавал от неговата съпруга и от свидетеля, тъй като не можел да става, бил схванат и изпитвал болки по цялото тяло; приемал болкоуспокояващи в болницата и след изписването; вкъщи съпругата го обгрижвала; постепенно свиквал с патериците, а на седмия месец започнал да прави физиотерапия и да стъпва на крака, но продължил да ходи с една патерица до една година след инцидента; когато се върнал на работа, се оплаквал, че не може да стои дълго време прав, тъй като крака го боли, изтръпва, отича; приемал тежко създалата се ситуация, тежало му, че не може да бъде в помощ на семейството, а преди бил активен, грижил се за детето, спортувал. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че предвид сериозността на получената травма, степента, интензитета и продължителността на търпените от нея болки и страдания, продължителността на оздравителния период и последвалия след това дълъг период на трудоустрояване на по-лека работа, обстоятелството, че за дълъг период от време ищецът е бил неспособен сам да се грижи за себе си и съобразявайки принципа за справедливост, заложен в чл. 52 ЗЗД, обезщетение в размер на 60 000 лв. е адекватна компенсация на претърпените от К. неимуществени вреди. Посочил е, че тази сума следва да бъде редуцирана с приетия от съда процент на съпричиняване, а именно 40 %, или обезщетението, което следва да бъде определено е в размер на 36 000 лв., от които следва да бъдат приспаднати заплатените от застрахователя в хода производството 19 000 лв., като размерът, за който искът следва да бъде уважен, е разликата от 17 000 лв.

По тези мотиви е потвърдил като правилно първоинстанционното решение в тази му обжалвана част.

Настоящият състав на съда намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставеният от касатора първи процесуален въпрос касае правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение в обжалваната му част е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба от ответника и писмен отговор по същата, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства. Решаващата дейност на съда е ясно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства с решението в обжалваната му част приема предявеният иск за основателен за сумата 17 000 лв., с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Наличието на утвърдена, включително задължителна съдебна практика, изключва приложното поле на допълнително сочения от касатора селективен критерии по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставените от касатора въпроси от втори до четвърти са обуславящи, доколкото са от значение за извода на първоинстанционния съд за справедлив размер на дължимото от застрахователя обезщетение, но по отношение на тях не са налице допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

По въпросите е налице задължителна съдебна практика по ППВС 4/1968г., както и непротиворечива такава по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения като например: решение № 151 от 12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г., ТК, ІІ ТО, решение № 88 от 17.06.2014 г. по т.д. № 2979/2013 г., ТК, ІІ ТО, решение № 130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО и др.

Съобразно даденото с ППВС 4/1968 г. задължително тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесни увреди са броят, видът и характерът на уврежданията, начинът на извършване, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Съобразно утвърдилата се съдебна практика по постановени по реда на чл. 290 ГПК решения допълнително следва да бъдат съобразени както определените нормативно застрахователни лимити, така и съществуващата икономическа конюнктура.

Настоящият състав на съда приема, че въззивният съд не се е отклонил от гореустановената практика на ВКС, нито същата се нуждае от осъвременяване или промяна, поради което касация не следва да бъде допускана по тези правни въпроси на заявените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

При определяне размера на справедливото обезщетение въззивният съд, противно на твърденията на касатора, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил мотиви, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с вида увреждане на пострадалия, с периода на лечението му и очакваното пълно възстановяване. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Поставеният от касатора пети въпрос представлява искане до съда да провери правилността на въззивното решение, каквато дейност касационната инстанция не може да осъществи на етапа на селектиране на касационните жалби.

Дори да бъде прецезиран в смисъл: за предпоставките за намаляване на присъдено обезщетение по заявено възражение за допринасяне от пострадалия на настъпването на търпените неимуществени вреди, то по въпроса не се установява допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Със задължителната съдебна практика по Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на Пленума на ВС, е прието, че предвид нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Счетено е, че е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. Съдебната практика е константна и е намерила отражение и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 78/10.07.2014 г. по т.д. 1982/2013 г. по описа на ВКС, I TO, решение № 169/28.02.2012 г. по т.д. 762/2010 г. по описа на ВКС, II TO, решение № 117/08.07.2014 г. по т.д. 3540/2013 г. по описа на ВКС, I TO, решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. 172/2011 г. по описа на ВКС, II TO, и много други, с които е прието, че при преценка основателността на сезирало го възражение за съпричиняване съдът е длъжен да обсъди поведението на пострадалия, да прецени дали последното се намира в причинна връзка с настъпване на злополуката и с търпените вреди. Досежно степента на приноса съдът следва да съпостави поведението на увредения с това на делинквента като отчете тежестта, вида и броя на нарушенията, довели до настъпване на вредоносния резултат, включително реалния принос на всяко нарушение за реализирането на увредата. Приносът на пострадалия в настъпване на увредата следва да е винаги конкретен, поведението му следва да се намира в причинна връзка, като е без значение дали същото е виновно. Преценката следва да е конкретна за всеки конкретен случай и да е обоснована от установената от съда фактическа обстановка и механизъм на деликта.

Въззивното решение е съобразено с горецитираната практика на ВКС. Съдът е обсъдил поведението на пострадалия и е приел, че то се намира в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, като е съобразил и поведението на признатия за виновен за процесното ПТП с влязла в сила присъда застрахован водач. Съдът е определил процентът на съпричиняване като е изложил мотиви за вида на извършените нарушения и от двамата участници в процесното ПТП и как последните се намират във връзка с настъпилите вреди. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне наличието или липсата на съпричиняване, както и степента на съпричиняването, са въпроси на обоснованост на съдебното решение и касаят правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Наличието на утвърдена съдебна практика изключва приложението на сочения допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация А. И. К. за представляването му от адвокат в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение от сумата 600 лв., която ще му бъде присъдена с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение